С Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. на ВКС по т. д. № 1/2014 г., ОСТК се уеднакви съдебната практика по значими за правоприлагането спорни правни въпроси, възникнали при действието на Кодекса за застраховането (отм., обн., ДВ, бр. 103 от 23.12.2005 г.). Кодексът за застраховането (КЗ) – в сила от 01.01.2016 г., не преурежда възникнали при действието на отменения КЗ юридически факти, пораждащи търговски правоотношения по договори за застраховка[1], поради което съдилищата за заварените случаи, които са многобройни, следва да съобразяват дадените с това тълкувателно решение разяснения по точното тълкуване и прилагане на правните норми, уредени в отменения КЗ (чл. 130, ал. 2 ЗСВ).

В практиката вече се постави въпросът доколко тези тълкувателни разяснения са приложими и при тълкуването на правните норми, уреждащи възникването, изпълнението и прекратяването на застрахователни правоотношения, породени от сключени или изменени след влизане в сила на действащия КЗ застрахователни договори. Настоящото изложение е посветено именно на този съществен за правоприлагащите органи проблем.

Считам, че всички постановки, установени в тълкувателното решение, са принципни и съответстват на нормативната воля на законодателя, която е изразена и в действащия КЗ, като последователно ще бъдат разгледани всички тълкувателни разрешения в светлината на приложението на този нов нормативен акт.
1. В производството по пряк иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) обемът на отговорността на застрахователя е ограничен до размера на присъденото обезщетение по уважен срещу застрахования делинквент иск по чл. 45 ЗЗД, когато има за предмет обезщетяване на същите вреди, но в рамките на застрахователната сума, уговорена в застрахователния договор.

Прекият иск на пострадалия срещу застрахователя по договор за застраховка „Гражданска отговорност”, обезпечаващ деликтната отговорност на виновното лице за настъпване на вредоносните последици при причинено непозволено увреждане, е уреден в чл. 432, ал. 1 от действащия КЗ. Но при задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите пораждането на процесуалното право на иск вече е предпоставено от настъпване на уредената в чл. 498, ал. 3 КЗ абсолютна процесуална предпоставка – предявяване на т. нар. писмена застрахователна претенция пред застрахователя по реда на чл. 380 КЗ и незаплащане от застрахователя на застрахователно обезщетение в срока по чл. 496 КЗ, респ. отказ да бъде заплатено застрахователно обезщетение или при несъгласие на увреденото лице с размера на определеното или изплатеното обезщетение. Тази правна уредба е съответна на новото нормативно правило в чл. 493, ал. 1, т. 5 КЗ, предписващо, че застрахователят отговоря и за дължимите от застрахования-делинквент законни мораторни лихви върху дължимото обезщетение, но само за тези, които са изтекли 1) след уведомяването от застрахования за настъпването на застрахователното събитие или 2) след предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице по реда на чл. 380 КЗ, която от датите е най-ранна – арг. чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ, във вр. с чл. 429, ал. 3, изр. второ КЗ[2].

Следователно, осъществяването на този ред за извънсъдебно удовлетворяване на претендираното притезателно право на увреденото лице за заплащане на дължимото застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Гражданска отговорност” предпоставя допустимостта на прекия иск срещу застрахователя по чл. 432, ал. 1 КЗ.

Имуществената отговорност на застрахователя по договор за застраховка „Гражданска отговорност” е обезпечително-гаранционна, поради което тя е функционално обусловена от основанието и размера на имуществената отговорност на застрахованото лице, т.е. застрахователят по договор за застраховка „Гражданска отговорност” обезпечава деликтната отговорност на виновния извършител на противоправното деяние – до размера на установената в закона (чл. 492 КЗ), респ. уговорената в застрахователния договор застрахователна сума (арг. чл. 429, ал. 1, т. 1 КЗ). Съобразно правната природа на обезпечително-гаранционната отговорност застрахователят отговаря за причинените вреди само на основанията и размерите, за които отговаря самият застрахован-делинквент по застраховка „Гражданска отговорност”.

Тълкувателното разрешение, че решението по деликтния иск срещу застрахования няма сила на пресъдено нещо срещу застрахователя на гражданската му отговорност, но обхватът и размерът на вредите, когато са едни и същи, имат обвързващо спрямо него действие в материалноправно отношение, е принципно и намира приложение и при предявяване на пряк иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от действащия КЗ.

