режим-лихва-застраховка-гражданска-отговорност

IV.

ЗНАНИЕTO на управителя, ЧЕ РАБОТАТА Е ЧУЖДА

 

  1. Същност на знанието у гестора, че работата е чужда. — Законодателят е обусловил възникването на задължението qua gestor, освен от интереса на господаря и уместното предприемане на работата, на трето място от знанието на управителя, че работата е чужда[1] (чл. 60, ал. 1, пр. II)[2]. Достатъчно е гесторът да съзнава, че работа не принадлежи нему, без да е нужно да е осведомен кому точно е тя. Името, полът, адресът, гражданството, етническата принадлежност, местожителството, респ. правно-организационна форма за извършване на търговска дейност, държавата по регистрация, седалището, представителният орган, открито или не производство по ликвидация или несъстоятелност и др. т. обстоятелства също са юридически ирелевантни в тази връзка.

Потребно е, обаче, у съзнанието на управителя личността на господаря да бъде поне определяема при предприемането на чуждата работа. В противен случай, не би могло да се говори за съзнателно предприемане на чужда работа, защото гесторът или би смятал, че работата е негова лична, или, най-малко, би се съмнявал в това[3]. Затова, ако транспортно дружество поддържа на разположение два автобуса в своето депо в случай на инцидент, то не действа като управител спрямо лицето, което би било или пък вече е отговорно за ПТП с МПС на превозвача. Прочее търговецът не разполага с actio negotiorum gestorum contraria спрямо делинквента за разноските по поддържането на резервните автобуси, използвани в замяна на увредените от него МПС[4].

Схванат по този начин: като осведоменост за определен факт, интенционният елемент по чл. 60, ал. 1, пр. II дава да се разбере, че той може да се породи и у съзнанието на субект, който не е напълно – юридически – дееспособен (вж. чл. 2-5 ЗЛС). С други думи, qua gestor може да действа и лице, което не притежава възможност да изяви квалифицирана от правото воля (желание за настъпване на правни последици), но би могло да има известни субективни представи (знание, че работата е чужда). Изискуемият от правото минимум е естествена[5] дееспособност[6] (срв. чл. 31 ЗЗД)[7]. Всичко това се съгласува и с функцията на разглежданата предпоставка. Тя спомага, от една страна, за установяването, че някой води една работа като чужда, а не като своя, и то както от трети лица, така и от доминуса. От друга страна, тя допринася за идентифициране на личността на господаря.

Все пак изискването за знание, че работата е чужда (чл. 60, ал. 1, пр. II), се констатира много по-лесно при мандатните отношения. То произтича от сключването на самия договор. Довереникът се задължава да извърши „за сметка“ на доверителя „възложените му“ действия (чл. 280 ЗЗД). Комисионерът се обвързва „по поръчка“ на комитента да сключи определени сделки (чл. 348, ал. 1 ТЗ). Търговският представител „сътрудничи на друг търговец при извършване на търговската му дейност“ (чл. 32, ал. 1, изр. I ТЗ). При гестията този субективен компонент вече придобива едно по-механично съдържание, тъкмо защото между гестора и доминуса липсва съглашение, съотв. гесторът не действа поради задължение да извърши работата[8].

Разбира се, това не означава, че законът е постановил изискването знанието на управителя, че работата е чужда, да бъде явно за публиката[9]. Още по-малко пък такова може да бъде изведено от разпоредбите му[10]. Достатъчно е знанието да бъде съществува положително у съзнанието на управителя, а в евентуален процес – то да бъде установено от носещия доказателствената тежест за това (вж. чл. 60, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 154 ГПК), без да оставя някакви съмнения у съдията (т. е. при условията на главно и пълно доказване). Но тъй като съзнаването на определени обстоятелства принадлежи към душевния свят на индивида, то осведомеността у гестора, че работата е на доминуса, следва да се установи посредством други, косвени факти, които вече могат да бъдат възприети обективно в действителността[11].

  1. Намерение за обвързване и за водене на чужда работа у гестора. — В теорията[12] и практиката у нас се приема, че съставът на директния гесторен иск включвал не просто „знание, че работата е чужда“ (чл. 60, ал. 1, пр. II), но една квалифицирана субективна предпоставка. Управителят трябвало да е действал с намерение да управлява чужда работа[13], било то „като съзнава и иска“ извършването на действия за другиго[14], било с „намерение да се обслужи чужд интерес“[15]: animus negotia aliena gerendi. В по-старата практика се постановява, дори че било нужно и волево стремление да се създаде обвързаност за господаря[16]: animus obligandi. Впрочем, за това се изказват съображения не само у нас, а и в Континентална Европа[17]. Същото изискване се открива в проекта за DCFR: гесторът трябва да предприеме работата с преобладаващо намерение да облагодетелства другиму[18].

