договори-за-кредит

   (Част първа)

 

  1. Въведение

Повод да напиша настоящата статия ми даде практиката на някои колеги юристи (адвокати и съдии) да сочат някаква „задължителна практика” на върховните съдилища, като соченото от тях нито е практика, нито е задължително, за когото и да било. Като се има предвид, че правната система на Република България не е такава на прецедентното право и че съществува изричната разпоредба на чл. 290, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), то за задължителна практика по чл. 290 ГПК е абсурдно да се говори. Ще се спра само на тълкувателните решения и тълкувателните постановления на Върховния касационен съд (ВКС) и Върховния административен съд (ВАС), тъй като съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК единствено тази практика е задължителна за съдилищата – извод, който се подкрепя и от правилото, съдържащо се в чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт (ЗСВ). В други свои разработки съм застъпвал становището, че чл. 130, ал. 2 ЗСВ противоречи на Конституцията на Република България (КРБ)[1], но докато Конституционният съд не прогласи противоконституционността на тази правна норма, то тя е действащо право и се прилага. Макар че ще бъдат разгледани тълкувателните решения, повод за които са станали гражданскоправни спорове, то изводите, до които достигам са приложими за всички тълкувателни решения и постановления (обединени под общото название „тълкувателни актове“), без оглед на правния отрасъл, до който преимуществено се отнася въпросът, с който върховните съдилища са били сезирани. Това е така, тъй като изследвам пределите на задължителност на тълкувателните решения и тълкувателните постановления, а не конкретното съдържание на тези актове, т.е. дали са постановени по въпрос на вещното, облигационното, семейното, наказателното или административното право. Изложението ще следва логичната последователност от действия, които следва да бъдат извършени, за да бъдат изпълнени предпоставките за постановяване на разглежданите актове. Първо, ще се спра на активната легитимация на сезиращия субект; второ, ще насоча вниманието си към компетентния да постанови акта орган; трето, ще разгледам нарушаването на процедурата по постановяване на тълкувателно решение или тълкувателно постановление; четвърто, ще обсъдя липсата на мотиви като порок на задължителните съдебни актове; пето, ще поставя за разглеждане въпросите за субективните и обективните предели на задължителност; шесто, ще потърся средства за защита срещу порочни (незаконосъобразни) тълкувателни решения; седмо, ще завърша разработката с кратко заключение. Тази статия има за цел да даде един критичен поглед върху възприеманите като даденост от множество юристи постановки относно тълкувателните решения и тълкувателните постановления на ВКС и ВАС – разбирания, които считам за погрешни.

