тълкувателни-решения

Настоящата система на съдебно изпълнение в България е тип смесена /дуалистична/, тъй като в нея действат както държавни, така и частни съдебни изпълнители. Преди приемането на ЗЧСИ системата дълго време беше заета единствено от държавни съдебни изпълнители (ДСИ), чиито статут се урежда и понастоящем в Закона за съдебната власт (ЗСВ). ДСИ осъществяват дейността си, която се изразява в принудително събиране на частни притезания, в района на съответния районен съд. По изключение може да им бъде възложено да събират вземания и на органите на съдебната власт – чл. 264, ал.2 ЗСВ. ДСИ се назначават от Министъра на правосъдието и получават възнаграждение за извършваната от тях дейност под формата на заплата – чл. 265 във връзка с чл. 276 ЗСВ. От своя страна таксите, които се събират от ДСИ във връзка с извършваната от тях дейност са уредени в Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ТДТССГПК), която по своята правна същност е подзаконов нормативен акт. Именно в тази тарифа е уредено и събирането на таксата за изпълнение на парично вземане – чл.53.

С оглед на подготовката за приемането на България в Европейския съюз (ЕС), чрез множество проучвания и доклади беше отчетена неефективност на процеса по изпълняване на съдебни решения[1], за който основно се грижеха ДСИ, поради което през 2005 г беше приет Закона за частните съдебни изпълнители, обн. ДВ. бр.43 от 20 Май 2005г и влязъл в сила на 01.09.2005г., с който за първи път в системата на съдебното ни изпълнение се въведе фигурата на частния съдебен изпълнител (ЧСИ). Според чл. 2, ал.1 от този закон, частен съдебен изпълнител е лице, на което държавата възлага принудителното изпълнение на частни притезания, като в ал.2 на същият законов текст е прието още, че държавата може да му възлага и събирането на публични вземания.

Той няма правомощия на съдия, а само изпълнява влезлите в сила съдебни решения. За разлика от ДСИ, които работят в съдебно изпълнителната служба на съответния районен съд, ЧСИ са лица, на които Министърът на правосъдието възлага публична функция изразяваща се в извършване на действия по принудително изпълнение за събиране на парични притезания. Самото възлагане се извършва чрез издаване на заповед – чл. 11, ал.2 ЗЧСИ. Същите действат в района на съответния окръжен съд, а не на районния, както е при ДСИ – чл.2, ал.4 ЗЧСИ, съответно не работят в съда, подобно на ДСИ, поради което нямат работодател и не получават заплата. При тях таксата за изпълнение на парично вземане, която е равнозначна на тази събирана от ДСИ по чл.53 от Тарифата, е уредена в т.26 от Тарифата за таксите и разноските събирани от частните съдебни изпълнители (ТТРЗЧСИ)[2].

Във връзка с предмета на настоящото изследване следва да бъдат разгледани въпросите свързани със същността на таксата по т.26 събирана от ЧСИ за изпълнение на парични вземания и нейната цел, съответно как тази такса се разпределя след осребряването на съответния имуществен актив на длъжника в изпълнителното производство. По този начин, както и с минимален сравнителен анализ с таксата на ДСИ по чл.53 от ТДТССГПК, съответно сравнителноправен преглед с други европейски законодателства, би се достигнало до отговор на следните въпроси – дали тази такса се разпределя извън привилегиите по чл. 136 ЗЗД; дали е привилегирована по смисъла на чл.136 ЗЗД, или следва ли ЧСИ да я събират подобно на кредитор по предвидения за това ред.

 

  • Същност и цел на събираната от ЧСИ такса за изпълнение върху парични вземания уредена в т.26 ТТРЗЧСИ

 

  • Същност на таксата по т.26 ТТРЗЧСИ

 

По въпроса за същността на таксите събирани от ЧСИ, и по-конкретно таксата по т.26 ТТРЗЧСИ, то няма съмнение, че същата се явява възнаграждение за извършената от ЧСИ дейност изразяваща се в събиране на паричното вземане на взискателя. Това изрично е посочено в мотивите към законопроекта при приемането на ЗЧСИ, където четем, че такса по изпълнението е възнаграждението, което се заплаща на частен изпълнител за извършеното действие[3].