2. Застрахователят може да упражни правото си по чл. 202, ал. 2, изр. 2 КЗ (отм.) за прекратяване на застрахователния договор при неплащане пълния размер на разсрочената вноска от застрахователната премия.
Фингираното връчване на писменото предупреждение за разваляне[3] на договора за имуществено застраховане е уредено и в правната норма на чл. 368, ал. 3 КЗ. Материалните предпоставки за упражняването на това потестативно право на застрахователя чрез фингирано връчване на писменото предупреждение да развали застрахователния договор са изчерпателно уредени в закона – 1) да е уговорено разсрочено плащане на дължимата застрахователна премия; 2) в застрахователния договор (застрахователната полица) изрично да е уговорена правната възможност за автоматично разваляне на договора след изтичане на 15-дневен срок от падежа на разсрочената вноска от застрахователната премия и 3) застрахованият да не е изпълнил своето правно задължение за заплащане на съответната разсрочена вноска от уговорената застрахователна премия в 15-дневен срок от настъпването на нейната изискуемост.

В този смисъл нормативно е уредена комисорна клауза, при която без нарочно волеизявление от изправната страна двустранният договор се счита за развален при настъпване на съответния правопрекратяващ юридически факт – неизпълнение на поето договорно задължение за заплащане на разсрочена вноска от уговорената застрахователна премия в 15-дневен срок от настъпване на съответния падеж. Следователно, незабавното (автоматичното) разваляне на застрахователния договор чрез фингираното връчване на писменото уведомление настъпва с изтичането на този 15-дневен срок, като не е предпоставено от връчването на писмено предупреждение. И за да се подчертае категоричността (императивния характер) на това нормативно правило, в разпоредбата на чл. 368, ал. 3 КЗ вече е предписано, че допълнително изрично писмено изявление от страна на застрахователя до застрахования не е необходимо.

Но за да настъпят правните последици от развалянето на застрахователния договор чрез уреденото в чл. 202, ал. 2, изр. 2 КЗ (отм.), респ. чл. 368, ал. 3 КЗ и уговорено между страните фингирано връчване на писменото предупреждение, неизпълнението на съответната разсрочена вноска от уговорената застрахователна премия трябва да е пълно. Тези правила не се прилагат при частично плащане по съответната разсрочена вноска, поради което тълкувателното разяснение, че при плащане само на част от разсрочената вноска от застрахователната премия не са осъществени материалните предпоставки за разваляне на застрахователния договор при уговорено фингирано връчване на писменото предупреждение, е съответно на нормативната воля на законодателя, уредена в разпоредбата на чл. 368, ал. 3 от действащия КЗ.

3. Договорът за застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите се счита прекратен с фингираното връчване на известие за прекратяване, поради неплащане на разсрочена вноска, по реда на чл. 260, ал. 2 КЗ (отм.), във вр. с чл. 202, ал. 2 КЗ (отм.), независимо дали застрахователят е изпълнил задължението си по чл. 294, ал. 1 КЗ (отм.) да впише прекратяването на договора в регистъра на Гаранционния фонд, но застрахователят не може да се освободи от отговорност при неизпълнение на това задължение.

Съгласно правната норма, уредена в чл. 368, ал. 4 КЗ, при договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, когато е уговорено разсрочено плащане на дължимата застрахователна премия, страните могат да постигнат съгласие относно правната възможност за автоматично разваляне на този двустранен формален договор след изтичане 15 дни от момента на падежа на разсрочената вноска – чрез фингирано връчване на писменото предупреждение. И в този случай допълнително изрично писмено изявление от страна на застрахователя до застрахования не е необходимо.

Правните норми, които уреждат задължителното обезпечаване на деликтната отговорност на автомобилистите по смисъла на дефинитивната разпоредба, уредена в § 1, т. 33 от ДР на КЗ, чрез сключване на договор за застраховка „Гражданска отговорност”, респ. които регламентират правната възможност за развалянето на този договор поради незаплащане на една или няколко от уговорените парични вноски от разсрочената застрахователна премия, са от повелителен порядък, тъй като чрез тях се защитава общественият интерес – правната възможност на всеки пострадал вследствие на ПТП да получи своевременно и съответно на причинените му имуществени и неимуществени вреди застрахователно обезщетение от правния субект (застрахователя), който носи обезпечително-гарнационна отговорност за чуждо виновно противоправно поведение – на застрахования делинквент (до установените в чл. 492 КЗ лимити на обезпечително-гаранционната отговорност на застрахователя – 1) за неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт – 10 мил. лв. за всяко събитие, независимо от броя на пострадалите лица и 2) за вреди на имущество (вещи) – 2 мил. лв. за всяко събитие, независимо от броя на увредените лица).

