договори-за-кредит

(Част втора)

 

  1. Субективни предели на задължителност

Съгласно разпоредбата на чл. 130, ал. 2 ЗСВ: „Тълкувателните решения и тълкувателните постановления са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове.” Този текст очертава субективните предели на задължителност на тълкувателните актове, тъй като изчерпателно изброява субектите, за които тези актове са задължителни. Наистина „всички органи, които издават административни актове” е неопределено, но определяемо понятие, като въпросът дали даден субект попада в тази категория органи следва да се преценява за всеки конкретен случай. Ще разгледам субективните предели на задължителност на тълкувателните решения и тълкувателните постановления по субекти, за да проверя дали съдържащото се в разпоредбата на чл. 130, ал. 2 ЗСВ правило за поведение действително е в състояние да постигне изпълнението на възложената му от законодателя цел.

На първо място, ще се спра на органите на съдебната власт. Съгласно чл. чл. 119, 126, 128 и 129 от Конституцията на Република България (КРБ) това са съдиите (съдебните състави, ако трябва да бъдем прецизни), прокурорите и следователите (съд, прокуратура и следствие). Когато някой от тези субекти се произнася с постановление, решение, определение, разпореждане или присъда, то той упражнява съдебната власт, чието упражняване преследва поставената в чл. 117, ал. 1 КРБ цел – защита на  правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата. При упражняването на тази своя дейност обаче органите на съдебната власт не са напълно безконтролни. Така например решенията на първоинстанционния съд подлежат на обжалване пред въззивния съд, а повечето прокурорски постановления също подлежат на съдебен контрол. Тъй като основно ще се концентрирам върху гражданските дела, то на прокурорските постановления няма да се спирам подробно. Ще изведа обаче общ принцип, от който могат по аналогия да се правят заключения за актовете на всички органи на съдебната власт. Когато бъде постановен такъв акт и неговата правилност зависи от прилагането на разрешението на даден правен въпрос, дадено с тълкувателно решение или тълкувателно постановление, то неприлагането на тълкувателния акт би довело до неправилност и на съдебното постановление (разпореждане, определение, решение). Санкцията за такова неправилно съдебно постановление поради противоречието му с материалния закон (в случаите, в които тълкувателният акт формулира правило за поведение при тълкуването на материалноправна разпоредба) или поради съществено противоречие със съдопроизводствените правила (в случаите, в които тълкувателният акт формулира правило за поведение при тълкуването на процесуалноправна разпоредба), би била отмяна на съдебния акт по конкретното дело. Очевидно е, че ако няма санкция, то и за задължителност на тълкувателните актове не можем да говорим, тъй като няма да е налице механизъм, който да задължава органите на съдебната власт да се съобразяват с тези актове. В гражданския процес съдебното решение на първата инстанция подлежи на инстанционен контрол от въззивната, която може да провери и дали първоинстанционният съд правилно е приложил относимото към казуса право, в това число и тълкувателен акт. Актът, с който приключва производството пред въззивната инстанция обаче, може да подлежи на обжалване пред касационната инстанция (в който случай последната ще има възможност да провери и дали въззивната инстанция се е съобразила с тълкувателен акт, с който е трябвало да се съобрази), но може и да не подлежи на касационен контрол. От значение в случая са разпоредбите на чл. 280 ГПК и на чл. 303 ГПК. В чл. 280, ал. 3 ГПК са посочени онези решения на въззивните съдилища, които не подлежат на касационно обжалване, без значение от какви пороци могат да страдат. Ал. 2 на същия член допуска изключение от предпоставките по ал. 1, но не и от тези, съдържащи се в ал. 3 на чл. 280 ГПК. С други думи, ако съдебното решение на въззивната инстанция попада в обхвата на чл. 280, ал. 3 ГПК, то по отношение на него касационен контрол ще бъде недопустим, дори да е очевидно неправилно (ал. 2) или, както е в интересуващия ни случай – постановено в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (ал. 1, т. 1). Тези решения, които поради изричните разпоредби на чл. 280, ал. 3 ГПК не подлежат на касационно обжалване, не могат да бъдат проверени и относно прилагането на тълкувателен акт, от значение за правилното решаване на конкретния казус. Решението на въззивния съд е окончателно и дори да не е съобразено с тълкувателния акт, касационният контрол е невъзможен. Няма санкция за неизпълнението на задължението, произтичащо от чл. 130, ал. 2 ЗСВ, поради което по всички тези дела, посочени в чл. 280, ал. 3 ГПК въззивните съдилища са доста свободни да преценят дали да приложат тълкувателния акт или не. Тяхното решение не може да бъде отменено като неправилно, тъй като не подлежи на последващ инстанционен контрол. Извънредният способ за отмяна на влязло в сила съдебно решение – чл. 303 ГПК – също не може да санкционира неприлагането на тълкувателен акт от въззивния съд, тъй като отменителните основания са изчерпателно изброени в чл. 303, ал. 1 ГПК (и чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ГПК, когато става дума за неприсъствено решение) и неприлагането на приложимото за правилното решаване на правния спор право, в това число и съдържащото се в тълкувателните актове, не е сред тях. Още тук виждаме, че макар и да се прокламира някаква задължителност на тълкувателните актове, то тя не е абсолютна по отношение дори на органите на съдебната власт, тъй като не съществува механизъм, чрез който да се контролира тяхното прилагане, когато последната инстанция е въззивният съд. Когато няма механизъм, обезпечаващ прилагането на една правна норма, то тя, макар и пределно ясна за своите адресати, често остава не повече от благопожелание. В случая интересното е, че селективният касационен контрол, който според мен е противоконституционен[1], на практика ограничава или поне е в състояние да ограничи задължителността на тълкувателните актове (която също считам за противоконституционна) по отношение на част от адресатите на правилото, съдържащо се в чл. 130, ал. 2 ЗСВ.

