art-245

Светослав Иванов

III.

УМЕСТНОТО ПРЕДПРИЕМАНЕ НА РАБОТАТА ОТ УПРАВИТЕЛЯ

  1. Предприемане на работата от гестора.
  2. Същност (предмет на задължението qua gestor). — Следващото изискване за възникването на actio negotiorum gestorum directa е мотивирано тъкмо от запазването на интересите на господаря, а именно: предприемането[1] на чуждата работа от управителя[2]. То се състои в извършването на действия под контрола на съзнанието на гестора, съставляващи бъдещия предмет на задължението му като такъв. Законодателят, обаче, неслучайно не уточнява в чл. 60, ал. 1 ab initio какви точно актове може да се изразява „предприемането на чуждата работа“. По този начин обектът на гестията е въведен максимално широко[3]. Той обхваща всякакви правомерни и съобразени с морала действия, съблюдавани от съзнанието на гестора, които са насочени към запазване на интересите на доминуса. Такива актове може да бъдат юридически или материални[4]; управителни или – по изключение – разпоредителни.

Управителят освен това би могъл да извърши чуждата работа лично (арг. от чл. 61, ал. 1, пр. III). Възможно е също така и той да възложи работата на трето лице като „косвен“ или пряк представител на господаря (арг. от чл. 61, ал. 1, пр. II; съотв. пр. I[5]). В последния случай той не може да предприема строго лични действия, които a priori не могат да бъдат предмет на представителството, но следва да бъдат извършени само лично (вж. напр. чл. 19 от Закона за гражданската регистрация; чл. 4 и сл., чл. 64 и сл., чл. 77 и сл. СК; чл. 18 и сл., чл. 38 и сл. ЗН; чл. 124 и сл. от Кодекса на труда). Гесторът не разполага и с представителна власт да предприема формални сделки. Такива актове той може да извършва само от свое име, т. е. като „косвен“ представител на доминуса.

б. Предприемане на (не)съществуваща дотогава работа. — Каквито и действия да предприема едно лице qua gestor, те трябва да се отнасят до чужда работа, която е била вече породена (срв. чл. 60, ал. 3). Това е класическият случай на negotiorum gestio, от който е изхождал законодателят в уредбата на чл. 60-62. Мислимо е все пак и някое лице да предприеме тепърва непринадлежаща нему работа, която дотогава не е съществувала. То, обаче, би действало не като управител[6], а като натрапващ се вмешател и не би могло да осъществи състава на чл. 60, следователно и този на чл. 61. Това се обосновава с изискванията за интерес на господаря (засегнатия) от предприемането на чуждата работа от управителя[7] (арг.: чл. 60, ал. 1, във вр. с чл. 61, ал. 1 ab initio и ал. 2).

Едно е да се ожънат посевите на съсед, изтърпяващ наказание лишаване от свобода, или да се ремонтира чужд корабокруширал кораб с оглед на това да продължи пътешествието си. Съвсем друго е някой да закупи акции от борсата „в полза“ на свой приятел за 25 000 лв., да му построи хотел, без последният въобще да е мислил, нито да е имал нужда да купува или да строи[8]. Само че последните действия може да бъдат ратифицирани от доминуса[9] (арг.: чл. 62). Той най-добре познава своите интереси и може автономно да приеме последиците от така предприетите актове; напр. да плати цената на акциите или разноските за построения хотел.

С оглед на бъдещия закон у нас може да се разсъждава не е ли обосновано да се въведе разпоредба, която да защитава в по-голяма степен интересите на засегнатия (dominus) при намеса в правния му кръг от такъв натрапващ се вмешател (gestor). Считам, че е разумно в такива случаи последният да отговаря към първия и за случайно събитие (срв. чл. 81, пр. I, във вр. с чл. 85). Подобно правило би намерило своето основание в римското право[10], от което са изхождали, изглежда, и съставителите на чл. 1891, пр. I от испанския Cc, постановявайки, че „Управителят на чужда работа отговаря за случайно събитие, когато е предприел рискова работа, която господарят обичайно не извършва…“[11], [12]

в. Чужда работа в обективен и субективен смисъл. — В немската доктрина[13] е популярно разграничението между чужди работи в обективен и субективен смисъл[14]. Докато при objektiv fremdes Geschäft се подразбирало от само себе си, че работата е чужда; напр. плащането на чужд дълг или продажбата на чужди вещи, то при subjektiv fremdes Geschäft това било необходимо да се докаже. Примерно, ако G. закупи марка с колекционерска стойност за D., следва да обоснове намерението си, че първоначално не я е придобил за себе си. Безпредметността на подобна диференциация най-ярко се проявява, като се има предвид следното.

