1. Генералният извод по т. 10 от ТР № 2 от 26 юни 2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС[1] (наричано по-нататък „Тълкувателното решение”), че давността не спира да тече по време на изпълнителния процес е изключително актуален по две причини – от гледна точка на основателните съмнения относно неговата правилност, както и предвид яркото му несъответствие с доктриналните възприятия при тълкуване на разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД. Не без значение е и мълчаливото обезсилване на множество правни изводи в съдебни актове, изградени въз основа на отмененото ППВС № 3/1980 г. по силата на диспозитива на т. 10 от Тълкувателното решение. В тази насока са и някои от изложените от мен разсъждения в статията „Спиране на погасителната давност по време на изпълнителния процес”[2], която може да представлява интерес за читателя от гледна точка на извършения критичен анализ и дадена алтернативна принципна позиция, че активните действия на кредитора/взискателя трябва да го защитават възможно най-ефективно от настъпване на правния ефект на погасителната давност.

Въпреки изложените разсъждения в горепосочената статия обаче, факт е, че съгласно разпоредбата чл. 130, ал. 2 ЗСВ: „Тълкувателните решения и тълкувателните постановления са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове”. Това води до логичната нужда от поставяне на въпроса за нуждата от извършване на диференциация на изпълнителните действия – с прекъсващ ефект и без прекъсващ ефект за погасителната давност в изпълнителния процес. По същество това е материален въпрос, който е относим към тълкуване разпоредбата на чл. 116, б. „в” ЗЗД и отправяне поглед към аспектите по практическото приложение на правните изводи в т. 10 и 14 от Тълкувателното решение.

  1. В мотивите на Тълкувателното решение се изтъква, че съгласно чл. 116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Прекъсването обаче се осъществява само доколкото чрез изпълнителното действие се реализира един или повече конкретни изпълнителни способи.[3] Съдът се насочва към заключение, че давността по време на висящото изпълнително дело се прекъсва многократно, което става с „предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ)…”.

Въз основа на горепосочената конструкция съдиите от ВКС посочват неизчерпателно група действия в изпълнителното производство с прекъсващ ефект за давността. Това са: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана; присъединяването на кредитор; възлагането на вземане за събиране или вместо плащане; извършване на опис и оценка на вещ; назначаване на пазач; насрочване и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица.

Не е необходимо предприемането на действие от съдебния изпълнител в рамките на изпълнителния способ да е задължително успешно, за да се счита давността за прекъсната. Това следва от самата разпоредба на чл. 116, б. „в” ЗЗД, в която законодателят използва думата „предприемане” на изпълнителни действия, а не „извършени” или друга подобна формулировка. Аргумент в подкрепа на това становище са мотивите в  Реш. № 1416 от 24.06.1969 г. на ВС по гр. д. № 884/69 г., I г. о.: „Давността се прекъсва с исканията на взискателя да се извършат принудителните изпълнителни действия и предприемането им от съдебния изпълнител и тогава, когато тези действия са били безуспешни поради ненамирането на длъжника на посочените адреси”. В тях се застъпва становище, че при предприети действия от страна на съдебния изпълнител по повод направено искане от страна на взискателя законодателят не може да освободи длъжника от изпълнение на задълженията му само за това, че той е успял по някаква причина да остане неоткрит и непринуден да престира. Допълва се, че ако се приеме обратното, то ще се достигне до поощряване на всички недобросъвестни длъжници към създаване на всевъзможни пречки за осъществяване на изпълнителните действия и към поощряването им за тази недобросъвестност.

В мотивите на Тълкувателното решение се поставя акцент и върху молбата на взискателя, с която се иска извършване на конкретно действие в рамките на изпълнителния способ: „Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение”. Според съдиите искането също представлява юридически факт, прекъсващ давността, но само когато е уважено от съдебния изпълнител и действието е предприето. Тоест, трябва да се приеме, че е необходимо двете действия да са налице кумулативно, за да породят придадения им прекъсващ ефект. Тази конструкция може да се обясни като се признае ретроактивен ефект на действията на съдебния изпълнител спрямо искането на взискателя.