Тези твърдения в доктрината и положения в съдебната практика са следствие на една анахронична теория[19], според която и при квазиконтрактите било налице изрично или предполагаемо съгласуване на волите на страните. (Както е, безспорно, при самите договори.) Ето защо, когато гестията е била полезна по смисъла на чл. 61, ал. 1, се е презумирало, че доминусът я е одобрил. В противен случай, тя е можела да бъде ратифицирана изрично от него, което пък вече сочело по недвусмислен начин съгласието му (чл. 62). По-голяма трудност критикуваната теория обаче е изпитвала при установяването на намерение за обвързване, т. е. волеизявление, и у гестора. Поради това тази юриспруденция е била принудена да въведе предпоставка от състава на задължението на управителя, каквато, всъщност, правото не е било уредило: animus negotia aliena gerendi, съотв. animus obligandi.[20]

Подобен интерпретационен метод, а също и самите защитавани чрез него твърдения, са несъстоятелни, най-малкото[21], поради следните съображения. Първо, действащият ЗЗД от 1950 г. не урежда задължения quasi ex contractu (срв. чл. 45 и сл. ЗЗД от 1893 г., отм.). Второ, смяташе ли законодателят, че negotiorum gestio е договор, т. е. облигация, която възниква от съгласуването на две насрещния волеизявления (срв. чл. 8, ал. 1), щеше да го уреди като такова задължение, и то поне в особената част на ЗЗД[22]. Трето, разпоредбата на чл. 60, ал. 1 не постановява, че управителят трябва да има било animus obligandi, било animus negotia aliena gerendi, още по-малко пък подобни изисквания може да се извлекат от логичното тълкуване (в ш. см.) на всички правила, посветени на разглеждания институт. Предпоставките на един фактически състав, които не са въведени изрично в законодателството, но се извеждат чрез интерпретиране, следва да бъдат подкрепени с обилна аргументация, каквато нито доктрината, нито ВКС привеждат някъде в своите тълкувания на закона. Напротив, юриспруденцията изпада в petitio principii: тя приема за доказано това, което трябва да бъде доказано.

Четвърто, автономията на волята на субектите на гражданското право, на която е предоставена абстрактната възможност от правото да създава задължения, има приложно поле само при договорите (арг. от чл. 8 и  сл.). Ала воденето на чужда работа не е договор, но юридическо действие в т. см. на думата, или юридическа постъпка[23]. Неговите правните последици настъпват независимо от субективните желания на управителя[24]. Впрочем, затова фактическият състав на гестията не може да бъде опорочен по смисъла на чл. 27 и сл., защото той не съдържа волеизявление. Междинният извод, който би могъл да се направи, е, че единственият интенционен елемент, който е позитивно установен от чл. 60, ал. 1, е знанието, че работата е чужда.[25], [26] С това условно значение следва да се схваща по-нататък в текста терминът ‘animus negotia aliena gerendi[27]. Означението ‘animus obligandi’ намирам за неподходящо при един извъндоговорен източник на задължения, какъвто е воденето на чужда работа без възлагане. Прочее той е изоставен в съчинението.

  1. Намерение да се прояви щедрост у гестора. — Известно е разбирането на Иван Апостолов[28], че: „Отношенията между един управител на чужда работа, който е разходвал усилия и материални средства, водим от желания да дари господаря на работата, и последния се поставят върху една основа, съществено различна от основата на гестионното отношение. Едно от двете: или господарят на работата ще приеме предложената му щедрост и в такъв случай между него и управителя ще се породят отношенията между дарител и надарен, или, напротив, той ще я отблъсне и тогава имотното преливане, което се е осъществило между имуществата на gestor и на dominus…, ще остане в патримониума на dominus-а sine causa и може да бъде предмет на един иск от неоснователно обогатяване, но не и на една actio negotiorum gestorum contraria. И при двете хипотези няма място за negotiorum gestio.“

Разсъжденията на Апостолов се нуждаят от уточняване. В действителност, наличието на animus donandi у гестора би могло да бъде отрицателна предпоставка, но единствено за възникването на actio negotiorum gestorum contraria, ала не и за actio negotiorum gestorum directa; още по-малко пък за гестията въобще, както генерално твърди Апостолов. Позитивно правило в този смисъл може да бъде открито в § 685, ал. 2 BGB: „Управителят на чуждата работа няма вземане, ако не е възнамерявал да иска обезщетение от заинтересувания.“[29] От логическото и систематическото тълкуване на немския закон следва единственият верен извод, че намерението на гестора да прояви щедрост към доминуса изключва само обратната му претенция (§ 683 или § 684 BGB). Но animus donandi е без правно значение при пораждането на гесторовото задължение (§ 677 и сл. BGB). Противното би означавало, че контрарният иск би могъл да възникне без директния иск.