На второ място, след като бяха обсъдени органите на съдебната власт, нека се спрем и на органите на изпълнителната власт. Прилагайки горните разсъждения, очевидно е, че и не всички от тези органи ще бъдат обвързани от правилото, съдържащо се в чл. 130, ал. 2 ЗСВ. Нещо повече, съгласно чл. 128, ал. 3 от Административно-процесуалния кодекс (АПК): „Не подлежат на съдебно обжалване административните актове, с които непосредствено се осъществяват външната политика, отбраната и сигурността на страната, освен ако в закон е предвидено друго.” От гледна точка на целесъобразността на тези актове, изключването им от съдебен контрол е разбираемо, тъй като защитават най-висши ценности от национално значение – отбраната, сигурността, както и връзките на страната с останалия свят, които при съвременните условия са жизнено необходими и за съществуването на българския народ. Но, с оглед засегнатите в настоящата разработка въпроси, важното е друго – при липсата на съдебен контрол, издаващият тези актове орган може и изобщо да не се съобрази с тълкувателните актове, касаещи нормативните основания за издаваните от него актове. Вярно е, че по отношение на актовете, с които непосредствено се осъществява външната политика, отбраната и сигурността на страната, може би няма тълкувателни актове или ако има, то те са изключително малко, но въпросът опира до принципната липса на механизъм за контрол по отношение на тези административни актове и на субектите, които ги издават. Тъй като не съм запознат с всички нормативни актове, уреждащи компетентността на държавни органи и органи на местната власт и местното самоуправление, които издават административни актове, както и на недържавните органи, които по силата на нормативен акт са натоварени с издаването на административни актове (индивидуални, общи и/ или нормативни), не мога да посоча всички изключения от принципа за съдебен контрол върху административните актове. Не е и необходимо. Във всеки случай, когато административният орган действа като „последна инстанция”, т.е. административните му актове не подлежат на последващ съдебен контрол, то той може да се съобрази с тълкувателен акт, приложим към конкретния казус, но може и да разтълкува правната разпоредба по свое усмотрение и това негово тълкуване няма да подлежи на контрол, т.е. то ще бъде единственото меродавно при решаването на въпроса, с който органът е сезиран. Струва си да се отбележи и разпоредбата на чл. 99, т. 1 АПК, съгласно която: „Влязъл в сила индивидуален или общ административен акт, който не е бил оспорен пред съда, може да бъде отменен или изменен от непосредствено по-горестоящия административен орган, а ако актът не е подлежал на оспорване по административен ред – от органа, който го е издал, когато: 1. съществено е нарушено някое от изискванията за законосъобразността му”. Въпросът е дали несъобразяването с тълкувателен акт може да се счете за съществено нарушение на изискване за законосъобразност на акта, тъй като изискванията се съдържат в чл. 146 АПК. Тълкувателните актове могат да установят както административнопроизводствени правила, така също и материалноправни разпоредби, а също и цели на закона, които нормотворецът (Народното събрание) нито е желаел да обективира в нормативен акт, нито пък е сторил това, но впоследствие чрез тълкуване неговата воля е била подменена от волята на друг субект, който се е превърнал във фактически нормотворец (колегията или колегиите, постановили тълкувателния акт). Без да се връщам на въпроса за противоконституционността на чл. 130, ал. 2 ЗСВ и на принципната недопустимост правоприложителят да е и нормотворец, изземвайки функцията на законодателния орган и заличавайки границите между разпределението на упражняването на държавната власт, ще отбележа, че при сега действащата нормативна уредба най-вероятно разпоредбата на чл. 99, т. 1 АПК би могла да намери приложение де юре, тъй като волята на тълкувателя ще се приеме за меродавна при тълкуване на съответната приложима разпоредба. На практика обаче слабо вероятно е орган, чийто акт не подлежи на обжалване нито пред съд, нито пред по-горестоящ  административен орган, да отмени или измени издадения от него акт. Тъй като последният акт не подлежи на по-сетнешен контрол, то нямаме основание да смятаме, че вътрешното убеждение на административния орган ще се промени само поради подаденото искане за отмяна или изменение. Що се отнася до актовете, които подлежат на отмяна от непосредствено по-горестоящия административен орган, то в случаите, когато актовете на последния не подлежат на последващ съдебен контрол, много спорно е дали съобразяването с приложим тълкувателен акт би било по-вероятно.