Извършването на действията по принудително изпълнение се възлага от кредитора посочен в акта подлежащ на изпълнение, който реално дължи възнаграждението, тъй като съдебният изпълнител именно по негово възлагане извършва действия, чрез които събира паричното му вземане, за които извършени действия му се дължи възнаграждение – т.34 ТТРЗЧСИ във връзка с чл. 426 ГПК. Точно такова възнаграждение е предвидено в т.26 ТТРЗЧСИ[4].

По своята правна същност таксата по т.26 ТТРЧЗСИ е пропорционална такса – Раздел II от ТТРЗЧСИ, и не се внася авансово от взискателя – т.29, буква „б”. Това следва и от обстоятелството, че не може да бъде внасяна такса за действие, което не зависи само от волята на ЧСИ, съответно може и да не бъде осъществено, тъй като паричното вземане по изпълнителното дело може и да не бъде събрано, въпреки усилията на органа по принудително изпълнение[5]. По отношение на тази такса следва да се има предвид, че същата се дължи върху събраната сума, следователно всеки взискател следва да я заплати съобразно събраната в негова полза сума. Таксата се определя в пълен размер, дължима е от длъжника и следва да се приспадне пропорционално за всеки взискател и да се включи в разпределението[6]. Длъжникът отговаря за всички тези разноски, защото не е платил преди предявяването на изпълнителния лист и така е дал повод за образуване на делото[7].            Таксата върху събраната сума за изпълнение на парично вземане е за сметка на длъжника, платил след започване на изпълнението, независимо дали е извършил плащането пряко на взискателя или сумата е постъпила по изпълнителното дело[8].

Тук следва да се има предвид и ТР №2 от 26.06.2015г. по т.д. №2/2013г. на ВКС, в което се прави разграничение между таксите събирани от ДСИ и ЧСИ изразяващо се в това, че дължимите на ДСИ такси са публични вземания, а последният е орган, който определя и събира таксите, докато дължимите на ЧСИ такси са частно вземане за възнаграждение за положен труд, а частният съдебен изпълнител – кредитор[9].

 

  • Извод:
  • Таксата на ЧСИ по т.26 е възнаграждение/цена за осъществената от него дейност/услуга свързана с извършването на действия по принудително изпълнение водещи до събиране на паричното вземане на взискателя.
  • Тя е частно вземане.
  • Таксата върху събраната сума за изпълнение на парично вземане е за сметка на длъжника, платил след започване на изпълнението, независимо дали е извършил плащането пряко на взискателя или сумата е постъпила по изпълнителното дело.
  • Таксата се определя в пълен размер, дължима е от длъжника и следва да се приспадне пропорционално за всеки взискател и да се включи в протокола за разпределение.

 

  • Цел на събирането на таксата по т.26 ТТРЗЧСИ

 