  1. Активна легитимация

Съгласно разпоредбата на чл. 125 ЗСВ: „Искане за приемане на тълкувателно решение или тълкувателно постановление могат да правят председателят на Върховния касационен съд, председателят на Върховния административен съд, главният прокурор, министърът на правосъдието, омбудсманът или председателят на Висшия адвокатски съвет.” При езиково тълкуване на цитирания текст могат да се направят следните изводи. Първо, субектите, които могат да направят такова искане се изчерпателно изброени – липсва формулировка „и други, предвидени в специален закон” или подобна. Второ, тези субекти трябва да отправят „искане” – това е правно-техническата форма на волеизявлението, с което се поставя началото на процедурата по приемане на тълкувателно решение или тълкувателно постановление, т.е. искането е сезиращото средство. Трето, от формулировката, в която се съдържа глаголът „могат”, може да се изведе заключението, че посочените в разпоредбата на чл. 125 ЗСВ лица не са длъжни да упражнят това свое право, а разполагат с правната възможност да сторят това, когато счетат, че са налице предпоставките за сезиране с такова искане, посочени в чл. 124, ал. 1 ЗСВ – при противоречива или неправилна практика по тълкуването и прилагането на закона. Този извод обаче би бил неправилен, тъй като при установяване на тези предпоставки, посочените органи действат в условията на обвързана компетентност – длъжни са да сезират компетентния орган по чл. 124 ЗСВ с такова искане, защото в противен случай императивната формулировка на чл. 124, ал. 1 ЗСВ „се приема” би изгубила смисъл, и би следвало да бъде „може да бъде прието”. При наличието на изброените в чл. 124, ал. 1 ЗСВ предпоставки приемането на тълкувателно решение или тълкувателно постановление е задължително, поради което няма как сезирането да бъде факултативно, тъй като това би подкопало задължителния характер на приемането на самото решение или постановление. Глаголът „могат” се използва в смисъла, на „оправомощени са” или „разполагат с компетентността”, т.е. с него се въвежда оправомощаваща правна норма, която обаче е и задължаваща за изброените в чл. 125 ЗСВ субекти. Четвърто, разпоредбата съдържа неточност, тъй като вместо съединителния съюз „и” пред „председателя на Висшия адвокатски съвет”, неправилно е поставен съюзът „или”, а в случая се извършва изброяване на субекти, които имат едно и също правомощие, при което същото не се упражнява при условията на изключване на другия субект. От буквалния прочит на разпоредбата в сегашната ѝ редакция би следвало, че ако омбудсманът упражни това свое право, председателят на Висшия адвокатски съвет няма да може да го упражни. Не такава е логиката на законодателя, когато изрежда оправомощените субекти. Разбира се, когато някой от изредените субекти упражни правото си по определен въпрос, естествено е, че друг субект няма да може да стори същото, тъй като искането вече ще е дало началото на процедурата по приемане на тълкувателен акт. Ако можем да направим аналогия с чл. 126, ал. 1 ГПК, то понеже върховното съдилище вече ще е било сезирано с искане за тълкуване на определена разпоредба, то второто искане за тълкуване на същото ще бъде недопустимо (тук изискването за субективен идентитет е неприложимо, защото за разлика от исковия процес, в тълкувателното производство страни няма).

Въпреки формулировката на чл. 125 ЗСВ, която логично води до заключението, че субектите, които са активно легитимирани да сезират ВКС и ВАС с искания за постановяване на тълкувателни актове, са изчерпателно изброени, чл. 292 ГПК като че ли разколебава този извод. Съгласно съдържащата се в него разпоредба: „При противоречиво разрешавани въпроси от Върховния касационен съд съставът предлага на общото събрание да постанови тълкувателно решение, като спира производството по делото.“ По този начин ГПК въвежда още един субект със сезираща компетентност, който не е предвиден в чл. 125 ЗСВ – отделният състав на ВКС. Между двете разпоредби възниква противоречие, което не може да бъде разрешено чрез прилагането на правилото „специалният закон отменя общия“ (lex specialis derogat legi generali), тъй като нито единият от двата закона не се явява специален по отношение на другия – единият (ГПК) урежда предимно процесуалноправна материя, а другият (ЗСВ) съдържа преимуществено устройствени правила за съдебната власт. Докато в чл. 125 ЗСВ не бъде включен и отделният състав на ВКС или бланкетното „и други, предвидени в закон“, алтернативно докато не бъде изменен текстът на чл. 292 ГПК в смисъл, че отделният състав отправя предлоението си до някой от субектите, посочени в чл. 125 ЗСВ, противоречието ще остане, а в правото не следва да се толерира неяснотата, която взаимоизключващи се правни норми предизвикват.

Възникват няколко интересни въпроса във връзка с активно легитимирания да даде началото на тълкувателното производство субект.

На първо място, какви биха били правните последици, ако сезиращият субект е извън кръга на посочените в чл. 125 ЗСВ такива и бъде постановено тълкувателно решение? За разлика от общия исков процес, в който ищецът не притежава активна легитимация да предяви иск, т.е. няма право на иск, поради което както процесът, така и крайният съдебен акт – решението – са недопустими и последното следва да бъде обезсилено, то при тълкувателното производство отговорът не е толкова еднозначен. Всъщност отново ще имаме недопустимо тълкувателно решение или постановление, тъй като бидейки сезиран от неоправомощен субект, ВКС или ВАС изобщо не следва да се счита сезиран, а разглеждайки въпроса по същество, реално стигаме до ситуацията на самосезиране. Иначе казано, липсва волеизявление, което е годно да даде началото на тълкувателното производство, а орган, който няма правомощието да се самосезира, прави това. Тълкувателното решение или постановление ще бъде недопустимо, каквото би било и решение, постановено в исков процес, в който ищецът не притежава процесуална легитимация. За разлика от решението в исковия процес обаче, тълкувателните актове не подлежат на инстанционен контрол, поради което няма орган, който да може да обезсили тълкувателния акт. Същевременно тълкувателното решение или постановление е недопустимо и този негов порок не следва да бъде оставен несанкциониран. В т. 8 от настоящата статия подробно ще разгледам въпроса за защитата срещу незаконосъобразни тълкувателни решения.