Чужда ли е и чия е точно работата, следва от позитивното право. То сочи фактите, чрез които се придобиват права. Ето защо критерият за установяване на принадлежността на работа е обективен, а не субективен. (Не)верните представи било у гестора, било у трети лица за личността на носителя на правата не могат да променят титулярството им. Те са правно безразлични в това отношение. Управителят, обаче, не може тепърва да предприема[15] една чужда работа, какъвто е примерът с вещта с филателно значение. В случая е неясно доколко господарят е имал интерес от подобна интервенция; съотв. до каква степен това е сторено полезно за него. Може би е било по-удачно G. първо да се свърже с D. 

  1. Полезност от предприемането на работата от гестора.

А. Правна уредба. — За да действа qua gestor, едно лице не е достатъчно просто да интервенира по какъвто и да е начин друга правна сфера. Нужно е нещо повече. Чуждата работа трябва да бъде предприета от управителя „уместно“ или „полезно“[16]. (Това е т. нар. изискване за ‘utilitur coemptum’ в римското право[17].) Вярно е, че чл. 60, ал. 1: „Който предприеме управлението на работа…“, не сочи как трябва да бъде предприета работата. Но това далеч не означава, че всяка намеса в чужд правен кръг е оправдана от гестията. Напротив, от текста на чл. 61, ал. 1 ab initio следва, че „работата [трябва да] е била предприета уместно“[18].

Полезното предприемане на работата е предпоставка не само на контрарния, но и на директния гестионен иск[19]. Това е така по арг. от чл. 60, ал. 1, пр. I, във вр. с чл. 61, ал. 1 ab initio. „Уместно предприетата работата“ по чл. 61, ал. 1 ab initio визира предхождащ пораждането на обвързаността за господаря факт, който трябва да се отнесе към възникването на задължението на управителя по чл. 60, ал. 1. „Доброто управление на работата“ пък вече е съобразяване на поведението на гестора с действието на същия този (по-раншен) юридически факт по чл. 60, ал. 1. Положителното установяване на двете изисквания е въздигнато от закона сред условията за ангажирането на отговорността на доминуса по чл. 61, ал. 1.

Utilitur coemptum се възприема и в практиката[20]. Но мнозинството от актове оставят впечатлението, че то е предпоставка единствено в състава на чл. 61, ал. 1[21]. Безизходицата на подобно разрешение става ясна от резултатите, до които то води. С предприемането на каквото и да е действие от едно лице, в т. ч. и вредно за засегнатия, би следвало да се породи actio negotiorum gestorum directa. Вмешателят (управител) пък би трябвало да бъде задължен да продължи увреждането (работата), като, евентуално, би отговарял, ако го изостави (срв. чл. 60, ал. 1 in fine). В отплата отговорността му би могла да бъде редуцирана (чл. 60, ал. 3). Всъщност, функцията на предпоставката за полезно предприемане на работата е тъкмо да бъде защитен господаря, като не се допускат вредоносни и безполезни вмешателства.

б. Същност и отграничения. — Уместното предприемане на работата (чл. 60, ал. 1 ab initio, във вр. с чл. 61, ал. 1 ab initio) означава тя да бъде предприета по един надлежен начин с оглед на естеството ѝ (срв. чл. 60, ал. 2, във вр. с чл. 281, пр. I и чл. 63), на възможностите на управителя и на условията, при които се предприема тя (срв. чл. 60, ал. 3). Гесторът трябва да изхожда и от това, което самият доминус би направил в случая[22]. Изискването за utilitur coemptum би било по-лесно изяснено, ако се отграничи от интереса на господаря[23]. Последната предпоставка, понеже е състояние, подобно на крайната необходимост и неизбежната отбрана (срв. чл. 12 и чл. 13 от Наказателния кодекс (НК), обосновава една работа да бъде предприета от някого. Извършвайки действия в тази връзка, някой би могъл, без това да е задължително, да действа полезно за другиго. Само в последния случай, обаче, същият би сторил това qua gestor.