Както ДСИ, така и ЧСИ извършват дейност изразяваща се в извършване на действия по принудително изпълнение с цел събиране на парични вземания. Тази дейност калкулирана в чл. 53 ТГТССГПК и т.26 ТТРЗЧСИ обаче не е безплатна и следва да се заплаща от тези, които са я възложили – кредиторите с актове подлежащи на изпълнение по смисъла на чл. 426 ГПК. ДСИ получават възнагражденията си под формата на заплата от бюджета на съдебната власт, поради което приходите от таксите, които те начисляват, регламентирани в ТДТССГПК, постъпват в бюджета на същата тази съдебна власт. При ЧСИ нещата стоят по-малко по-различен начин. За разлика от ДСИ, те не работят на заплата. Министърът им възлага публична функция по извършване на действия по принудително изпълнение. Те имат задължение по закон да осигурят кантора, в която да се помещават, както и да водят счетоводство – чл. 12 във връзка с чл.28 ЗЧСИ. В този смисъл те трябва сами да осигурят приходи, с които да покриват разходите за извършваната от тях дейност, поради което изплащаните такси по ТТРЗЧСИ не постъпват в бюджета на съдебната власт, а по специални банкови сметки определени от тях – чл. 24 ЗЧСИ. Така чрез постъпленията в тези сметки, които се явяват приходи от дейността им, същите осигуряват и своето възнаграждение. С оглед на изложеното ясно прозира разликата между уредбата при ДСИ и ЧСИ във връзка с целта, която се преследва със събираните от тях такси. Бюджета на съдебната власт, където постъпват сумите от събраните от ДСИ такси се определя в Закона за държавния бюджет и е гарантиран, т.е. дори и при недостатъчни постъпления или липса на такива ДСИ ще получават предвидените им в ЗСВ възнаграждения, тъй като не може да има районен съд без съдебно изпълнително служба. Постъпленията от такси на ЧСИ от своя страна въобще не са гарантирани от държавата и трябва да са достатъчни като размер, за да може да покрият разходите на канторите им, за да остане и сума за тяхното възнаграждение.

 

  • Извод:

 

  • Целта на събирането на такси от ДСИ е да се овъзмездява извършваната от тях работа и постъпленията от тях да влизат като приходи в бюджета на съдебната власт, Възнагражденията на ДСИ под формата на заплати са гарантирани с оглед на това, че се изплащат от Държавния бюджет на държавата. Това им дава сериозна сигурност при упражняване на осъществяваната от тях дейност по принудително изпълнение.
  • При ЧСИ от ефективното събиране на таксите им ще зависи дали те ще получават възнаграждения. Това следва от факта, че те упражняват свободна професия, не получават финансиране от държавата, работодатели са на своите служители и водят отделно счетоводство, което отчита приходите и разходите на кантората.

 

  • Място на таксата по т.26 ТТРЗЧСИ в разпределението на ЧСИ

 

В правната доктрина не се наблюдават разминавания във връзка с този въпрос, като дори се посочва, че не е налице противоречие за реда, по който се разпределя таксата по т.26 ТТРЗЧСИ и същата има ред по чл. 136, ал.1, т.1 ЗЗД[10]. Прието е още, че именно поради липса на подобен спор в ТР №2 от 26.06.2015г. по т.д. №2/2013г. на ВКС това не е обсъждано[11].

 В съдебната практика обаче е формиран сериозен спор относно реда, по който следва да се разпределя събраната такса на ЧСИ по т.26. Някои съдебни състави считат, че таксата следва да се разпределя с ред по чл. 136, ал.1, т.1 ЗЗД, приемайки, че тя представлява разноски за взискателя по принудителното изпълнение[12]. В друга част от съдебната практика се приема, че специалната привилегия по чл. 136, ал.1, т.1 ЗЗД принадлежи само на взискатели в изпълнителното производство, каквото качество ЧСИ няма. Прието е още, че невнесените от взискателя такси подлежат на събиране от длъжника, но след удовлетворяване на всички привилегировани вземания, т.е. по чл. 137 ЗЗД[13]. В някои съдебни актове е изразено и още по-крайно становище, че ЧСИ следва да се снабди със заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, за да се удовлетвори[14]. Аргументите в подкрепа на становището, че ЧСИ следва да се снабдяват със заповед за изпълнение, за да съберат таксата си по т.26 се основават най-вече на отговорите в т.11 от ТР №2 на ВКС дадени по следните въпроси – „ако взискателят не е внесъл авансово дължима такса, допустимо ли е частният съдебен изпълнител да събере тази такса от длъжника? Опорочено ли е изпълнителното действие поради невнасянето от взискателя на авансово дължимата такса за него? Съставлява ли дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 67 ЗЧСИ несъбирането от частния съдебен изпълнител на авансово дължимата такса?. Съществува и още едно становище, в което е прието, че таксата по т.26 ТТРЗЧСИ следва да се включва в протокола за разпределение, но да се заделя извън привилегиите по чл. 136 ЗЗД, т.е. да се приспада от получената от продажбата сума, а за останалата след приспадането да се изготвя същинското разпределение на сумата между взискателите по реда на чл. 136 ЗЗД[15].