На второ място, какви биха били правните последици, когато сезирането е извършено от оправомощен субект, попадащ в кръга на посочените в чл. 125 ЗСВ, а след това е направено искане от неоправомощен субект и от двата въпроса е формулиран един общ, по който върховното съдилище се е произнесло? В този случай единствено първото искане сезира постановяващия тълкувателния акт орган и при това – само в пределите на поставения с искането въпрос. Второто искане е без правно значение. Ако тълкувателният орган преформулира въпроса, то той по същество ще се е произнесъл по непоставен за разглеждане въпрос, с което ще е излязъл извън пределите на диспозитивното начало, т.е. ще е нарушил този принцип. Тук вече тълкувателният акт ще бъде недопустим не поради липса на активна легитимация на сезиращия субект, а поради нарушаване на диспозитивното начало – въпрос, който ще бъде подробно разгледан в т. 7 от настоящото изложение.

На трето място, какви биха били правните последици, когато сезирането е извършено от субект, който не е активно легитимиран, а след това е постъпило искане и от активно легитимиран субект по същия въпрос? Считам, че макар и тълкувателното дело да е било незаконосъобразно образувано, то второто сезиране, бидейки валидно и допустимо, следва да санира порока. Разбира се, правя уточнението, че постановяващият тълкувателния акт орган трябва да се произнесе по това второ искане, защото ако го преформулира или има разлика, дори и минимална, между първото и второто искания, и се произнесе по първото, то в първия случай ще е нарушил принципа на диспозитивното начало, а във втория ще се е произнесъл по ненаправено искане, т.е. ще се е самосезирал и ще е постановил недопустим акт (правните последици, посочени в предходните два параграфа).

Извод: във всеки случай, в който е образувано тълкувателно дело и е приет тълкувателен акт, когато сезирането не е било извършено от оправомощен субект или макар и направено от такъв, то въпросът, по който се е произнесло върховното съдилище, не е този, с който е било сезирано, то тълкувателният акт ще бъде недопустим поради липса на активна легитимация или нарушаване на принципа на диспозитивното начало, тъй като де факто постановяващият орган ще се е самосезирал.

  1. Постановяващ орган

След като беше разгледан въпросът за активно легитимирания да сезира с искане за постановяване на тълкувателен акт субект, то логично е изследването да продължи с обсъждане на проблема за компетентния да постанови такъв акт субект. Съгласно текста на чл. 124 ЗСВ: „Чл. 124. (1) При противоречива или неправилна практика по тълкуването и прилагането на закона се приема тълкувателно решение от общото събрание на:

  1. наказателната, гражданската или търговската колегия във Върховния касационен съд;
  2. гражданската и търговската колегии във Върховния касационен съд;
  3. (нова – ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г.) наказателната, гражданската и търговската колегия във Върховния касационен съд;
  4. (предишна т. 3 – ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г.) колегия във Върховния административен съд;
  5. (предишна т. 4 – ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г.) колегиите във Върховния административен съд.

(2) (Доп. – ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г.) При противоречива или неправилна съдебна практика между Върховния касационен съд и Върховния административен съд общото събрание на съдиите от съответните колегии на двете съдилища, включително командированите приемат съвместно тълкувателно постановление.”