Извод: въпреки че законодателят прокламира в чл. 130, ал. 2 ЗСВ задължителност на тълкувателните актове за определен кръг субекти, принадлежащи към съдебната и изпълнителната власт, той ограничава значително, а в някои случаи и обезсмисля съдържащото се в цитираната разпоредба правило, тъй като или не предвижда механизми за контрол на актовете на тези органи и следователно за съответствието им с тълкувателните актове, или изрично изключва прилагането на съществуващите контролни механизми. Освен че считам съдържащата се в чл. 130, ал. 2 ЗСВ правна норма за противоконституционна, то също така я намирам за негодна да породи правните последици, които законодателят е желаел да постигне с нея, поради липсата на механизъм, който да я гарантира.

  1. Обективни предели на задължителност

Може би най-важният въпрос, поради голямото си значение за практиката, касае обективните предели на задължителност на тълкувателните актове, т.е. коя част от тези актове има правна сила и съдържа правила за поведение. Традиционно тълкувателните актове се обективират в документи, които се състоят от четири отделни части: първата се състои от реквизити, които индивидуализират самия акт – номер, вид на акта, дата на постановяване, имената на съдиите, които са участвали в гласуването, името на секретаря и номера на тълкувателното дело, както и кратко описание на обстоятелствата, довели до постановяването на акта (сезиращ орган, дата на сезиране и т.н.); втората част обхваща въпросите, с които тълкуващият орган е бил сезиран; третата част на документа съдържа мотивите, които съответната колегия или колегии излагат, за да обосноват правните изводи, представляващи отговор на въпросите, формулирани във втората част; четвъртата част от документа се състои от отговорите на въпросите от част втора – именно тази част е самият тълкувателен акт. Понякога в края на документа се поместват особени мнения на част от съдиите, но това не е задължително, тъй като не винаги има такива мнения. Разбира се, не във всеки документ се съдържа достатъчно ясно разграничение на отделните части, но възприетото тук се ползва за по-голяма яснота. Ако мога още повече да опростя въпроса, тълкувателният акт (решение или постановление) обикновено започва след думата „РЕШИ:” или „ПОСТАНОВИ:”. Задължително обаче отговорите на въпросите, съдържащи се в част четвърта, трябва да се разглеждат във връзка със самите въпроси, формулирани в част втора. Що се отнася до мотивите, то те, макар и да се обективират в същия документ, нямат задължителна сила, както и в исковия процес. Мотивите само показват логическите връзки, които е направил решаващият орган, линията на мисълта, която е следвал, за да достигне до обективираните в тълкувателния акт (част четвърта) изводи. Но тълкувателните актове обвързват субектите, до които се отнасят, със своя резултат, а не с мотивирането му. Няма пречка да се цитират мотивите на тълкувателните актове в искови молби, отговори, писмени защити, устни състезания и съдебни актове, но тези мотиви не са задължителни за никого (освен, разбира се, за съдилището, което ги е изложило, поне до момента, в който същото това съдилище на промени практиката си). И когато две съдилища достигнат до един и същи правен извод, който съответства на тълкувателния акт, макар че едното е мотивирало своя съдебен акт с мотиви, коренно различни от съдържащите се в документа, обективиращ самия тълкувателен акт, нито едно от решенията няма да подлежи на отмяна поради нарушение на материалния закон, тъй като е спазено изискването на чл. 130, ал. 2 ЗСВ за съответствие с тълкувателния акт. За да илюстрирам изложеното дотук в т. 7 от настоящата разработка, ще дам един емпиричен пример, а именно Тълкувателно решение № 2/2013 г. от 26 юни 2015 г., ВКС, ОСГТК по т.д. № 2 от 2013 г. От гледна точка на структура, тълкувателното решение следва гореописаната такава като третата част е отделена от въпросите (втората част) с изречението: „Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното:” (следват мотивите), а четвъртата е отделена от третата с думата „РЕШИ:”. Но макар и в структурно отношение документът да е образцов, то от съдържателна гледна точка има какво да се желае. Така във втората част – формулирането на въпросите, по които съществува противоречива съдебна практика – десетият въпрос гласи следното: „Откога започва да тече нова погасителна давност за вземането, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал.1, б.”