В България, тъй като, от една страна, липсва изрично правило, подобно на § 685 BGB, и поради това че, от друга страна, никой не може да бъде надарен въпреки волята си (чл. 225, ал. 1 ab initio), нито пък един дълг може да бъде опростен от кредитора без съгласието на длъжника (чл. 108 in fine), de lege lata се налага следният междинен извод: Дарственото намерение у гестора относно претърпените разноски, само по себе си, не е пречка нито за възникването на директното вземане на доминуса срещу гестора (чл. 60, ал. 1), нито пък за пораждането на контрарния иск на гестора срещу доминуса (чл. 61, ал. 1 и ал. 2). С други думи, трябва да се приеме, противно на тезата на Апостолов, че у нас интенцията на negotiorum gestor да прояви щедрост към dominus negotii не осуетява пораждането на облигационното отношение по чл. 60-62.

Застъпената тук теза трябва да бъде подкрепена и със следните доводи. Единият, едностранната воля на едно лице може да породи юридически ефект само когато законодателят изрично е предвидил това (чл. 44). Но в случая той не е, тъй като липсва правна норма в този смисъл. Или не съществуват ненаименувани едностранни сделки, каквато би представлявало намерението на управителя да опрости дълга на господаря, ако трябваше да се приеме, че то има подобно действие. Другият, гестията познава едно привилегировано правило в полза на гестора: favoris debitoris (чл. 60, ал. 3). Не може да бъде открит разум то да не бъде предоставено на този, който е действал алтруистично, но пък да бъде на разположение на този, който е действал сребролюбиво. Напротив, на още по-голямо основание се налага да бъде намалена отговорността на самоотвержения с оглед на особените обстоятелства на случая. Последният, установи ли се, че намерението за щедрост е отрицателна предпоставка на negotiorum gestio, то означава, че претърпените разноски от управителя са правноирелевантни с оглед на чл. 60 и сл., при което remissio debiti би било „удар във въздуха“.

Безспорно, обаче, е прав Иван Апостолов, че при намерение у negotiorum gestor да прояви щедрост към dominus negotii има два варианта. Първият е господарят на работата да приеме предложената му щедрост от управителя (чл. 8 и сл.): тогава между тях би бил налице договор за дарение (чл. 225 и сл.), който би имал за предмет опрощаване на контрарния дълг за разноските (чл. 108, във вр. с чл. 61, ал. 1 и ал. 2). Само че второто разрешение, предложено от Апостолов, е неудържимо. Отблъскването от доминуса на предложението на гестора за направена щедрост осуетява погасяването на задължението на последния към първия поради непостигнато съгласие за remissio debiti. Прочее контрарният иск продължава да е на разположение на управителя, без да се замества от condictio sine causa. Гестионната претенция, без съмнение, може да бъде погасена въз основа на всяко общо основание за това (чл. 103 и сл.). Но, изолирана, едностранната воля на управителя, изразяваща се в animus donandi, е инсуфициентна, за да породи прекратителен ефект (арг. от чл. 44). Допускам, че в разсъжденията си Апостолов е бил подведен от отживяното разбиране, което е било популярно някога в Рим[30], че дарението е унилатерален акт[31].

  1. Отклонения в представите на гестора.
  2. Грешка в доминуса. — Фактическият състав на actio negotiorum gestorum directa[32] не може да бъде унищожаем (чл. 27-35). Това е така, защото той не включва в себе си волеизявление, нито намерение, но се ограничава до изискването за простото значение, че работата е чужда (чл. 60, ал. 1, пр. II). Все пак са мислими аберации в субективните представи на управителя, които в едни случаи биха могли да осуетят пораждането на задължението qua gestor, а в други да бъдат без правно значение[33]. Смята ли някой погрешно, че води чужди дела, когато, всъщност, те са били негови лични, разпоредбите на чл. 60 и сл. са неприложими. Липсва елемент от състава на чл. 60, ал. 1, пр. I: предприемане на чужда работа. Това би било най-обикновен случай на упражняване на свои права, независимо от неправилната представа, че те са „чужди“. Грешката у гестора в личността на доминуса, обаче, не е пречка за възникването задължението му по чл. 60, ал. 1[34]. Управителят ще бъде обвързан към действителния господар на работата.