Поради това съществено социално значение на тази задължителна застраховка законодателят в разпоредбата на чл. 490, ал. 2 КЗ е уредил правното задължение на застрахователя по договор за задължително застраховане „Гражданска отговорност” на автомобилистите, който упражнява уреденото в чл. 368, ал. 4 КЗ потестативно право за разваляне на застрахователния договор – чрез фингирано връчване на писменото предупреждение, да подаде информация за прекратяването в Информационния център на Гаранционния фонд едновременно с прекратяването (макар и да е използван правно-техническият термин „прекратяване”, настъпват правните последици на развалянето на двустранния договор).

Следователно, макар и във вътрешните отношения между застрахователя по „Гражданска отговорност” на автомобилистите и застрахования-делинквент договорът за застраховка да се счита за развален чрез фингираното връчване на писменото предупреждение по реда на чл. 368, ал. 4 КЗ, за да отпадне обезпечително-гаранционната отговорност на застрахователя по отношение на третите лица-пострадали от противоправното увреждащо деяние на делинквента, следва да бъде изпълнено правното задължение по чл. 490, ал. 2 КЗ застрахователят да уведоми Гаранционния фонд за развалянето („прекратяването”) на застрахователния договор – преди настъпване на съответното застрахователно събитие. Изпълнението на това задължение гарантира известяването на третите лица, които имат намерение да предявят пряк иск за обезщетение срещу застрахователя, че действието на договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” е прекратено към определен във времето момент, след който застрахователят не отговаря за причинените от застрахования делинквент имуществени и неимуществени вреди. Само в този случай би била налице сигурност, че застрахователят е упражнил уговореното в договора за застраховка „Гражданска отговорност” потестативно право по чл. 368, ал. 4 КЗ за разваляне на застрахователния договор поради неплащане на просрочена вноска от премията в момента на изтичане на 15-дневния срок по чл. 368, ал. 4 КЗ. Липсата на уведомление в срока по чл. 490, ал. 2 КЗ (едновременно с развалянето) следва да се тълкува като индиция за отказ на застрахователя да упражни признатото в чл. 368, ал. 4 КЗ право, извършен след възникване на основанието за прекратяване на договора (в този смисъл е задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК с Решение № 161/13.11.2012 по т. д. № 607/2011 г., II Т.О., постановено при действието на отменения КЗ).

От друга страна, в чл. 574, ал. 12 КЗ законодателят е уредил оборима презумпция, съгласно която удостоверените в Информационния център правнорелевантни обстоятелства – до доказване на противното, удостоверяват застрахователя, номера на договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, началната и крайната дата на покритието, регистрационния номер и номер на рама (шаси) на моторното превозно средство.

Следователно, при несвоевременно заявяване на упражненото право за разваляне на договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите по реда на чл. 368, ал. 4 КЗ възражението на застрахователя за разваляне на застрахователния договор не е противопоставимо на третите лица-пострадали от виновното противоправно поведение на застрахования делинквент, макар и във вътрешните отношения между застрахователя и застрахования-делинквент този двустранен договор да е развален. В този случай, ако бъде уважен пряк иск срещу застрахователя, той може да иска връщане на заплатеното на увредения застрахователно обезщетение именно от делинквента – чрез предявяване на субсидиарния иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД (заплащайки застрахователно обезщетение, застрахователят изпълнява свое правно задължение, а не заплаща чужд дълг – арг. чл. 73 ЗЗД и чл. 74 ЗЗД, респ. за тези случаи законодателят не е предвидил и гарантирал с изрична правна норма суброгационно право на застрахователя).

При развален договор за застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите по реда на чл. 368, ал. 4 КЗ делинквентът не е материалноправно легитимиран да предяви иск срещу застрахователя за възстановяване на заплатеното обезщетение на пострадалия – по иска с правно основание чл. 435 КЗ.

Следователно, тълкувателното разрешение, че „с оглед създадената чрез удостоверяването по реда чл. 261 КЗ (отм.) абстрактна легитимация на застрахования като титуляр на валидна задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, чиято действителност и действие не са обусловени от точното изпълнение на задължението му за плащане на разсрочените вноски от застрахователната премия за целия срок на определеното в нея покритие, застрахователят, който към датата на инцидента не я е прекратил по указания от законодателя ред, не може успешно да се освободи от отговорност по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) спрямо третите увредени лица, позовавайки се на предсрочното прекратяване на договора”, е принципно и намира приложение и при предявяване на пряк иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от действащия КЗ.

4. Давността по прекия иск на увреденото лице, предявен срещу застрахователя на делинквента по застраховка „Гражданска отговорност” – за заплащане на обезщетение при ексцес, започва да тече от деня на проявяване на вредата.
Това тълкувателно разрешение е намерило нормативен израз в разпоредбата на чл. 378, ал. 4 от действащия КЗ, който предписва, че в случаите на ексцес, който пряко произтича от застрахователни събития по застраховка „Гражданска отговорност”, давността е 5-годишна от датата на настъпването или узнаването за ексцеса. Тъй като обезпечитално-гаранционната отговорност е функционално обусловена от деликтната отговорност, погасителната давност на паричното притезание срещу застрахователя, представляващо застрахователно обезщетение, е тъждествена с погасителната давност по отношение на паричното вземане за обезщетение срещу делинквента.