      Не може да бъде споделено становището, което напоследък си проправя път в съдебната практика, че съдебният изпълнител следва да се счита за хирографарен кредитор и да събира таксата си по т.26 ТТРЗЧСИ, било то чрез издаване на заповед за изпълнение по смисъла на чл. 79, ал.3 ЗЧСИ, било то чрез заделянето на таксата по реда предвиден в чл. 137 ЗЗД.  На първо място, таксата по т.26 се събира от длъжника, тъй като взискателят няма задължение да я внася авансово, но в крайна сметка тя е дълг, който взискателят има към органа по принудителното изпълнение за извършената от него работа, която се изразява най-просто казано в събирането на неговите вземане от длъжника. Поради тази причина при събиране на вземането на взискателя чрез реализиране на конкретен изпълнителен способ, от сумите, които са предназначени за него, съдебният изпълнител следва да удовлетвори дължимото му се възнаграждение именно в тази фаза, а не да бъде принуждаван да се снабдява с изпълнителен лист по реда на чл. 410 ГПК, съответно да образува изпълнително производство срещу взискателя[16]. Отделно от това, мотивите на голяма част от съдебната практика, че ЧСИ следва да събира таксата си по т.26 по реда на чл. 410 ГПК се основават на отговорите на т.11 от ТР №2 от ВКС, но те се отнасят единствено за авансовите такси, които следва да се внасят от взискателя преди извършване на всяко действие – това са таксите за образуване на дело, запори, справки, възбрани, описи и др. Тази точка не се отнася за таксите, които не се дължат от взискателя авансово – таксата по т.26 ТТРЗЧИ и таксите по т.23 и т.30 ТТРЗЧСИ. Такъв въпрос нито е поставян пред ВКС, нито е разглеждан. При възприемане на подхода със събиране на таксата чрез заповед за изпълнение или разпределянето и по реда на чл. 137 ЗЗД, вероятността същата да бъде събрана се свежда до минимум, което сериозно застрашава съществуването на ЧСИ. Все пак липсва каквато е да е логическа, икономическа или правна логика ЧСИ да извърши исканите от взискателя действия, да събере сума предназначена за неговото удовлетворяване, а в крайна сметка да удовлетворява  възнаграждението си, което е предвидено именно за тези му действия, след взискателите, или пък чрез заповед за изпълнение от друго имущество на кредитора.  Та нали ако не беше тази дейност нямаше да има сума, която да се разпределя, съответно взискателите не биха получили нищо[17]!

На следващо място ЧСИ, подобно на съда в исковия процес е орган, който ръководи изпълнителното производство, поради което не може да бъде третиран като страна. Той е участник. В този смисъл недопустимо е той да участва като взискател в разпределението на суми по чл. 136 ЗЗД и да бъдат предвиждани суми за него, освен ако няма изрична законова регламентация, подобна на тази в Търговския закон относно възнаграждението на синдика[18]