Може да се направи обобщаващ извод, че водещ критерий за преценка кое точно изпълнително действие по смисъла на чл. 116, б. „в” ЗЗД прекъсва давността е наличието на конкретно изпълнително действие от съдебния изпълнител в рамките на реализирането на изпълнителен способ. Давността се прекъсва както с искане на взискателя за извършване на изпълнителното действие, така и с предприемането му от съдебния изпълнител. Двете действия имат самостоятелно правно значение относно давността, но съществуват в тясна връзка помежду си и едното не би могло да породи прекъсващо действие без наличие на другото.

Изключение от това правило има само при възлагане по смисъла на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, при което не е необходимо наличието на искане от взискателя, за да бъде валидно предприето изпълнителното действие и да бъде прекъсната давността. Тя се прекъсва със самото му предприемане в рамките на приложения изпълнителен способ.

 

  1. В Тълкувателното решение се посочва, че не прекъсват давността следните изпълнителни действия: образуването на изпълнително дело; изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение; проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др.; назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга; извършването на разпределение и плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Изброяването е неизчерпателно и трябва да се тълкува ведно с т. 14 от Тълкувателното решение. Нека разгледаме тези действия по-обстойно.

3.1. Подаване на молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание

В т. 14 от Тълкувателното решение се посочва, че подаването на молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл. 242 ГПК (отм.) не представлява предприемане на действие за принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в” ЗЗД и това действие не прекъсва давността. В мотивите на съдебния акт изрично се приема, че не е допустимо тълкуване analogia legis относно разпоредбата на чл. 116, б. „б” ЗЗД.

Това становище е логично предвид изводите в т. 10, че предприемането на действия по принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в” ЗЗД са обвързани с реализацията на конкретен изпълнителен способ в рамките на висящия изпълнителен процес. То обаче дава повод за дискусия относно неговата правилност предвид противоречивите становища в правната доктрина. Тази дискусия трябва да се постави на принципно ниво в светлината на възприятието за обхвата на защитната функция на действията на кредиторите. Нека разгледаме основните становища по поставения въпрос.

Любен Велинов[4] застъпва тезата, че с подаване на молбата давността се прекъсва на основание чл. 116, б. „в” ЗЗД и се позовава на Реш. № 1739 от 1960 г. на ВС, II г. о. и Реш. № 1546 от 1967 г. на ВС, I г. о. Същото становище се застъпва и в по-новата съдебна практика на ВКС – Реш. №  94 от 27.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 943/2009 г., I т. о. и Реш. № 154 от 15.11.2О11 г. на ВКС по т. д. № 1059/2010 г., I т. о., постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК.

Поля Голева[5] счита, че самата молба не би следвало да се квалифицира като предприемане на действие за принудително изпълнение, а следва да се определи като самостоятелно основание за прекъсване, чието място е в чл. 116, б. „б“ ЗЗД.

Александър Рачев[6] и Мария Павлова[7] дават отрицателен отговор на дискусионния въпрос. Това разбиране среща подкрепа в Реш. № 123 от 07.10.2011 г. на ВКС по т. д. № 776/2010 г., I т. о., постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК, в което се приема, че подаването на молба за снабдяване с изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по реда на чл. 242, ал. 1 във вр. с чл. 237, б. „в“ ГПК (отм.) не представлява по естеството си „предприемане на действия на принудително изпълнение“, каквото има предвид чл. 116, б. „в“ ЗЗД, защото тези действия не са възможни преди надлежното снабдяване на същия кредитор с изпълнителен лист.

Според мен правилно е становището, което се застъпва от Любен Велинов и Поля Голева, независимо от разликата, която съществува по отношение на основанието за прекъсване на давността. Важна е принципната позиция на авторите – дава се преимущество на нуждата от осигуряване на ефективна защита на кредиторите, която би следвало да се осигури от активните им действия. Тълкувателното решение обаче стеснява обхвата на този принцип и обвързва защитата на кредитора единствено с действията в рамките на висящия изпълнителен процес.