За същото настоява и Улпиан: ‘Sed et si, cum putavi Titii negotia esse, cum essent Sempronii, ea gessi, solus Sempronius mihi actione negotiorum gestorum tenetur.’[35] Ето защо, ако някой (G.) смята, че води работата на друг (T.), когато тя всъщност не принадлежи нему, а е нечия друга (на G.), първият (G.) би могъл да действа като управител на чужда работа спрямо реално засегнатия от действията му (D.)[36]. Такова правило се съдържа в § 686 BGB: „Ако управителят е в грешка относно личността на господаря на работата, тогава истинският господар на работата придобива правата и задълженията от воденето ѝ.“[37] Не без основание ЗЗД не съдържа подобен текст. Същият извод у нас следва от липсата на изискване за точна идентификация на личността на доминуса в чл. 60, ал. 1[38]. Впрочем, в някои случаи стриктното индивидуализиране на господаря, от една страна, е невъзможно. От друга страна, то би могло да бъде пречка за уместно при предприемането на работите му. Ето защо, ако едно лице (G.), напр., види, че има пожар в друг имот, за да действа qua gestor, то не трябва първо да издири кой е собственикът (D.) и едва след това да започне да гаси пожара.

б. Путативна гестия. — Несъответстващото на реалността умозаключение на управителя, че работата е негова, когато тя в същност е чужда: т. нар. путативно водене на чужда работа без възлагане, осуетява възникването на гестионното отношение[39]. Това е така, защото липсва положителна предпоставка от състава на чл. 60, ал. 1, пр. II:[40] намесващият се в друг правен кръг не знае, че работата, която води, е чужда[41]. Затова този, който изпълни чужд дълг, приемайки го за свой, разполага с претенция срещу действителния длъжник по чл. 56: condictio indebiti, а не по чл. 61: actio negotiorum gestorum contraria[42]. Разбира се, щом гесторът води и своите, и чуждите работи, съзнавайки, че работата, която е предприел, не е само негова, тогава той би бил обвързан към доминуса (арг. от чл. 60, ал. 1, пр. I, във вр. чл. 61, ал. 2).

Това поддържа и Улпиан: ‘Si quis ita simpliciter versatus est, ut suum negotium in suis bonis quasi meum gesserit, nulla ex utroque latere nascitur actio, quia nec fides bona hoc patitur. Quod si et suum et meum quasi meum gesserit, in meum tenebitur…’[43] Откъдето вероятно е бил инспириран германският законодател, който е постановил в § 687, ал. 1 BGB, че правилата за negotiorum gestio (§§ 678-686 BGB) не се прилагат, когато някой е водил чужда работа, мислейки я за своя[44]. Небезинтересно е обстоятелството, че италианският (чл. 2032 in fine CC) и португалският (чл. 472, ал. 1 от Código Civil) законодатели са уредили, че водената работа може да бъде одобрена от господаря ѝ, дори ако управителят е смятал, че води собствените си дела. Намирам, че същото важи и у нас. Ратификацията на доминуса може да замести и интенционния елемент от състава на задължението на гестора (арг. от чл. 62, във вр. с чл. 60, ал. 1, пр. II).

Казус от френската практика може да илюстрира добре путативната гестия (р. 06.07.1927 г. на la Cour de cassation, Chambre civile[45]). През 1839 г. в гр. Париж Гаетано Доницети (29.11.1797 г. † 08.04.1848 г.) създал музикалното си произведение „Дъщерята на полка“[46], чиито авторски права предоставил на определен издател. Съгласно действащия по това време закон те щели да се погасят през 1885 г., но със закон от 1866 г. срокът бил удължен с 40 г. Прочее от 1885 г. до 1925 г. авторските права върху операта били притежание на наследниците на Доницети. De facto обаче те били упражнявани от издателството чак до 1912 г. Наследниците предявили иск срещу ответника (издател) в качеството му на gestor за обезщетение от полученото чрез нарушение на авторските права. Искът бил отхвърлен, тъй като гесторът не е действал със съзнанието, че води чужди дела. Претенцията все пак била уважена на основание actio de in rem verso.

в. Мнима гестия. — Когато някой, знаейки, че една работа не е негова, я предприема и води в своя, а не в чужда, полза, е налице мнима гестия. Този случай също е разгледан от Улпиан: ‘Sed et si quis negotia mea gessit non mei contemplatione, sed sui lucri causa, Labeo scripsit suum eum potius quam meum negotium gessisse (qui enim depraedandi causa accedit, suo lucro, non meo commodo studet): sed nihilo minus, immo magis et is tenebitur negotiorum gestorum actione. Ipse tamen si circa res meas aliquid impenderit, non in id quod ei abest, quia improbe ad negotia mea accessit, sed in quod ego locupletior factus sum habet contra me actionem.’[47] Мнимото водене на чужда работа без възлагане[48] е уредено в § 687, ал. 2 BGB[49]. По немското право, щом едно лице (мним управител) води чужда работа така, както ако да би била негова, знаейки, че тя е чужда и че няма правото за това, господарят разполага с actio negotiorum gestorum directa (§§ 677, 678, 681 и 682 BGB). Естествено, falsus gestor не придобива обратен гестионен иск срещу dominus negotii, но имущественото разместване помежду им би могло да се изравни с actio de in rem verso (§ 684, изр. I, във вр. с § 812 и сл. BGB).