д” ГПК отм.)?” Очевидно е, че въпросът касае перемпцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, както и настъпването ѝ поради непоискване извършването на изпълнително действие от страна на взискателя. В мотивите си обаче ВКС посочва: „Съгласно чл. 116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Изпълнителният процес обаче не може да съществува сам по себе си. Той съществува само доколкото чрез него се осъществяват един или повече конкретни изпълнителни способи. В изпълнителното производство за събиране на парични вземания може да бъдат приложени различни изпълнителни способи, като бъдат осребрени множество вещи, както и да бъдат събрани множество вземания на длъжника от трети задължени лица. Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др…. Прекъсването на давността с предявяването на иск и др. действия по чл. 116, б. „б” ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл. 116, б. „в” ЗЗД са уредени по различен начин. В първия случай нова давност не започва да тече докато трае производството, а ако съществуването на вземането не бъде признато, давността не се счита прекъсната. Ако вземането бъде признато новата давност започва да тече от влизането в сила на крайния акт, с който се установява, че вземането съществува, тъй като докато трае производството, давност не тече. Не случайно законодателят е уредил отделно хипотезата на чл. 116, б. „в” ЗЗД относно давността в принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане на ефекта на прекъсването в исковия процес. Тези правила са неприложими при прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл. 116, б. „в” ЗЗД не защото ефектът на спирането в този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този случай няма спиране на давността нито отпадане на ефекта на прекъсването.” Този пространен цитат е необходим, за да се изтъкне, че ВКС в мотивите си обсъжда въпрос, с който въобще не е сезиран, а именно прекъсването на давността на основание чл. 116, б. „в” ЗЗД поради непредприемането на действия за принудително изпълнение. Хипотезите на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и на чл. 116, б. „в” ЗЗД са коренно различни. В първия случай се касае за поискване на извършването на изпълнителни действия, а във втория – на реалното извършване, при това не на каквито и да било изпълнителни действия, а на едно тяхно подмножество – действия за принудително изпълнение.[2] Очевидно е, че мотивите в тази им част нямат нищо общо с правния въпрос, с който ВКС е бил сезиран. Тези мотиви не са задължителни за никого и затова дори съдът по конкретен казус да се произнесе в противоречие с тях, то актът му нито ще бъде немотивиран, нито ще страда от материалноправна незаконосъобразност. Същевременно въпреки излишните разсъждения по въпрос, с който ВКС не е сезиран, изложени в мотивите, то в самото тълкувателно решение е даден отговор на въпроса, с който ВКС е бил сезиран: „10. Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. „д” ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Обявява за изгубило сила Постановление №3/1980г. на Пленума на Върховния съд.” Последното изречение показва, че възприетата съдебна практика не се споделя от върховното съдилище и с настоящото тълкувателно решение се изменя. Разсъжденията във връзка с приложимостта на чл. 116, б. „в” ЗЗД нямат правна сила. Разбира се, може да се дискутира и въпросът дали самото тълкувателно решение е правилно и дали ВКС не смесва прекъсването на давността по чл. 116, б. „в” ЗЗД с прекъсването на давността по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, тъй като и правните последици са различни (в единия случай самото вземане губи обезпечеността си с държавна принуда, а в другия се прекратява изпълнителното производство, но вземането може все още да подлежи на принудително изпълнение), а различни са и предпоставките за възникването им. Въпросът за разграничението между правните норми, съдържащи се в чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и чл. 116, б. „в” ЗЗД съм разгледал подробно в статията си „По някои въпроси на перемпцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и прекъсването на давността по чл. 116, б. „в” ЗЗД“, поради което няма да се спирам на него и тук.