3.2. Подаване на молба за образуване на изпълнително дело

Тълкувателното решение посочва изрично, че образуването на изпълнителния процес не спира или прекъсва давността. Тук се има предвид действието на съдебния изпълнител, който с постановление образува изпълнителното дело.[8] Подаването на молба от кредитор със съдебно потвърдено вземане е предпоставка за образуване на делото, но самото образуване е процесуално действие, което се извършва с постановление на съдебния изпълнител, който действа в качеството си на процесуален орган. Това налага извода, че подаването на редовна молба за образуване на изпълнителното дело, която е уважена от съдебния изпълнител, прекъсва давността. В този смисъл е и правният извод в Реш. № 2546 от 07.07.2015 г. на РС – Пловдив по гр. д. № 4836/2015 г., IX гр. с-в, че подаването на молба за образуване на изпълнително дело прекъсва давността, тъй като в нея се съдържа искане за налагане на запор на движими вещи, находящи се в дома на длъжника и опис на същите, което представлява поискване на извършване на изпълнителни действия от взискателя по смисъла на мотивите в т. 10 от Тълкувателното решение. В същия смисъл са и мотивите в Реш. № 2737 от 16.07. 2015 г. на РС – Пловдив по гр. д. № 705/2015 г., ГО.

Това тълкувание трябва да се подкрепи и с оглед разпоредбата на чл. 14:402 от Принципите на европейското договорно право, която гласи: „Десетгодишната давност, уредена в чл. 14:202 (абсолютна давност при съдебно потвърдено вземане – б. а.), почва да тече наново с всеки уместен опит, предприет от кредитора”. Искането за предприемане на изпълнително действие в молбата за образуване на изпълнителното дело е именно такъв опит. То представлява законосъобразно действие, което кредиторът трябва да предприеме, за да удовлетвори своя интерес и да принуди длъжника да изпълни задължението си.

Трябва да се има предвид обаче, че прекъсващият ефект ще настъпи, ако в молбата има искане за извършване на изпълнително действие. Тогава тя ще е редовна.[9]  Аргумент за този извод е даден и в мотивите по т. 10 от Тълкувателното решение, в което изрично се посочва, че ако в молбата не се съдържа искане, тогава тя е нередовна и на основание чл. 426, ал. 3 във вр. с чл. 129 ГПК следва да бъде върната на взискателя. В съдебния акт изрично се подчертава, че такава молба не прекъсва давността. Ако обаче съдебният изпълнител предприеме изпълнително действие при нередовна молба поради липса на искане, тогава взискателят разполага с възможност да поправи порока в молбата, дори и след изтичане на 5-годишния срок на давността, и да валидизира извършеното изпълнително действие, придавайки му прекъсващ за давността ефект – така Реш. № 27 от 16.02.1971 г. на ВС по гр. д. № 8/1971 г., ОСГК.

3.3. Изпращане и връчване на покана за доброволно изпълнение

Тези действия на съдебния изпълнител не прекъсват давността, тъй като сами по себе си не биха могли да осъществят осребряване на имуществото на длъжника или да създадат задължение на трето лице (напр. работодател или банка), което да доведе до удовлетворение на взискателя. Те се извършват и без негово искане по силата на чл. 428, ал. 1 ГПК.

Не бива да се пренебрегва обстоятелството обаче, че с изпращане на поканата за доброволно изпълнение съдебният изпълнител има възможност да налага запори и възбрани, което действие се съобщава на длъжника в поканата – чл. 428, ал. 2, изр. второ ГПК. Те са първото действие по насочване на принудителното изпълнение. В този случай давността ще се счита прекъсната от момента на вписване на възбраната в имотния регистър, а за запора – от получаване на запорното съобщение от длъжника (когато вещите се намират в негово владение) или от третото задължено лице. В този случай е без значение дали длъжникът ще получи поканата или не. От значение за давността е единствено валидното налагане на обезпечителната мярка. Ако в следствие на наложения запор третото задължено лице извърши плащане в изпълнение на разпореждането на съдебния изпълнител в запорното съобщение, това действие също прекъсва давността на основание чл. 116, б. „в” ЗЗД – така Реш. № 2431 от 01.07.2015 г. на РС – Пловдив по гр. д. № 4202/2015 г. XXII гр. с-в.