Концепцията на римското, прокарана и в немското право[50], е да се предостави възможност на господаря да си възвърне облагите, които мнимият управител е придобил[51]. Подобна идея е правилна и следва да бъде споделена de lege ferenda в българското право. De lege lata, обаче, у нас доминусът едва ли би придобил директен иск в такива ситуации, понеже те мъчно могат да бъдат подведени под хипотезата на чл. 60, ал. 1. Вярно е, че съгласно същата разпоредба е достатъчно знание, че работата е чужда: animus negotia aliena gerendi. A такова, действително, е налице у мнимия гестор. Само че той управлява работата на друг, преследвайки собствена полза: sui lucri causa. Прочее съмнително е дали всъщност той е предприел работата уместно с оглед на чуждия интерес (чл. 60, ал. 1, във вр. с чл. 61, ал. 1 ab initio). Така или иначе, господарят може да предяви actio de in rem verso за това, с което мнимият управител се е обогатил за негова сметка (чл. 59), както и да кондикцира всичко от последния (чл. 55). Без съмнение, dominus negotii притежава и rei vindicatio (чл. 108 ЗС) срещу falsus gestor. Последният на общо основание, освен че отговаря по чл. 45 и сл., също разполага с адиективния иск по чл. 59.

Автор: Светослав Иванов


star



 

* Всички препратки към нормативен акт, без да е посочено заглавието му, са относно ЗЗД от 1951 г. Съдебната практика, доколкото не е уточнено друго, е цитирана по правно-информационни системи Сиела, Апис и Лакорда, съобразени с ДВ бр. 2/08.01.2019 г. Решение, за което не е посочено от кой съд е постановено, е на ВКС. Всеки един курсив в текста е мой – Св. Ив. Трудът е публикуван за пръв път в бр. № 4 от 2018 г. и в бр. № 1 от 2019 г. на сп. „Търговско право“. Предвид обема на съчинението при публикуването му в http://gramada.org/ то също е разделен на няколко части.

[1] Вж. напр. така и р. № 28/12.01.2012 г. по в. т. д. № 3112/2011 г. на САС; р. № 385/08.02.2016 г. по гр. д. № 6740/2014 г., ІV г. о. на ВКС; опр. № 915/02.10.2017 г. по гр. д. № 472/2017 г., ІV г. о. на ВКС

[2] Неточно е обединяването на изискването по чл. 60, ал. 1 за предприемане на работата и това за „намерението“ за обвързване у negotiorum gestor от Ал. Кожухаров (Основи на държавата и правото…, с. 411). Все пак допускам, че това може да е сторено с дидактически замисъл с оглед на формата и предназначението на учебника по „Основи на държавата и правото“. Срв. обаче както кн. V, чл. 1:101, ал. 1 DCFR, така и по-долу т. IV.21.

[3] Срв. по-долу т. IV.15.б относно путативната гестия.

[4] Така р. 07.11.1972 г. на OGH (цит. по: Ch. v. Bar. Op. cit., p. 113; пак там, вж. и друг пример).

[5] Става въпрос за е т. нар. в Италия ‘la capacità naturale’. Вж. напр. в този смисъл и P. Franceschetti, M. Marasca. Trattato di diritto civile. Le obbligazioni. Santarcangelo di Romagna: Maggioli Editore, 2008, p. 662.

[6] Подобна дееспособност е достатъчна и при владението: вж. П. Венедиков. Ново вещно право. С.: Сиби, 1995 г., с. 42, както и бел. № 1.

[7] Вж. повече подробности у Св. Иванов. Кой може да бъде управител…, 41-44.

[8] Така и S. Stoljar. Op. cit., p. 46.

[9] По този начин и Ch. v. Bar. Op. cit., p. 102, p. 134.

[10] В обратния смисъл е немската юриспруденция – срв. подробности в литературата, цитирана по-горе в т. II.9.в.

[11] Срв. Д. Силяновски. Гражданско съдопроизводство. Том II. Производство пред първа инстанция. С.: Печатница „П. К. Овчаровъ“, 1938, т. II, с. 122, с. 124; Ж. Сталев. Българско гражданско процесуално право. 4. прераб. и доп. изд. С.: Наука и изкуство, 1988, с. 232.