Според мен не може да се сподели и становището, че в разноските по принудителното изпълнение, които се ползват с привилегията по чл.136, ал.1, т.1 ЗЗД, следва да се включва таксата по т.26 ТТРЗЧСИ. Видно от ТР № 2 от 26.06.2015г. по т.д. № 2/2013г е, че върховните съдии са подложили на тълкуване посочения текст, като са изброили подробно кои са разноските по принудителното изпълнение, които следва да се удовлетворяват по реда на чл. 136, ал.1, т.1 ЗЗД, съответно кои не попадат в този ред. Личното ми мнение е, че липсата на коментар в тълкувателното решение относно таксата за събрано вземане на ЧСИ не е заради това, че въпросът за нея е безспорен и тя попада в реда на чл. 136, ал.1, т.1 ЗЗД. Ако беше така, ВКС щеше да я изброи редом с другите разноски, които се включват по този ред, тъй като няма основание единствено тя да не бъде коментирана. Освен това, както посочих вече по-горе, ЧСИ не е взискател, за да участва в разпределението на сумите по реда на чл. 136 ЗЗД, който е приложим само за взискатели по изпълнителното дело. Липсва и законова регламентация подобна на ТЗ при разпределение в производството по несъстоятелност, където изрично се урежда в кой ред се разпределя възнаграждението на синдика, който в несъстоятелността изпълнява функцията на ЧСИ. Какъв тогава следва да е отговорът на поставения в настоящото изследване въпрос, след като се отхвърлят двете най-разпространени тези в съдебната практика.

За правилно следва да се определи третото изложено становище, че преди да се извърши разпределение на събраната сума в полза на взискателите по реда на чл. 136 ЗЗД, таксата по т.26 ТТРЗЧСИ следва да бъде отделена от сумата предназначена за това разпределение[19].  По този начин ЧСИ ще получи полагащото  му се възнаграждение от взискателя и така няма да има никакви съмнение дали ще бъде получено възнаграждението за работата му. Отделно, това становище решава проблема с участието на органа по принудително изпълнение като взискател в случай, че възнаграждението му се разпределя с привилегия по чл. 136 ЗЗД. Аналогия може да бъде потърсена и с фигурата на депозитаря по Закона за особените залози (ЗОЗ), тъй като в него също не е предвидено, в разпоредбата уреждаща реда на привилегиите (чл. 40 ЗОЗ), в какъв ред следва да се задели възнаграждението на депозитаря за действията му свързани с изготвянето и извършването на разпределението. Там обаче не съществува подазаконов нормативен акт, подобен на ТТРЗЧСИ, в който да се уреди изрично колко следва да е размера на това възнаграждение. В практиката се процедира в смисъл, че възнаграждението на депозитаря се урежда в отделен договор за поръчка между него и заложния кредитор, съответно тази сума не фигурира в разпределението. В изпълнителното производство възлагането по чл. 18 ЗЧСИ, ако и извършено, също наподобява мандатно правоотношение, тъй като взискателя възлага на ЧСИ да извърши съответните действия по принудително изпълнение, поради което възложителя дължи съответното възнаграждение, но то не може да бъде договорено по мандатното правоотношение, тъй като ТТРЗЧСИ го е фиксирала. Между ЧСИ и взискателя не възниква договорно правоотношение. Ето защо, частният съдебен изпълнител запазва особеното си правно положение на лице, на което държавата е възложила публичноправни функции и не губи своята независимост, съответно не се превръща в довереник или комисионер на взискателя, а продължава да бъде длъжностно лице, изпълняващо възложени от държавата функции[20] Освен това изпълнението по ЗОЗ е частно и извънсъдебно, докато изпълнението по реда на ГПК е публично, съответно в него има строго лимитирани правила, от които ЧСИ не може да се отклонява, камо ли да сключва договорни правоотношения с някоя от страните. Поради тази причина няма как възнаграждението на ЧСИ по т. 26 да не бъде включено въобще в протокола за разпределение, съответно да се изплаща отделно от взискателя. Именно поради тази причина сумата следва да се посочи в протокола за разпределение, но да не е включена в реда на привилегиите по чл. 136 ЗЗД.

Подобно разрешение на гореизложеното е възприето в ГПК (Zivilprozessordnung) на Република Германия, където в Раздел 874 – „План за разпределение”, изрично е предвидено в ал.2, че размерът на разноските по изпълнителното производство се приспада предварително от съществуващите активи.