Уреждайки полезността като последица от предприемането на работата от управителя[24] и отделяйки я недвусмислено от интереса на господаря (вж. чл. 61, ал. 1), законодателят е свел до минимум едностранната намеса в чужд правен кръг по чл. 60, ал. 1. Някой може да се интервенира в качеството на гестор, когато, освен че съществува опасно от увреждане за другиго, той стори това по един утилитарен за него начин. Защото, колкото и уместна да е намесата в чужда правна сфера, след като за засегнатия изначално липсва интерес от нея, тя не може да бъде подведена под чл. 60, ал. 1, във вр. чл. 61, ал. 1 или ал. 2[25]. Обратното също е вярно. Макар да съществува интерес за някого от предприемането на работата му, след като тя е приета неуместно, вмешателят не действа в като управител.

Всичко това може да се илюстрира с два примера. Единият, D. е обрал земеделските си насаждения, след което G. „предприел“ работата му, като закупува ракети срещу градушка с оглед на предстоящата буря и разбива облаците, надвиснали над земята на D. Независимо че G. е предприел чуждата работа полезно, G. не действа като гестор, защото за D. изначално липсва интерес от предприемането на работите му: той (D.) вече е ожънал посевите си. Другият пример, при огромен пожар в имота на D. (интерес от предприемане на работата), е безпредметно G. да се опитва да го угаси сам (флагрантно неадекватният[26] начин на предприемането на работата). В случая би било разумно G. да позвъни на телефона за спешни случаи и да уведоми органите за пожарна безопасност (уместно предприемане на чуждата работа).

Този, който интервенира в чужд правен кръг било неуместно, било при липсата на интерес за засегнатия от тази намеса, не действа qua gestor (чл. 60, ал. 1), а е натрапващ се вмешател в друг правен кръг. Правното положение, обаче, е различно, когато някой е осъществил надлежно състава на чл. 60, ал. 1, а по-късно е управлявал зле чуждата работа (вж. чл. 61, ал. 1 ab initio). Последният действа qua gestor, но ще отговаря за неточното изпълнение на задължението си като такъв[27] (чл. 60, ал. 2, във вр. с чл. 281, пр. I). Това е видно от примера, в който D. е пострадал при ПТП и G. му се притича на помощ, само че го заведе при ветеринарен, вместо при хуманитарен медик (T.), доверявайки се на фирмата „д-р Павлов“. Ясно е, че виновното неизпълнение на гесторовото задължение няма как да бъде пречка за пораждането му, нито пък би могло да го прекрати (срв. чл. 79).

  1. Разумно основание за предприемане на работата от гестора. — Справка в европейските кодификации показва, че изискванията за интерес на доминуса и за уместното предприемане на работата от гестора (срв. чл. 60, ал. 1 ab initio, във вр. с чл. 61, ал. 1 ab initio и ал. 2 ЗЗД), освен че понякога се сливат било заедно, било с други условия, обикновено се назовават с немалко разновидни термини. В германското право напр. се урежда както предприемането на чуждата работата съгласно действителната или предполагаемата воля на господаря ѝ (§ 678 BGB: ‘das Interesse des Geschäftsherrn, съотв. wirklichen oder mutmaßlichen Willen’), така и чуждият интерес (§ 677 BGB: ‘das Interesse des Geschäftsherrn’)[28]. Италианският кодекс постановява, че работата трябва да бъде полезно предприета от управителя (чл. 2032 ab initio CC: ‘utilmente iniziata’)[29].

La Corte Suprema di Cassazione постановява, че преценката в тази насока се прави с оглед предполагаемите желания на доминуса, които пък се извеждат от обективни фактори[30]. С новелизацията на френското облигационно право през 2016 г. възникването на директния иск е категорично обусловено от utilitur coemptum (чл. 1301, пр. III C. civ.: ‘Celui qui gère utilement l’affaire d’autrui…’). Тоест във Франция вече не е необходимо това изискване да се извежда от предпоставките на обратния гестионен иск и по-конкретно – от необходимостта на разноските, за които доминусът отговаря[31]. Най-модерните кодификации пък боравят с термина разумно основание (чл. 6:198 от нидерландския BW: ‘redelijke grond’; кн. V, чл. 1:101, ал. 1 DCFR: ‘reasonable ground’)[32].