[12] Така напр. Н. Стойнов. Цит. съч., с. 254; А. Кожухаров. Основи на държавата и правото…, с. 411; Л. Василев. Цит. съч., с. 605; и др.

[13] Така р. № 685/25.10.2010 г. по гр. д. № 1940/2009 г., IV г. о.

[14] Вж. р. № 385/08.02.2016 г. по гр. д. № 6740/2014 г., IV г. о.

[15] В този смисъл е р. № 1099/31.05.2016 г. по в. гр. д. № 5104/2015 г. на САС.

[16] По този начин вж. р. № 64/1893 г., II г. о.; р. № 754/1928 г., I г. о. (цит. по Г. Цукев. Цит. съч., № 1893. Анотация на решението може да бъде открита и у Св. Иванов. Практиката на българските съдилища…, с. 91).

[17] Срв. общо v. Bar, Ch. Op. cit., 134-139, и цит. там литература (напр. A. Vaz Serra. Op. cit., p. 95, относно португалското право).

[18] Вж. кн. V, чл. 1:101, ал. 1 DCFR: ‘the Intention Predominantly to Benefit Another’.

[19] За това разбиране в по-старите източници: срв. Ив. Апостолов. Цит. съч., 36-41.

[20] Имайки това предвид, лесно може да се обясни редакцията на чл. 1372, ал. 1 C. civ. от 1804 г.: ‘Lorsque volontairement on gère l’affaire d’autrui… gère contracte lengagement tacite de continuer la gestion qu’il a commencée…’; съотв. на чл. 46, ал. 1 ЗЗД от 1893 г.: „Този, който доброволно се натовари с една чужда работа, сключва задължение да продължава почнатата работата…“

[21] Въпросът за същността на negotiorum gestio като вид юридически факт е извън така определения предмет на съчинението (вж. по-горе т. I.2). Затова критиката на контрактната теория при обяснението на гестията тук е само маркирана, и то доколкото е необходимо, за да може да се вземе становище по проблемата за предпоставките на състава за чл. 60, ал. 1. (За повече подробности: срв. Ив. Апостолов. Цит. съч., с. 36-41.)

[22] Какъвто вариант за sedes materiae на воденето на чужда работа без възлагане е бил предложен при съставянето на ЗЗД през 1950 г., а именно то да бъде уредено в чл. 294-296 от същия проект: след договора за поръчка, но преди комисионния договор. (Вж. Преписка № 4/1950 по дело № 6/1950 г. на Президиума на Народното събрание и Министерство на правосъдието, л. 69 и гърбът на л. 29.) В крайна сметка, този подход, не без основания, е бил изоставен по настояване на законодателната комисия. (Вж. Предложение на Законодателната комисия за изменение и допълнение в законопроекта за задълженията и договорите, направени при предварителното му разглеждане от комисията, л. 5-6.)

[23] Вж. в този смисъл както Ив. Апостолов. Цит. съч., с. 45; В. Таджер. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял II. С.: „Наука и изкуство“, 1973, с. 199 (§ 64, т. 8); Ал. Кацарски. Цит. съч., с. 48; Св. Иванов. Приложно поле…, с. 25; така и р. № 532/01.05.2017 г. по в. гр. д. № 5095/2016 г. на САС.

[24] Това, разбира си, не означава, че липсват каквито и да било представи: срв. Св. Иванов. Приложно поле…, 31-33.

[25] Така и Ал. Кацарски. Цит. съч., с. 49; П. Голева. Цит. съч., 391; Зл. Сукарева. Цит. съч., с. 84.

[26] Становището пък на Д. Тончев (цит. съч., 337-338), че не било потребно у гестора да има каквото и да е знание или намерение, би могло да се съгласува с буквалния прочит на чл. 46 ЗЗД от 1893 г. (отм.): „Този, който доброволно се натовари с една чужда работа, сключва…“ Въпреки това го намирам за твърде крайно. По-точно с оглед на отмененото ни законодателство ми се вижда твърдението на Ив. Апостолов (цит. съч., с. 39.), към което и се присъединявам: „Единственото нещо, което законът изисква, то е гесторът да се залови за една работа, която не е негова, с фактическата цел да служи не на своите интереси, а на интересите на доминуса.“

[27] Който има произхода си в Рим: вж. Ulp. Libro quarto opinionum (D. 3.5.44.2): ‘Titius pecuniam creditoribus hereditariis solvit existimans sororem suam defuncto heredem testamento extitisse. Quamvis animo gerendi sororis negotia id fecisset, veritate tamen filiorum defuncti, qui sui heredes patri sublato testamento erant, gessisset: quia aequum est in damno eum non versari, actione negotiorum gestorum id eum petere placuit.’ („Тиций платил дълг на кредиторите на наследството, смятайки, че сестра му е наследник по завещание на починалия. Въпреки че е направил това с намерение да води работата на сестра си, той всъщност е водил работата на децата на починалия, които след неговата смърт били действителните наследници на баща си по завещание; и понеже е справедливо той (Тиций) да не бъде обременен със загуба, решено е, че може да иска връщане на платеното чрез иск от на водена работа.“)

[28] Ив. Апостолов. Цит. съч., 33-34.