В чл. 2375 от Гражданския кодекс на Република Франция (Code civile de France) уреждащ общите привилегии е уредено, че с първа по ред привилегия са съдебните разходи. Таксите на частните съдебни изпълнители не са посочени в уредбата нито на общите, нито на специалните привилегии.  Такава липсва и в Кодекса за гражданско изпълнително производство (Code des procédures civiles d’exécution) в дял 3 – „Разпределение на суми”. Самите такси са предвидени в чл. 444-31,32 от Тарифата за таксите и разноските на ЧСИ (Le tarif des huissiers de justice).

По същият начин стои въпросът при прегледа на Италианския граждански кодекс (Codice Civile Italiano), при който с първи ред привилегировани вземания се сочат съдебните и кредитните разходи, но не и тези на съдебния изпълнител – чл. 2777.  Липсва подобна уредба и в Гражданския процесуален кодекс  (Codice di procedura civilie), където е уредено разпределението на суми – чл. 510.

Във Федералния закон за изпълнителното производство на Руската федерация – „Федеральный закон от 02.10.2007 N 229-ФЗ “Об исполнительном производстве” е прието, че таксата на ДСИ, тъй като там системата на принудителното изпълнение се осъществява от ДСИ, се разпределя в трети ред, след вземанията на взискателя, в това число и за разноски по принудителното изпълнение, и други разходи направено в изпълнителното производствочл. 110 ФЗ № 229 – „Разпределение на събраните средства”.

 

В Полския гражданско процесуален кодекс (Kodeks postępowania cywilnego) се предвижда,  че в първи ред се удовлетворяват разноските по принудителното изпълнение, освен тези за процесуално представителство, които са прието от съдебния изпълнител, но отделна разпоредба сочеща таксата за събрано вземане не е предвидена – чл. 1024.

Видно от прегледа на европейските законодателства в материята на привилегиите, по които се ръководи съдебния изпълнител при извършването на разпределения е, че уредбата до голяма степен съвпада с нашата, т.е. с първа по ред привилегия са най-общо казано разноските по принудителното изпълнение, като в някои държави изрично е посочено в кой ред се разпределя таксата на съдебния изпълнител за събрано вземане. По този начин може да се заключи, че ние сме възприели подхода, в който се сочат с привилегия разноските по принудителното изпълнение, без обаче да уточняваме какво включват тези разноски. Не такъв е подходът на законодателя при универсалното принудително изпълнение, където има изрична уредба относно това какво включват разноските по несъстоятелността, съответно с коя привилегия се разпределят – чл. 723, т.2 във връзка с чл. 722, ал.1, т.3 ТЗ.

 

  • Извод:

Таксата на ЧСИ по т.26 ТТРЗЧСИ следва да бъде включена в протокола за разпределение, като се приспада предварително от събраната сума, след което се извършва същинското разпределение между взискателите по реда на чл. 136 ЗЗД.

Таксата по т.26 не е с привилегия по чл. 136, ал.1,т.1 ЗЗД, нито пък по чл. 137 ЗЗД. Това може да се уреди изрично, както е направено в производството по несъстоятелност относно възнаграждението на синдика, но остава само като предложение de lege ferenda.

                      Таксата по т.26 не се събира от ЧСИ чрез издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, ако длъжникът плати дълга в изпълнителното производство или бъде осребрен негов имуществен актив от органа по принудително изпълнение.

 “Настоящата статия ще бъде публикувана в сп.Общество и право, бр.03/2019г., пред печат”

Автор:Д-р Димитър Иванов


star



 

[1] Имат се предвид редовния доклад за напредъка на присъединяването на Република България в ЕС от 2004г изготвен от Европейската комисия, с.18, достъпен на https://www.minfin.bg/upload/2719/rr_2004.pdf; Димитров,М., Станчев. К. Институт за пазарна икономика, Анализ на ползи и разходи от законодателните промени в системата на принудителното изпълнение, С., 2005, достъпен на https://ime.bg/bg/download/aR8ee3f4c11c/, цитирани по Плочева, М., Николова, Л., Славова, З., Петкова, С., Томпсън, К. Анализ на функционирането на системата на Частното съдебно изпълнение в България, достъпен на https://ime.bg/var/images/Analysis_PEA.pdf.