В разпоредбите на чл. 124 ГПК е очертан кръгът на субектите, които са оправомощени да приемат тълкувателни актове: колегиите на ВКС или ВАС поотделно, някои от тези колегии съвместно, но само ако принадлежат към едно и също върховно съдилище, или общото събрание на съдиите от съответните колегии на двете съдилища. Следователно основният субект тук е колегията на съответния върховен съд. Тъй като това са колективни субекти, логично е да се поставят и въпросите за кворум и мнозинство. Уредбата на колегиите се съдържа в чл. 112 и чл. 120 ЗСВ:

Чл. 112. (Изм. и доп. – ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г.)  (1) (Доп. – ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г.) Общото събрание на наказателната, гражданската или търговската колегия се състои от съдиите в нея като командированите участват без право на глас. Командированите съдии участват с право на глас в общото събрание на съответната колегия при издаване на тълкувателни решения.

 (2) (Доп. – ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г.) Общото събрание на гражданската и търговската колегии се състои от съдиите в двете колегии без командированите.

 (3) Общото събрание на всяка колегия се провежда, ако присъстват повече от половината от съдиите в нея, и приема решения с мнозинство повече от половината от присъстващите съдии.

 (4) (Изм. – ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г.) Общото събрание на колегията за приемане на тълкувателно решение се провежда, ако присъстват повече от две трети от съдиите в нея, а в случаите по чл. 110, т. 3 и 4 -повече от две трети от съдиите от съответните колегии, и приема решения с мнозинство повече от половината от всички съдии от колегията или колегиите.

 (5) (Нова – ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г.) Командированите съдии участват с право на глас в общите събрания на съда, от който са командировани.

Чл. 120. (Доп. – ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г.)  (1) (Доп. – ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г.) Общото събрание на колегията се състои от съдиите в нея като командированите участват без право на глас. Командированите съдии участват с право на глас в общото събрание на съответната колегия при постановяване на тълкувателни решения.

 (2) Общото събрание на колегията се провежда, ако присъстват повече от половината от съдиите от колегията, и приема решения с мнозинство повече от половината от присъстващите съдии.

 (3) Общото събрание за приемане на тълкувателно решение се провежда, ако присъстват повече от две трети от съдиите от колегията, а в случаите по чл. 118, т. 3-повече от две трети от съдиите в колегиите, и приема решения с мнозинство повече от половината от всички съдии в колегията или колегиите.

 (4) (Нова – ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г.) Командированите съдии участват с право на глас в общите събрания на съда, от който са командировани.

При сравнение на текстовете, съдържащи се в двата члена, могат да бъдат направени няколко наблюдения. Първо, разпоредбите са почти идентични и за двете върховни съдилища. Разлики в съставите, кворумите и мнозинствата на практика няма. Това означава, че заключенията, които ще бъдат изведени за всеки от компетентните да постановят тълкувателно решение субекти, ще важи и за останалите. Второ, когато се касае до постановяването на тълкувателно решение, кворумите и мнозинствата са завишени, което е обяснимо с оглед голямото значение на тези актове. Както неведнъж съм посочвал и аргументирал, тълкувателните актове са нормотворчески актове, тъй като едва с тяхното постановяване се извежда по категоричен начин правило за поведение, което до този момент не е съществувало или поне не е било еднозначно и безспорно възприето. А „какво е искал да каже законодателят” обикновено е без значение. Трето, разпоредбите, съдържащи се в двата цитирани члена, обхващат трите основни категории въпроси, които следва да бъдат изяснени, когато изследваме проблема за компетентния да постанови тълкувателен акт орган, а именно: състав, кворум и мнозинство. Съставът определя кръга от лица, които имат правото да участват при формирането на кворума и се отчитат при определянето на мнозинството, т.е. очертава субектния субстрат на колективния орган. Кворумът и мнозинството са числа. От вече очертания кръг лица (състава) те определят колко трябва да участват в гласуването и колко трябва да гласуват по определен начин. Иначе казано, съставът определя качествените параметри на колективния орган, а кворумът и мнозинството – количествените. При съвкупното наличие на състав, кворум и мнозинство, органът може да образува и изяви воля. В противен случай, при отсъствието дори на една от тези предпоставки, ще сме изправени пред порочен тълкувателен акт, но в зависимост от конкретния порок последиците ще бъдат различни.