Различните названия за означаване на предпоставките в actio negotiorum gestorum directa от европейските законодатели изкушават учения да отстоява във вътрешното си право тези от тях, които му звучат най-справедливо. Така П. Голева[33] намира, че условията на задължението по чл. 60, ал. 1 са не само „оправданието за осъществяване на дейност в чужд интерес“, но и предприемането на работа по начин, който „отговаря на интересите и на действителната и предполагаемата воля на доминуса“. Становището е индоктринирано в практиката на ВКС[34]. То, обаче, е неоснователно[35], защото подобни „епитети“ не са установявани в положителното ни правно, а са „контрабандно“ привнесени в него, и то ненужно.

В българското облигационно право за „разумна причина“, за „оправдание“ на гестията, за „оправдано и истинско гестио“[36], за „съобразяване с интересите и волята“ на доминуса може да става дума само de lege ferenda. Без съмнение, у нас, а и в правните системи, от които е реципирано правото ни, работата не може да бъде предприета без разумна причина или неоправдано[37]; нито пък противно на волята или интересите на доминуса[38]. Напротив, тъкмо обратното е вярно. Само че тези изисквания ЗЗД означава като „чужд интерес“, „уместно предприемане на работата“ и „воля на заинтересувания“, прокарвайки консеквентна разлика между тях (срв. чл. 60, ал. 1 с чл. 61, ал. 1 ab initio).

 

Автор: Светослав Иванов


star



* Всички препратки към нормативен акт, без да е посочено заглавието му, са относно ЗЗД от 1951 г. Съдебната практика, доколкото не е уточнено друго, е цитирана по правно-информационни системи Сиела, Апис и Лакорда, съобразени с ДВ бр. 2/08.01.2019 г. Решение, за което не е посочено от кой съд е постановено, е на ВКС. Всеки един курсив в текста е мой – Св. Ив. Трудът е публикуван за пръв път в бр. № 4 от 2018 г. и в бр. № 1 от 2019 г. на сп. „Търговско право“. Предвид обема на съчинението при публикуването му в http://gramada.org/ то също е разделен на няколко части.

[1] Съществителното „предприемане“ е легално, последователно прокарано в чл. 60, ал. 1 и чл. 61 в смисъл на ‘започване на някаква работа; пристъпване към осъществяване на нещо’ (срв. Български тълковен речник…, с. 722). То следва да бъде предпочетено пред субстантивът „поемане“, защото той има значението, освен на ‘задължаване да се върши нещо’, още и на ‘вземане на нещо подадено’ (срв. Български тълковен речник…, с. 649). Прочее правилно законът използва сказуемото „поеме“ в чл. 60, ал. 1 in fine, сочейки, че господарят си възвръща започнатата работата, която, образно казано, му бива „подадена“ от управителя.

[2] Вж. напр. р. № 685/25.10.2010 г. по гр. д. № 1940/2009 г., IV г. о. на ВКС; р. № 1067/26.05.2016 г. по в. т. д. № 718/2016 г. на САС.

[3] За подробности относно предмета на гестията вж. in toto – Св. Иванов. Приложно поле…, 22-58. В настоящата точка въпросите са само отбелязани сбито.

[4] Така и р. № 385/08.02.2016 г. по гр. д. № 6740/2014 г., IV г. о.

[5] Вж. по-горе бел. № 69 относно репрезентативната гестия.