[2]Тук различията в регулацията на ДСИ и ЧСИ ще бъдат посочвани сами доколкото имат значение за излаганите разсъждения относно предмета на изследването.

[3] Мотиви към проекта на Закон за частното изпълнение (№ 454-01-74 от 17.09.2004 г.). Това се приема и в становище на Висшия адвокатски съвет по ЗИДГПК внесен на 14.02.2012г., достъпно на https://www.vas.bg/p/S/t/Stan_NS_Dop_GPK_post_I_diskus_2012-1517.pdf,  където четем, че таксите на ЧСИ представляват възнаграждение за извършваната от тях работа, изразяваща се в осъществяване на определени от закона изпълнителни действия, насочени към принудително удовлетворяване на едно нарушено гражданско субективно право.

[4] Съдебната практика също е категорична, че таксата за събиране на парично вземане е възнаграждение за ЧСИ за извършената от него работа по осъществяване на изпълнителния процес – ТР №2 от 26.06.2015г. по т.д. №2/2013г. на ВКС; Решение №179от 24.10.2018г. по гр.д. №538/2018г. на ПАС.

[5] В някои съдебни актове таксата се определя като окончателна, тъй като начисляването й именно върху събраната за погасяване на вземането на всеки взискател сума, тъй като е дължима от присъединения взискател на събралия сумата съдебен изпълнител, но в същия размер, в който би била дължима, ако сумата бе събрана от съдебния изпълнител, пред когото е образувано изпълнително производство от този взискател – Решение № 179от 24.10.2018г. по гр.д. № 538/2018г. на ПАС.

[6] Решение № 298 от 07.08.2018г. по гр.д. № 427/2017г. на ОС – София.

[7] Решение № 82 от 8.05.2012г. по гр. д. №1891/2010 г. на ВКС; Решение № 266 от 19.12.2013 г.  по гр. д. № 1427/2012г. на ВКС.

[8] Решение № 640 от 04.10.2010 г. по гр. дело № 920/2009 г. на ВКС; Решение № 82 от 08.05.2012 г. по гр. дело № 1891/2010 г. на ВКС; Определение № 241 от 9.03.2016 г. по гр. д. № 6040/2015г. на ВКС.

[9] Предполагам, че тук ВКС е искал да каже, че ЧСИ е кредитор на взискателя погледнато от материалноправна гледна точка, тъй като действително за вземането си по т.26 ТТРЗЧСИ той е кредитор на взискателя. Това обаче не следва да означава, че ЧСИ е кредитор в самия изпълнителен процес, който ръководи, съответно следва да участва в разпределението като такъв.

[10] Герджиков, О., и колектив. Обезпеченията в материалното и процесуалното право, ИК „Труд и право”, 2018, с.42-43. В повечето източници дори не се обсъжда в кой ред се разпределят пропорционалните такси на съдебните изпълнители, като само се обясняват видовете привилегии (общи и особени) – Калайджиев, А. Облигационно право, 2013, с.635-638; В Сталев, Ж., и колектив. Българско гражданско процесуално право, 2012, въобще не се коментират привилегиите, докато в Иванов, Д., Николов, Д. Изпълнително производство по ГПК и ЗОЗ. Текст, съдебна практика и авторски коментар, Сиела, 2017, не сме коментирали този въпрос, тъй като проблематиката с таксата по т.26 ТТРЗЧСИ започна сериозно да се откроява след  издаването на книгата.