Пример с особена практическа стойност за такава ситуация може да се даде с оглед хипотезата на налагане на запор върху дружествени дялове по смисъла на чл. 517 ГПК. В този случай обезпечителната мярка се счита за наложена с изпращане на запорното съобщение до Агенция по вписванията и проявява своето действие от момента на вписване – така Реш. № 101 от 25.06.2012 г. на ВКС по т. д. № 877/2011 г., II т. о. и Реш. № 77 от 16.06.2012 г. на ВКС по т. д. № 573/2011 г., II т. о., постановени по реда чл. 290 и сл. ГПК.[10] И в двата съдебни акта е посочено, че след налагане на запора съдебният изпълнител връчва изявление на взискателя до търговското дружество за прекратяване участието на длъжника като съдружник, а прекратителното действие на изявлението настъпва от момента на връчването му от съдебния изпълнител.[11] В този момент също се прекъсва и давността по отношение на подлежащото на удовлетворение вземане.

3.4. Извършване на несъщински изпълнителни действия

Тези действия не прекъсват давността. Това са: извършването на справки в информационните системи на банките, информационните масиви на служба ГРАО, КАТ, НАП и НОИ; справки за тежести в Агенция по вписванията; назначаване на вещо лице за изготвяне на експертно заключение и т. нат. Исканията за извършване на тези действия, както и самата им реализация от съдебния изпълнител, са пряко свързани със същинските изпълнителни действия, осъществявани в конкретния изпълнителен способ. Те имат важна роля за успешното им провеждане. Искането и извършването на несъщински изпълнителни действия показва заинтересоваността на взискателя и липсата на бездействие от негова страна, което би трябвало да е conditio sine qua non за упражняване на правото на възражение за погасителна давност на вземането. За съжаление обаче, и тук Тълкувателното решение пренебрегва тази принципна позиция.

Към спазване на насоките в Тълкувателното решение се ориентира и Реш. № 463 от 23.07.2015 г. на РС – Ямбол по гр. д. № 622/2015 г., ГК, в което е прието, че налагането на принудителна административна мярка по реда на ЗБЛД, изразяваща се в забрана за напускане на страната, не представлява предприемане на изпълнително действие, което прекъсва давността.[12]

3.5. Извършване на разпределение и плащане въз основа на влязло в сила разпределение

В мотивите на т. 10 от Тълкувателното решение изрично е посочено, че тези действия на съдебния изпълнител не прекъсват давността. На това становище трябва да бъде възразено. То противоречи не само на изградената правна конструкция в Тълкувателното решение, в което категорично се посочва, че изпълнителното действие с прекъсващ ефект за давността е това, което се провежда в рамките на конкретен изпълнителен способ, но и на възприятието за изграждане на изпълнителния способ като съвкупност от отделни процесуални действия, водещи като резултат до погасяване или намаляване на дълга по изпълнителното дело. Извършването и плащането на взискателя при разпределение на постъпила по принудителен ред сума безспорно са такива действия. Те представляват финална фаза на изпълнителните способи по ГПК при изпълнение на парични вземания и са „венец” на успешно проведеното принудително изпълнение.

Аргумент за правилността на този извод е и фактът, че до разпределение на получената сума собствеността върху паричните знаци не е прехвърлена на взискателя, който трябва да се счита за неудовлетворен. Едва при кумулативното наличие на изготвено, предявено и влязло в сила разпределение, както и изплатена сума по банковата сметка на взискателя, трябва да се счита, че изпълнителният способ е реализиран в своята пълнота.[13]

Предвид гореизложеното мисля, че извършването и плащането на взискателя при разпределение са действия, които е логично да прекъсват давността. Правният ефект на прекъсването настъпва от момента на извършване на всяко едно процесуално действие от съдебния изпълнител.

3.6. Други действия

Изброяването в мотивите на Тълкувателното решение е неизчерпателно. Това решение заслужава подкрепа, тъй като оставя пространство за преценка кои други действия са несъщински и не водят до прекъсване на давността. Такова е, например, издаването на постановление за възлагане от съдебния изпълнител на основание чл. 496, ал. 1 ГПК, което действие поставя край на успешно реализирания изпълнителен способ. Логично е обаче в този случай действията на съдебния изпълнител по неговото издаване и предоставяне на купувача да прекъсват давността. Такова е и изричното разрешение в Реш. от 17.07.2015 г. на ОС – Ямбол по въззивно гр. д. № 217/2015 г., II въззивен гр. с-в, в мотивите на което е прието, че от датата на предоставяне на постановлението за възлагане на недвижим имот давността се прекъсва и от тази дата започва да тече нова погасителна давност – чл. 117, ал 1 ЗЗД.  То влиза в противоречие с мотивите на т. 10 от Тълкувателното решение, но трябва да намери подкрепа, защото изгражда по-правдив правен извод.