[6] Вж. напр. M. Delamarre, M. Le Poitevin. Traité du contrat de commission. T. I, 1840, 191-194 (№ 125); Д. Тончев. Цит. съч., с. 336; Св. Иванов. Кой може да бъде управител…, 37-38. Тези автори наричат в случая натрапващия се вмешател negotiorum susceptor, а самата интервенция – suscipere negotium. Последният термин, бидейки въведен от M. Delamarre и M. Le Poitevin, както те твърдят, по конвенционални съображения, можел да се преведе от лат. ез. като „предприемане на една работа за себе си (capere super)“. В действителност, suscipere negotium се среща в римските текстове. (Срв. H. G. Heumann. Handlexikon zu den Quellen des römischen Rechts, 9. Aufl. neu bearbaitet von E. Seckel, 2. unveränd. Neudr., Jena: ‘Gustav Fisher’, 1926, p. 365). Така Gaius. Libro tertio aureorum (D. 44.7.5.pr.): смята, че neque ullum maleficium est sine mandatu suscipere negotiorum administrationem’ („нито е правонарушение (деликт) да предприемеш управлението на (чужда) работа без поръчка“). Него използва и Paulus както в Libro IX ad edictum (D. 3.5.12): ‘huius hereditatis curationem suscepi et impendi decem’ („предприемам грижата за неговото наследство и изразходвам десет ауреи“); така и в Libro XXXII ad edictum (D. 3.5.41): ‘si servi mei rogatu negotia mea susceperis’ („ако ти предприемеш грижата за моите“). Ясно е, че в suscipere negotium античните автори не влагат някакво особено съдържание. (Срв. и Oxford Latin Dictionary…, p. 1888.) Същото е впрочем и в настоящия текст (срв. по-долу т. VII.27 относно ‘suscipere negotiorum’ и ‘negotium contrahere’). Прочее въвеждането на термина предприемащ чужда работа без възлагане за означаване на конкретен вид натрапващ се вмешател – предприемащ работа, която дотогава не е съществувала (вж. Св. Иванов. Кой може да бъде управител…, 37-38), е ненужно.

[7] Същото приема и Модестин (Mod. Libro II responsorum, D. 3.5.26.pr. in fine): ‘sumptus nulla re urguente, sed voluptatis causa factos eum de quo quaeritur actionem non habere.’ („за разноски без наложителна причина, които са направени за удоволствие, този, който спори, няма да получи притезание.“)

[8] За тези и други примери – срв. M. Delamarre, M. Le Poitvin. Op. cit., 191-192; срв. и Св. Иванов. Кой може да бъде управител…, 37-38.

[9] В този смисъл и както M. Delamarre, M. Le Poitevin. Op. cit., T. I, 1840, 191-194, № 125; така и Д. Тончев. Цит. съч., с. 336.

[10] Pomp. Libro 21 ad Quintum Mucium (D. 3.5.10.): ‘Si negotia absentis et ignorantis geras, et culpam et dolum praestare debes. Sed Proculus interdum etiam casum praestare debere, veluti si novum negotium, quod non sit solitus absens facere, tu nomine eius geras: veluti venales novicios coemendo vel aliquam negotiationem ineundo.’ („Ако водиш работата на отсъстващ и незнаещ, отговарящ за небрежност и за умисъл. Прокул обаче смята, че трябва понякога трябва да отговаряш и за случайно събитие когато, например, предприемеш такава нова работа от името на отсъстващата страна, каквато тя обикновено не извършва, например, покупка на нови роби или (някакви) търговски сделки.“) (Срв. и преводът на М. Костова и Т. Пиперков към Х. Манингер. Цит. съч., с. 398.)

[11] ‘El gestor de negocios responderá del caso fortuito cuando acometa operaciones arriesgadas que el dueño no tuviese costumbre de hacer…’

[12] Реминисценция на текста от Дигестите може да бъде открита в § 678 BGB.

[13] Срв. Ch. v. Bar. Op. cit., 134-139, и цит. там литература.

[14] Вж. и S. Stoljar. Op. cit., p. 47.

[15] Срв. по-горе т. III.9.б.

[16] Терминът „полезен“ по-нататък се използва като синоним на легалното „уместен“ (чл. 61, ал. 1), тъй като го намирам за по-подходящ превод на латинското ‘utilitas’. (Срв. по-прецизната редакция на чл. 2031, ал. 1 CC: ‘Qualora la gestione sia stata utilmente iniziata…’, „Ако работата е била предприета полезно…“.)

[17] Означението utilitur coemptum, което на бълг. ез. ще рече „полезното предприемане“, пък се употребява като латински еквивалент на изискването уместно или полезно предприемане на работата по чл. 61, ал. 1 ab initio. (Вж. Ulp., Libro decimo ad edictum, D. 3.5.9.1: ‘debet utiliter esse coeptum’. Срв. и Ulp., Libro decimo ad edictum, D. 3.5.1 ab initio.)