На първо място, трябва да определим обхвата на персоналния субстрат, т.е. кои съдии могат да участват в общото събрание на колегията. Това са само онези съдии, които са членове, т.е. по надлежния начин (предвиден в ЗСВ) са назначени във върховното съдилище и са разпределени в съответната колегия. Командированите съдии изрично биват изключени от този състав (чл. 112, ал. 1 и чл. 120, ал. 1 ЗСВ), тъй като те принадлежат към персоналния състав на съда, от който са командировани (чл. 112, ал. 5 и чл. 120, ал. 4 ЗСВ). С други думи, ако в общото събрание на която и да било колегия, компетентна да постанови тълкувателен акт участва командирован съдия, то той не участва нито при формирането на кворум, нито при формирането на мнозинство, тъй като той се числи към друго общо събрание – на съда (и колегията), от който е командирован. Кворумът и мнозинството се формират само от съдиите, които имат право на глас (при това не на съвещателен такъв).

На второ място, след като бе очертан кръгът от лицата, които могат да участват в гласуването и съответно да формират волята на колегиалния орган, възниква въпросът колко от тези лица трябва да участват в гласуването, за да бъде то действително. Законодателят приема определена част от общия брой, а не конкретно число, което да обозначава броя на върховните съдии, които следва да имат право на глас и да присъстват на заседанието, в което се приема тълкувателният акт. По този начин се придава известна гъвкавост на кворума, тъй като предварително не е възможно да се определи общият брой на съдиите в колегиите. Той може да се промени, а заедно с него и необходимият брой съдии за наличието на кворум. Тази част от общия брой на съдиите в колегиите и за двете съдилища е повече от две трети, което означава, че кворумът за постановяване на тълкувателен акт надхвърля този за постановяване на което и да било решение от същия орган (чл. 112, ал. 3 в сравнение с ал. 4 и чл. 120, ал. 2 в сравнение с ал. 3 ЗСВ). Не се поставя изискването за две трети от общия брой плюс един, нито пък е достатъчен броят от точно две трети. Т.е. ако в колегията има 30 (тридесет) съдии, то необходимо ще бъде присъствието на 21 (двадесет и един) от тях. С числата, които точно се делят на три, проблеми няма. Ако обаче в колегията има 40 (четиридесет) съдии (разбира се, не се броят командированите, тъй като те не са в състава на оправомощените да гласуват), то две трети от тях биха били 26,67 съдии. Следователно достатъчно ще бъде да гласуват 27 съдии, тъй като с този си брой те надхвърлят двете трети. Иначе казано, при закръгляне към по-голямото цяло число, след като са изчислени двете трети от общия брой на съдиите от колегията с право на глас (като цяло число и дробна част), ще има кворум.

На трето място, след като бе изяснено кои са съдиите, чието участие в гласуването има правно значение, и след като бе установен минималният необходим брой на онези, които трябва да участват в това гласуване, за да породи то правни последици, стигаме и до последния въпрос – колко от тях трябва да подкрепят тълкувателния акт, за да се счита той приет. За разлика от останалите решения на общите събрания на колегиите (чл. 112, ал. 3 и чл. 120, ал. 2 ЗСВ), тези, с които се приемат тълкувателни актове, изискват по-голямо мнозинство – не просто повече от половината от присъстващите, а повече от половината от всички съдии с право на решаващ глас (по същество съвещателният глас изобщо няма значение за гласуването, т.е. това не е „право на глас”). Ако се върнем към разсъжденията в предходния параграф, ще видим, че когато общият брой на съдиите е четно число, то просто трябва да го разделим на две и да прибавим единица, за да получим минималният брой съдии, които трябва да подкрепят тълкувателния акт, за да бъде приет. Примерно, ако съдиите са общо 30 (тридесет), то „за” трябва да са гласували най-малкото 16 (шестнадесет), ако са общо 40 – тълкувателният акт трябва да е получил подкрепата на поне 21 от тях. Ако броят им е нечетен, той отново се дели на две, след което полученото число се закръгля към по-голямото цяло число. Примерно, ако броят им е 41 (четиридесет и един), то половината е 20,5, което число се намира между 20 и 21, а следователно по-голямото цяло число ще бъде 21, което е и верният отговор на задачата, т.е. ако общият брой на съдиите с право на глас в общото събрание на колегията е 41, то в полза на тълкувателния акт трябва да са гласували поне 21, за да бъде приет.