Макар че в случая с Тълкувателно решение № 2/2013 г. от 26 юни 2015 г., ВКС, ОСГТК по т.д. № 2 от 2013 г. съдържащият се в част четвърта отговор да съответства на поставения в част втора въпрос, то не във всички тълкувателни актове се наблюдава такова съответствие. Така например в Тълкувателно решение № 11/2012 г. от 21 март 2013 г., ВКС, ОСГК по т.д. № 11 от 2011 г. поставеният въпрос гласи следното: „Ползва ли се констативният нотариален акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, с обвързваща материална доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост?” Отговорът, който ВКС дава на този въпрос, е: „Нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. При оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК. Последното изречение от тълкувателното решение (което касае тежестта на доказване и приложимостта на чл. 193 ГПК) не е постановено по въпрос, с който върховното съдилище е било сезирано. Това означава, че е налице самосезиране, което, имайки предвид изчерпателно изброените субекти, оправомощени да сезират тълкуващия орган (чл. 125 ЗСВ), е недопустимо. За да бъде допуснат до разглеждане въпросът, с който е сезирано върховното съдилище (или и двете такива), то трябва да са налице и предпоставките по чл. 124, ал. 1 ЗСВ, а именно да съществува противоречива или неправилна практика по тълкуването и прилагането на закона. Затова само когато съществува такава практика, следва да се постанови тълкувателен акт, а преценката се прави единствено относно формулирания въпрос, с който ВКС и/ или ВАС са сезирани. Отговорът на въпрос, с който тълкуващият орган не е сезиран е недопустим, защото: първо, бива нарушено диспозитивното начало и се заобикалят както правилата за активно легитимирания да сезира този орган субект, така също и правото на сезиращия субект да формулира въпроса, чието тълкуване смята за необходимо; второ, не може да се извърши преценка относно наличието на предпоставките по чл. 124, ал. 1 ЗСВ, тъй като такава най-напред се прави от сезиращия субект, а след това и от тълкуващия – сезиращият субект може и да не счита, че е налице противоречива или неправилна практика по тълкуването и прилагането на закона извън поставения въпрос; трето, тълкуващият орган би могъл безконтролно да дава „тълкувания”, а по същество да дописва закона, ако му бъде призната възможността с тълкувателните си актове да се произнася по правно задължителен начин и относно въпроси, които сам формулира – така дори и минималните гаранции, каквито са сезирането от определен субект и при определени обстоятелства, ще отпаднат и нормотворческата компетентност на върховните съдилища ще стане почти равна с тази на Народното събрание. Отговаряйки на непоставен въпрос, тълкуващият орган нарушава диспозитивното начало и по аналогия с исковия процес, в тази му част тълкувателният акт е недопустим. Впрочем същите биха били и правните последици, ако върховното съдилище преформулира въпроса, с който е било сезирано, по такъв начин, че да измени волята на  сезиращия го субект, тъй като отново ще сме изправени пред самосезиране.