[18] Непълнотата на гражданския ни закон относно utilitur coemptum се корени в уредбата на actio negotiorum gestorum directa в чл. 1372 C. civ. от 1804 г. (отм.). Оттам тя е преминала в отмененото италианско и българско право (срв. чл. 1141 CC’1865 г.; чл. 45 ЗЗД’1893 г.). Но докато във Франция този пропуск вече е поправен с чл. 1301 C. civ. от 2016 г., то в Италия и у нас той трябва да се преодолее по тълкувателен път (вж. чл. 2028, ал. 1 CC’1942 г. и чл. 60, ал. 1 ЗЗД’1951 г.).

[19] В същия смисъл и р. № 238/19.08.2013 г. по гр. д. № 1012/2012 г., ІV г. о., но без аргументи.

[20] Вж. р. № 228/13.12.2016 г. по гр. д. № 5571/2015 г., ІІІ г. о.: „уместно ли е била предприета работата без възлагане…, е общо условие при уредбата на гестията в ЗЗД.“

[21] Вж. напр. р. № 685/25.10.2010 г. по гр. д. № 1940/2009 г., ІV г. о. на ВКС р. № 1067/26.05.2016 г. по т. д. № 718/2016 г. на САС; р. № 385/08.02.2016 г. по гр. д. № 6740/2014 г., ІV г. о. на ВКС; р. № 198/08.12.2016 г. по в. гр. д. № 477/2016 г. на ВнАС; р. № 1096/01.05.2017 Г. по в. гр. д. № 4707/2016 г. на САС; р. № 175/20.07.2017 г. по т. д. № 60213/2016 г., ІV г. о. на ВКС.

[22] Така р. № 373/1920 г., II г. о. (цит. по: Ал. Кожухаров. Закон за задълженията и договорите…, с. 218).

[23] Вж. т. II по-горе.

[24] Вж. и Ал. Кацарски. Цит. съч., 48-49, който приема, че „чл. 60, ал. 1 не изисква [работата] да е уместно предприета (това е от значение за [чл. 61])“. В същото време авторът твърди, че „извършеното действие [трябва да е] насочено към резултат в правната сфера на друго лице, [засягайки го] благоприятно“. Изглежда, че разминаването между двете твърдения е случайно. Все пак по-точно е второто.

[25] Няма пречка, обаче, така водената работа да бъде одобрена от господаря (чл. 62).

[26] По сходен начин и Ch. v. Bar. Op. cit., p. 116.

[27] Вж. в този смисъл Draft Common Frame of Reference…, p. 2974.

[28] Срв. обаче и §§ 679, 683 BGB.

[29] Така и р. от 04.07.1964 г. на италианския ВКС (цит. по: Ch. v. Bar. Op. cit., p. 154.).

[30] Вж. р. от 13.10.1951 г. на италианския ВКС (цит. по: Ch. v. Bar. Op. cit., p. 154.).

[31] Срв. чл. 1372 ab initio, във вр. с чл. 1375 in fine от C. civ. в редакцията им от 1804 г. Вж. напр. и M. Vasseur. Urgence en droit civil – In: Revue trimestrelle de droit civil, 1954, No 8-9, 415-420 (цит. по: Ch. v. Bar. Op. cit., p. 155).

[32] Общо за това разумното основание – вж. v. Bar, Ch. Op. cit., 115-117.

[33] П. Голева. Цит. съч., с. 491.

[34] Вж. р. № № 385/08.02.2016 г. по гр. д. № 6740/2014 г., IV г. о.

[35] По същия начин и Ан. Пунев. Цит. съч., с. 40.

[36] Вж. П. Голева. Цит. съч., с. 490, и р. № 385/08.02.2016 г. по гр. д. № 6740/2014 г., IV г. о.

[37] Така и Ch. v. Bar. Op. cit., 152-153: „Формулата «управителят трябва да има разумно основание, за да действа така» [кн. V, чл. 1:101, ал. 1, бук. „а“ DCFR] е до голяма степен непозната на правните системи на ЕС, но това се отнася само до самата фраза, не и до нейния смисъл.“

[38] В същия смисъл като в текста: Л. Василев. Цит. съч., 605, който все пак не много последователен в това си разбиране: срв. пак там, с. 606.