Изискванията за кворум и мнозинство при приемането на тълкувателни актове са завишени в сравнение с приемането на други решения от общите събрания на колегиите и това е оправдано, имайки предвид последиците, които чл. 130, ал. 2 ЗСВ свързва с приемането на актовете по тълкуване на закона.

Какви обаче биха били правните последици ако бъдат нарушени тези изисквания? Това, което законодателят ни казва е, че тълкувателният акт се приема от съдии с право на глас, чийто общ брой е повече от половината от всички съдии в съответните колегии с право на глас. Ако е налице това мнозинство, ще има и орган, който може да формира воля и да вземе решение. Ако такова мнозинство няма, то няма да има воля, няма да има и решение. Тълкувателният акт няма да породи правни последици, тъй като ще бъде нищожен. Така, ако общият брой на съдиите с право на глас в съответната колегия е 30 и за тълкувателно решение гласуват 15 или по-малко от тях, то решението ще е нищожно и нито един съд или административен орган няма да е обвързан от него, тъй като нищожните актове са правно нищо (т.е. за правото те не съществуват и не могат да породят каквито и да било правни последици). Следователно нарушаването на изискването за мнозинство води до нищожност на тълкувателния акт. Считам, че за нищожността съдът трябва да следи служебно, тъй като се касае до специфичен вид акт, който по същността си е нормативен, тъй като установява едно правило за поведение, което до неговото (на акта) постановяване не е съществувало като правило (за да е налице правило, то трябва да задава категорично и безпротиворечиво модел за поведение при наличието на определени предпоставки, защото иначе нямаме правило, а вероятност, произвол или нещо друго).

Не така стои обаче въпросът с нарушаването на изискването за кворум. Кворумът е предвиден от законодателя, за да участват в обсъждането на тълкувателния акт достатъчно на брой съдии, така че решенията, които ще залегнат в него да бъдат мотивирани, премислени, справедливи и да не извращават волята на законодателя (поне не твърде очевидно). Липсата на кворум обаче не води до нищожност на крайния акт. Това е процесуално нарушение, тъй като самата процедура по приемането на тълкувателния акт е опорочена – създават се предпоставки за приемането на необоснован акт, но въпреки това, ако е налице изискуемото мнозинство, ще е формирана правно релевантна и обвързваща воля на органа. Макар и да е съществено процесуалното нарушение (липсата на кворум), това в исковия процес би довело до отмяна на съдебното решение като неправилно, но не и до прогласяването му за нищожно. В случая с тълкувателните актове, нарушаването на изискването за кворум, не препятства действието на тълкувателния акт и за това нарушение съдът не следи служебно. Актът поражда правни последици.

Извод: законодателят урежда състава на колегиите, които могат да приемат тълкувателни актове, както и необходимите кворум и мнозинство за постановяването на последните. Нарушаването на изискването за мнозинство води до нищожност на постановения акт, за която съдът (всеки съд) и административните органи следят служебно, а възражение в този смисъл може да бъде повдигнато от всяка от страните по делото. Нищожният тълкувателен акт не съществува в правния мир, поради което не може да породи каквито и да било правни последици. Нарушаването на изискването за кворум е съществено процесуално нарушение, което обаче на препятства действието на тълкувателния акт.