[11] При коментара на ГПК са забелязани първите индикации за възникващия проблема във връзка с таксата по т.26 ТТРЗЧСИ и по коя точка в чл. 136 ЗЗД следва да се удовлетвори – Пунев, Б., и колектив. Гражданско процесуален кодекс. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика, ИК „Труд и право”, 2017, с.1268.

[12] Решение № 714 от 26.01.2015 г. по в. гр. д. № 229/2015 г. на СГС.; Решение № 1394 от 26.02.2019 г. по в. гр. д. № 16326/2018 г. на СГС;  Решение № 147 от 01.01.2019 г. по в. ч. гр. д. № 124/2019 г. на САС; Решение № 102 от 01.06.2017 г. по в. гр. д. № 280/2017 г. на ПАС; Решение № 1179 от 01.05.2017 г. по в. ч. гр. д. № 2175/2017 г. на САС; Решение № 108 от 02.10.2009 г. по ч. гр. д. № 393/2009г. на ВнАС; Решение № 2690 от 01.11.2018 г. по в. ч. гр. д. № 4181/2018 г. на САС; Решение № 1716 по в. гр. д. № 2869/2016 г. на САС; Решение № 1638 по в. ч. гр. д. № 2222/2016 г. на САС;Решение № 820 от  30.01.2014 г. по в. гр. д. № 8485/2013 г. на СГС; Решение № 179 от 24.10.2018г. по гр.д. № 538/2018г. на ПАС; Решение № 84 от 7.03.2019 г. на ОС – Смолян по в. гр. д. № 45/2019 г и др.

[13] Решение № 7945 от 17.12.2018 г. по в. гр. д. № 15368/2017г. на СГС; Решение № 174 от 01.07.2015 г. по гр. д. № 243/2015г. на ВтАС; Решение № 619 от 17.12.2015 г. по в. гр. д. № 729/2015 г. на ОС-Плевен; Решение № 295 от 25.03.2008 г. по гр. д. № 1026/2007 г. на ОС-Варна.

[14] Решение № 77 от 4.01.2018 г. по в. гр. д. № 15493/2017 г. на СГС; Определение № 3657 от 08.11.2017г. по ч.гр.д. № 3879/2017г. на САС.

[15] Решение № 247 от 29.03.2019 г. по в. гр. д. № 291/2019 г. на БОС.

[16] Този ред ще бъде използван например в случай, че длъжникът плати на взискателя извън изпълнителното производство. В този случай няма да има разпределения и съдебният изпълнител ще трябва да търси таксата по т.26 чрез издаването на заповед за изпълнение.

[17] Тук няма значение дали събраната сума е стигнала до взискателя с изпълнителния титул или не, тъй като, дори и да бъде предназначена за друг кредитор, последния ще дължи възнаграждението и таксата по т.26 и тя пак ще следва да бъде заделена от събраната сума.

[18] Така например в Търговския закон е предвидено изрично, че възнаграждението на синдика се включва в разноските по несъстоятелността – чл. 723, т.2, съответно при разпределение на синдика е уредено,че разноските по несъстоятелността се разпределят с ред по чл. 722, ал.1, т.3.

[19]Това разрешение следва да се приложи и при таксата по т.53 ЗДТССГПК, независимо, че същите са публични вземания, тъй като и таксата по т.53 и таксата по т.26 ТТРЗЧСИ, по своята правна същност са възнаграждения за извършената от съдебните изпълнители работа във връзка със събирането на вземането на взискателя.

[20] Бъзински, М., Тонев, А. Правомощия на частния съдебен изпълнител по чл. 18 от Закона за частните съдебни изпълнители (ЗЧСИ), достъпна на http://trudipravo.bg/mesechni-spisania/mesechno-spisanie-targovsko-i-obligacionno-pravo/menuconttkp1/230-pravomoshtiya-na-chastniya-sadeben-izpalnitel-po-chl-18-ot-zakona-za-chastnite-sadebni-izpalniteli-zchsi; Така и Решение от 22.11.2012 г. по гр. д. № 83/2012г. на ОС-Сливен.