5. Недопустимо е в образувано срещу прекия причинител на вредата производство по чл. 45 ЗЗД да бъде конституиран като евентуален ответник по реда на чл. 228, ал. 3 ГПК застрахователят на гражданската отговорност на делинквента по застраховка „Гражданска отговорност” по иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) и
6. Нормата на чл. 113 ГПК е приложима по отношение на прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.).

Тези тълкувателни постановки притежават процесуалноправно значение, поради което са приложими както при прекия иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), така и при предявяване на прекия иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ от увреденото лице срещу застрахователя по договор за застраховка „Гражданска отговорност”, обезпечаващ причинените вредоносни последици от застрахования-делинквент.

7. Налице е съпричиняване на вредата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол над законоустановения минимум, ако този факт му е бил известен.

Това тълкувателно разяснение е принципно и следва да бъде съобразявано при наведено възражение за съпричиняване по реда на чл. 51, ал. 2 ЗЗД от страна на застрахователя по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите – при предявен пряк иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от действащия КЗ.

8. Собственикът на превозно средство, сключил задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, е трето лице по смисъла на чл. 257, ал. 3 КЗ (отм.) и е легитимиран да предяви иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) срещу застрахователя по същата застраховка за причинените му вреди при управление на собственото му МПС от друго лице.

Липсва съдържателна отлика по отношение на третите лица-увредени, които притежават активна материалноправна легитимация да предявят пряк иск по реда на чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), респ. по реда на чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на застрахователно обезщетение за причинените им от застрахования-делинквент („автомобилист” по смисъла на чл. 477, ал. 2 КЗ, във вр. с § 1, т. 33 от ДР на КЗ) имуществени и неимуществени вреди вследствие неговото виновно противоправно деяние. Следователно, при приложението на действащия КЗ е актуална принципната тълкувателна постановка, че „всяко лице, извън делинквента, се явява трето лице… и като пострадало от деликт разполага с правото на пряк иск срещу застрахователя”. В този смисъл и собственикът на увреждащото МПС, сключил договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, притежава активна материална легитимация да предяви пряк иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ срещу застрахователя, в случай че негови имуществени и неимуществени блага са били увредени от трето лице-автомобилист при управление на собственото му МПС.

В заключение – всички тълкувателни разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. на ВКС по т. д. № 1/2014 г., ОСТК, съответстват на нормативната воля на законодателя, изразена и в действащия КЗ, поради което са задължителни за съдебните органи и при тълкуването и приложението на правните норми, уредени в Кодекса за застраховането (обн., ДВ, бр. 102 от 29.12.2015 г., в сила от 1.01.2016 г.)

Автор: Красимир Машев, съдия


star



[1] В § 22 от ПЗР действащият КЗ изрично предписва, че за застрахователните договори, сключени преди влизането му в сила, се прилага част четвърта от отменения КЗ, освен ако страните договорят друго след влизането в сила на този кодекс.

[2] Съгласно чл. 223, ал. 2 КЗ (отм.) застрахователят до договор за застраховка „Гражданска отговорност” отговаряше и за лихви за забава от момента на деликта, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице, като в правната норма на чл. 227, т. 2 КЗ (отм.) му бе признато и гарантирано регресно право срещу застрахования-делинквент за заплатените на увреденото лице мораторни лихви, изтекли от момента на настъпване на застрахователното събитие до датата на съобщаване на обстоятелствата по чл. 224, ал. 1 КЗ (отм.) от застрахованото лице или до датата на предявяване на прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), освен ако застрахованото лице не е изпълнило задълженията си по причини, които не могат да му се вменят във вина.

[3] Законодателят неправилно и в чл. 368, ал. 3 от действащия КЗ, във вр. с ал. 2, т. 3 от същия член е използвал правнотехническия термин „прекратяване” – при неизпълнение на основното договорно задължение на застрахования за заплащане на съответната разсрочена парична вноска от уговорената застрахователна премия застрахователят като изправен кредитор може да упражни потестативното право, уредено в чл. 87, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 368, ал. 2, т. 3 КЗ, с едностранно волеизявление да развали този двустранен формален договор. Развалянето обаче ще действа ex nunc (занапред), тъй като престациите по застрахователния договор имат за предмет задължение за повтарящо се изпълнение (арг. чл. 88, ал. 1, изр. 1 ЗЗД).