  1. Нарушаване на процедурата по приемане на тълкувателен акт

Както беше посочено в последния параграф на предходната точка от изложението, нарушаването на изискването за кворум води до съществено процесуално нарушение, но не и до липса на волеизявление. Процесуалното нарушение е съществено, тъй като биват изключени членове на колективния орган, които е нормативно предвидено да участват в обсъждането и гласуването за тълкувателния акт, което няма как да не се отрази по подразбиране и на самия него. Това процесуално нарушение може да доведе и до необоснованост (която в исковия процес би била самостоятелно основание за отмяната на крайния съдебен акт от горната инстанция като неправилен), но може и да няма тази последица. Но възниква и въпросът дали освен липсата на кворум съществуват и други съществени процесуални нарушения.

За да е налице процесуално нарушение, то необходимо е, на първо място, да съществува нормативно установена процедура, за чието провеждане е оправомощен (възложени са му права и едновременно с това задължения) ръководно-решаващ орган, тъй като в противен случай няма да е налице правна норма или съвкупност от такива норми, която да бъде нарушена. За да бъде обаче едно процесуално нарушение съществено и съответно основание за отмяна на крайния съдебен акт от горната инстанция в исковия процес, то трябва да е повлияло на изхода на процеса или да може да се направи обосновано предположение, че би могло да му повлияе. Обикновено въпросът опира до нарушаването или ограничаването на процесуално право на някоя от страните по делото, така че тя да не може да установи своите фактически твърдения и да обоснове съществуването или несъществуването на спорното право такова, каквото го твърди. Съществено процесуално нарушение е неправилното разпределяне на доказателствената тежест, недопускането на относими, допустими и необходими доказателства, отхвърляне на или непроизнасяне по относимо възражение, липсата на доклад по делото, допускането на възражения, които са преклудирани и т.н. В производството по постановяване на тълкувателен акт обаче няма страни. Тук ключово значение има нарушаването на процедурата и предположението, че това нарушение евентуално би могло да повлияе на крайния акт. Очевидно е, че когато нямаме страни и техни процесуални права, чието упражняване е изключено или ограничено, критерият става доста неясен. Не по-малка неяснота поражда и самата процедура по приемането на тълкувателния акт. Не е установен подробен ред, по който се разглеждат и обсъждат исканията, не са конкретизирани отделните етапи по обсъждането и по приемането на тълкувателния акт, т.е. по същество процедура липсва. След като съответното върховно съдилище е било сезиране с искане от някой от оправомощените по чл. 125 ЗСВ субект, приложение намира чл. 128 ЗСВ:

Чл. 128.  (1) Председателят на съда, до който е подадено искането, с разпореждане образува дело и го възлага на един или на няколко съдии-докладчици.

 (2) Председателят на Върховния касационен съд и председателят на Върховния административен съд със съвместно разпореждане образуват и насрочват дело за приемане на тълкувателно постановление от общото събрание на съответните колегии на двете съдилища.

 (3) Делото по ал. 1 или 2 се насрочва в двумесечен срок от постъпване на искането.

След постъпването на искането, се образува тълкувателно дело, насрочва се за разглеждане в открито заседание и бива определен съдия-докладчик или няколко такива. Чл. 129 ЗСВ посочва кои лица могат да участват в заседанията на общото събрание на съответната колегия, както и че за всяко заседание се води протокол. Така стигаме до чл. 130, ал. 1 ЗСВ, който гласи:

Чл. 130. (Доп. – ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г.)  (1) (Доп. – ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г.) Тълкувателните решения и тълкувателните постановления се приемат и обявяват в тримесечен срок от постъпване на искането, а при особена правна сложност – до 6 месеца.