[29] ‘Dem Geschäftsführer steht ein Anspruch nicht zu, wenn er nicht die Absicht hatte, von dem Geschäftsherrn Ersatz zu verlangen.’

[30] Срв. напр. R. Monier. Manuel de droit romain. Tome II. Les obligations. 5. ed. revue et complète. Paris: ‘Éditions Montchrestien’, 1954, p. 202 (§ 152); М. Андреев. Римско частно право. С.: „Софи-Р“, 1992 г., 453-454; R. Zimmermann. Op. cit., 479-482.

[31] Каквито следи може да бъдат открити и днес в съвременното право. Така напр., след като бъде учредена с едностранен акт mortis causa (чл. 33, ал. 1, пр. I от Закона за юридическите лица с нестопанска цел (ЗЮЛНЦ), фондацията, която е правосубектна (арг.: чл. 1, ал. 2, пр. II ЗЮЛНЦ, във вр. с чл. 131, ал. 1 ЗЛС), придобива „безвъзмездно предоставеното“ ѝ имущество от дата на откриване на наследството, без да изразява воля за това (чл. 33, ал. 4, пр. II ЗЮЛНЦ). Впрочем, донякъде от носталгия по анахроничното разбиране, че дарението не е договор, то е било уредено в чл. 306-343 ЗН от 1890 г. (отм.) и в чл. 81-88 ЗН от 1949 г. до отмяната им със ЗЗД от 1951 г. (ДВ бр. 275/22.11.1950 г.).

[32] Както вече стана ясно: вж. по-горе п. IV, т. 21.б, съотв. т. 22.

[33] Някои от следващите въпроси (п. IV, т. 22-24) може да бъдат поставени при изясняването на интереса на господаря (п. II) или на уместното предприемане на чуждата работа (п. III). Но понеже, от една страна, традиционно те се разглеждат при интенционния елемент от състава на гесторовото задължение (п. IV), а от друга – те предполагат да е било изяснено значението на предпоставките, с които са тясно свързани, настоящото съчинение ги разглежда тъкмо на това място (п. IV). (Срв. напр. по същия начин и Ulp., Libro decimo ad edictum, D. 3.5.5.)

[34] По този начин: вж. Г. Губиделников. Цит. съч., с. 251; Ал. Кацаров. Цит. съч., с. 49; S. Stoljar. Op. cit., p. 46; Ch. v. Bar. Op. cit., p. 113.

[35] Ulp., Libro decimo ad edictum (D. 3.5.5.1): „Освен това, ако смятам, че работата на Тиций е засегната, когато всъщност е била тази на Семпроний, с която съм се захванал, само Семпроний ще бъде отговорен към мен въз основа на иск за водена работа.“

[36] Вж. още в този смисъл и Ulp. Libro quarto opinionum, D. 3.5.44.2 (като текста от Дигестите вж. по-горе бел. № 167); Libro decimo ad edictum, 3.5.5.10: ‘Si titii servum putans qui erat Sempronii, dedero pecuniam ne occideretur, ut Pomponius ait, habebo negotiorum gestorum adversus Sempronium actionem.’(„Ако платя, за да не бъде убит роб на Семпроний, който смятам, че принадлежи на Тиции, тогава ще разполагам с иск срещу Смепроний, основан на водене на чужда работа, както твърди Помпоний.“)

[37] ‘Ist der Geschäftsführer über die Person des Geschäftsherrn im Irrtum, so wird der wirkliche Geschäftsherr aus der Geschäftsführung berechtigt und verpflichtet.’

[38] Вж. по-горе т. IV.19.

[39] В същия смисъл: Г. Губиделников. Цит. съч., 251-252; , Ал. Кацаров. Цит. съч., с. 49; B. Lacruz. La gestión de negocios sin mandato. – Revista Critica de Derecho Inmobiliario, 1975, 249-270 (цит. по: Ch. v. Bar. Op. cit., p. 137); S. Stoljar. Op. cit., p. 46; както и р. от 25.06.1919 г. на френския ВКС, Гражданска колегия (цит. по: Ал. Кожухаров. Закон за задълженията и договорите…, с. 217).