  1. От изложеното става видно, че при посочване на изпълнителните действия с прекъсващ ефект за давността по смисъла на чл. 116, б. „в” ЗЗД мотивите в т. 10 и 14 от Тълкувателното решение не са особено прецизни. Те поставят въпроси, чиито отговори са потенциален източник на формиране на противоречива съдебна практика.

В тази статия бяха очертани някои от тези проблематични моменти, но за в бъдеще техният обхват може да се окаже в значителна степен разширен. И това е логичното заключение, което едва ли би могло да бъде обобщено предвид спецификите и разнообразието от фактори във всяко едно дело. Същественият въпрос обаче, с оглед цялостното изложение в настоящата статия, е дава ли Тълкувателното решение достатъчно стабилна основа за преценка относно действията с прекъсващ ефект за давността на съдебните изпълнители, съдиите и страните по изпълнителното дело. Мисля, че отговорът трябва да е по-скоро отрицателен.

 

Автор: Ивайло Василев – редовен докторант по гражданско и семейно право в ЮФ на ПУ „Паисий Хилендарски”


star



[1] Тълкувателното решение е достъпно на: http://www.vks.bg/Dela/2013-02-%D0%9E%D0%A1%D0%93%D0%A2%D0%9A-%D0%A2%D1%8A%D0%BB%D0%BA%D1%83%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%BD%D0%BE%20%D1%80%D0%B5%D1%88%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5.pdf (04.07.2015г.).

[2] Статията е достъпна на: http://gramada.org/%D1%81%D0%BF%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D0%B3%D0%B0%D1%81%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B4%D0%B0%D0%B2%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82-%D0%BF%D0%BE-%D0%B2/.

[3] Подробно за видовете изпълнителни способи в рамките на изпълнителния процес – вж. В. Попова – В: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. Девето преработено и допълнено издание. С.: Сиела, 2012, 1032-1145; Корнезов, Л. Гражданско съдопроизводство. Том втори. Съдебни и несъдебни производства. С.: СОФИ-Р, 2010, 338-469.

[4] Вж. Велинов, Л. Погасителна давност по българското частно право. С.: Фенея, 2008, с. 136.

[5] Вж. Голева, П. Прекъсва ли подаването на молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно основание погасителната давност. – Норма, № 8, 2014, с. 38.

[6] Вж. Рачев, Ал. Погасителната давност при правоотношения, в които участват и социалистически организации, 1956, С.: БАН, с. 132.

[7] Вж. Павлова, М. Гражданско право. Обща част. С.: СОФИ-Р, 2002, с. 670.

[8] Подробно за предпоставките за образуване на изпълнителното производство – вж. В. Попова – В: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Цит. съч., 974-979.

[9] Според Любен Велинов прекъсващо действие има и нередовната молба за образуване на изпълнително дело – вж. Велинов, Л. Цит. съч., с. 141. Авторът обаче не излага аргументация в подкрепа на твърдението си.

[10] Това становище се споделя и в правната доктрина – вж. Калайджиев, А. Търговски дружества. Персонални дружества. Дружество с ограничена отговорност. С.: Сиби, 2014, с. 168.

[11] Реализацията на тази процедура цели персоналното дружество да бъде прекратено и кредиторът на съдружника да се удовлетвори от ликвидационния дял на съдружника – вж. Голева, П. Търговско право. Обща част. Търговци. С.: Апис, 2014, 195-196.

[12] В мотивите на посоченото решение е анализиран казус, в който административната мярка е наложена преди отмяната на разпоредбите в ЗБЛД, даващи това правомощие на съдебния изпълнител. Към настоящия момент такава възможност не съществува.

[13] Вж. В. Попова – В: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Цит. съч., 1125-1126; Корнезов, Л. Цит. съч., 442-446.