Очевидна е пестеливостта, с която законодателят е уредил процедурата по приемане на тълкувателно решение. Това означава и малко на брой хипотези, в които могат да са налице процесуални нарушения: първо, неопределянето на съдия-докладчик; второ, ненасрочването на делото; трето, неспазването на срока, в който тълкувателният акт трябва да бъде постановен. Но от тези нарушения нито едно няма да бъде съществено. Ако е налице краен тълкувателен акт, то неспазването на един или друг срок няма да се отрази на качеството му, тъй като тези срокове не са от значение нито за обсъждането, нито за гласуването, а още по-малко за приемането на акта. И след година, и след две години да бъде приет актът, стига да е налице изискуемото мнозинство, то той ще бъде валиден и, отделно от това, не би могло да се направи предположение, че ако би бил постановен след три или шест месеца, този акт би бил различен. Без значение е и обстоятелството, че някои съдии могат да са били сменени в периода между изтичането на законоустановения срок за приемането на акта и датата на реалното му приемане. Конкретният съдия, макар да има свое вътрешно убеждение и правни възгледи, в случая е част от колективен орган и не неговата (на съдията) воля е правно релевантна, а тази на органа, поради което важно е кога органът ще се произнесе, а не в какъв състав ще съвещава, гласува и приема решения или постановления. Неопределянето на съдия-докладчик също не може да бъде съществено процесуално нарушение, най-малкото защото функциите му не са регламентирани в ЗСВ, за да се прецени доколко значима е ролята му за постановяването на тълкувателния акт. Поради скромната уредба може да се приеме, че стига колективният орган (общото събрание) да се е събрал и да е взел валидно решение за постановяването на тълкувателен акт, въпросът дали конкретен съдия е направил някакво проучване, дали е поискал становища от заинтересованите лица и органи, дали и каква роля е взел в обсъжданията и постановяването на крайния акт, не води до съществено процесуално нарушение, тъй като не може да се направи предположение, че резултатът би бил различен, ако би участвал съдията-докладчик или участието му беше различно. В крайна сметка всеки от съдиите, участващи в обсъжданията и в гласуването, е висококвалифициран юрист с дългогодишен опит, свое вътрешно убеждение и значителни правни знания, поради което не можем да допуснем, че без съдията-докладчик колегите му ще са в невъзможност и сами да формират обосновано становище по искането, с което колективният орган е бил сезиран.

Извод: макар и да е възможно да бъде нарушена процедурата по постановяване на тълкувателен акт, то до съществено процесуално нарушение е по-скоро трудно мислимо да се стигне, тъй като не би могло да се направи обосновано предположение, че при липсата на такова нарушение крайният тълкувателен акт би бил с различно съдържание. Единствено липсата на кворум може да бъде съществено процесуално нарушение, защото законодателят изрично е предвидил необходимостта в гласуването да участват определен брой оправомощени лица като целта му е по-добре обоснован краен акт. В този случай не намира приложение предположението дали липсата на кворум би се отразила негативно върху крайният акт – тази преценка е направена предварително от законодателя.

  1. Липса на мотиви

Макар че в общия исков процес необосноваността е основание за отмяна на съдебното решение, то при тълкувателната процедура липсата на мотиви не влияе на законосъобразността на крайния акт. Това е така, поради няколко причини. Първо, в Закона за съдебната власт (ЗСВ) не съществува такова задължение за оправомощения да тълкува дадена разпоредба орган. И тъй като това задължение не е част от нормативно уреденото тълкувателно производство, то няма как да се счита, че с неизготвянето на мотиви органът е извършил нарушение. Второ, за разлика от разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК, която гласи: „Към решението си съдът излага мотиви, в които се посочват исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда”, в ЗСВ не се съдържа аналогичен текст. Това е разбираемо, тъй като в тълкувателното производство няма страни, нито пък се събират доказателства, не се анализират твърдения и фактически обстановки. Тези разлики в двете производства обосновават неприложимостта по аналогия на задължението за изготвяне на мотиви. Трето, както и в общия исков процес, мотивите не са част от съдебното решение, а са нещо допълнително, което разкрива логическите стъпки, по които е минал постановилия акта орган, за да достигне до изводите, изложени в решението (или постановлението), поради което тълкувателният акт е завършен юридически акт дори без тях.

Извод: необосноваността в общия исков процес води до отменимост на съдебния акт от въззивната инстанция поради неправилност именно защото съществува нормативно изискване последният да бъде мотивиран, както и съдържанието на мотивите към него. За тълкувателните актове обаче такова изискване не съществува, поради което не може да се счита, че липсата на мотиви ги опорочава.

Автор: Владислав Дацов


star



[1] Дацов, В. „За тълкувателните решения“ http://gramada.org/за-тълкувателните-решения/