[40] В този смисъл S. Stoljar. Op. cit., p. 46; а също и v. Bar, Ch. Op. cit., p. 107.

[41] По този начин и р. от 25.06.1919 г. на la Cour de cassation, Chambre civile (цит. по: Ch. v. Bar. Op. cit., p. 108, и S. Stoljar. Op. cit., p. 48).

[42] Така и Г. Губиделников. Цит. съч., с. 252.

[43] Ulp., Libro decimo ad edictum (D. 3.5.5.6): „Ако някой е достатъчно глупав, за да мисли, че докато е водил своите работи, той е бил предприел моите, не възниква никакво право на иск за двете страни, защото добрите нрави не ще го позволят. А ако той е водил и моите, и неговите работите, той ще бъде отговорен за моите…“

[44] Съгласно § 687, ал. 1 BGB: ‘Die Vorschriften der §§ 677 bis 686 finden keine Anwendung, wenn jemand ein fremdes Geschäft in der Meinung besorgt, dass es sein eigenes sei.’ Подобни разпоредби се съдържат и в чл. 740 от Αστικοσ κωδικας (Граждански кодекс); § 1026 от естонския Lepingute ja lepinguväliste kohustuste seadus (Закон за договорните и извъндоговорните задължения) от 2002 г.; чл. 1330, ал. 2 от румънския Codul civil (Codul c.) от 2009 г.

[45] Stoljar. S. Op. cit., p. 48.

[46] На фр. ез.: ‘La Fille du Régiment’. Операта е поставена за пръв път на 11.02.1840 г. в le théâtre national de l’Opéra-Comique, гр. Париж.

[47] Ulp., Libro decimo ad edictum (D. 3.5.5.5): „Ако някой води моята работа не с внимание към мен, но преследвайки собствена полза, както твърди Лабеон, той по-скоро води свои работи, отколкото мои; защото, който предприема работи с оглед на собствената си печалба, се грижи за своето обогатяване, а не за моето, но на още по-голямо основание той отговаря към мен по иск за водена работа. Ако обаче той е понесъл разноски във връзка с моите работи, разполага с иск срещу мен, ала не в размер на понесените разходи, понеже нечестно е предприел моите работи, а в размер на моето обогатяване.“

[48] Превеждайки немския термин Unechte Geschäftsführung (бук.: „неправилно управление“) на бълг. ез. като „мнима гестия“, съм изхождал както от превода на Ал. Кожухаров. Германски граждански законник. [2. прераб. и доп. изд.] С.: „Съюз на българските юристи“, 1974 г., с. 189: „мнимо управление на чужда работа“; така и от този на Ch. v. Bar. Op. cit., 62-63: ‘arrogated management of another’s affair’.

[49] „Ако някой се отнася към чужда работа, като да е негова, макар и да знае, че няма право за това, господарят може да предяви произтичащите от §§ 677, 678, 681, 682 вземания. Ако ги предяви, той отговаря пред управляващия съгласно § 684, изр. I.“ (‘Behandelt jemand ein fremdes Geschäft als sein eigenes, obwohl er weiß, dass er nicht dazu berechtigt ist, so kann der Geschäftsherr die sich aus den §§ 677, 678, 681, 682 ergebenden Ansprüche geltend machen. Macht er sie geltend, so ist er dem Geschäftsführer nach § 684 Satz 1 verpflichtet.’)

[50] Мнимата гестия е уредена и в гражданските закони, които са реципирали BGB: вж. напр. чл. 737 от гръцкия Αστικοσ κωδικας (Граждански кодекс), § 1026, ал. 2 от естонския Lepingute ja lepinguväliste kohustuste seadus (Закон за договорните и извъндоговорните задължения), § 6:586 (кн. 6, част 6, гл. 33) от унгарския Polgári törvénykönyv (Граждански кодекс) от 2013 г.

[51] Впрочем, не по-малко оригинално е и разрешението на холандския законодател в това отношение. Според чл. 6:104 BW: ‘Indien iemand die op grond van onrechtmatige daad of een tekortkoming in de nakoming van een verbintenis jegens een ander aansprakelijk is, door die daad of tekortkoming winst heeft genoten, kan de rechter op vordering van die ander de schade begroten op het bedrag van die winst of op een gedeelte daarvan.’ („Ако някой, който е отговорен към друго лице на основание непозволено увреждане или неизпълнение на облигационно отношение, е придобил печалба поради увреждането или неизпълнението, тогава съдът по искане на увредения оценява вредата въз основа на тази печалба или част от нея.“)