Извод: единствено точният отговор на въпроса, с който върховното съдилище е сезирано, обективиран в тълкувателния акт, е правно обвързващ. Мотивите към него, както и произнасянето по допълнителни въпроси, които не са били поставени за разглеждане по надлежния ред (чрез сезиране от оправомощен за това субект), са без правно значение.

  1. Защита срещу незаконосъобразни тълкувателни актове

Тъй като чл. 130, ал. 2 ЗСВ съдържа правило, задължаващо определени публичноправни субекти да съобразяват актовете си с тълкувателните такива, то необходимо е да се помисли и за защитата срещу порочните тълкувателни актове, тъй като последните могат да предопределят изхода на даден правен спор.

На първо място, както беше посочено в т. 3 от настоящата разработка, нарушаването на изискването за мнозинство при приемането на тълкувателния акт води до нищожността му, за която съдът (всеки съд) и административните органи следва да следят служебно, а възражение в този смисъл може да бъде повдигнато от всяка от страните по делото. Нищожният тълкувателен акт не съществува в правния мир, поради което не може да породи каквито и да било правни последици. Считам, че това е единственият случай, в който ще бъде налице нищожност на тълкувателния акт, тъй като ще липсва изобщо правно релевантна воля за постановяването му. Всеки съд може и следва да упражни инцидентен контрол за валидност на тълкувателния акт.

На второ място, тълкувателният акт може да бъде и недопустим. Това ще бъде случаят, в който тълкуващият орган е излязъл извън рамките на диспозитивното начало и се е произнесъл по въпрос, с който не е бил сезиран. В тази му част тълкувателният акт не поражда правни последици и не следва да бъде зачетен от съда по конкретния казус, макар че той не може да го обезсили. Всяко произнасяне на тълкуващия орган, което излиза извън въпроса, с който е сезиран, е без каквото и да било правно значение. При останалите пороци на тълкувателния акт обаче картината е по-различна. Всъщност без значение е дали тълкувателният акт е недопустим или неправилен, тъй като няма инстанционен контрол, по силата на който този акт да бъде обезсилен или отменен. Макар че при недопустимия поради излизане от рамките на диспозитивното начало тълкувателен акт считам, че правоприложителят не следва да вземе предвид този акт, то при неправилния, колкото и абсурден да е той, правилата за поведение, съдържащи се в него, ще трябва да бъдат взети предвид. Каква може да бъде защитата в такъв случай срещу недопустими тълкувателни актове, когато недопустимостта не се дължи на нарушаване на принципа на диспозитивното начало, както и когато тези актове са неправилни? Единият изход в този случай е сезиране на някой от оправомощените по чл. 125 ЗСВ субекти, който на свой ред да сезира оправомощения да постанови тълкувателен акт орган, за да бъде постановен нов такъв, с който да се обяви за изгубил сила предходният (недопустим или неправилен) тълкувателен акт. Още по-добро решение (а според мен и единственото правилно) е приемането на тълкувателен закон, с който законодателят да даде автентично тълкуване на законовия текст, чието правилно прилагане поражда неясноти у правоприложителя, тъй като само по този начин се избягва опасността волята на законодателя да бъде подменена от волята на правоприложителя, който да се превърне в нормотворец.

На трето място, мотивите към тълкувателните актове не са правно обвързващи, поради което акт, който се основава само на тях, но не и на самото тълкувателно решение или постановление може да бъде отменен по пътя на инстанционния контрол от горната инстанция. Позоваването на мотивите може да послужи като аргументация на правораздавателния акт, но не и като основание за издаването му. Затова, макар и да черпи аргументи от тълкувателен акт, съдебното решение по конкретен казус може да бъде неправилно и ръководно-решаващият орган в горната инстанция да приеме мотиви, противоречащи на изложените към тълкувателния акт, и да отмени обжалваното решение. Специална защита срещу мотивите на тълкувателните актове не е необходима, тъй като те не са правно обвързващи.

  1. Заключение

В настоящата статия се постарах да очертая пределите на задължителност на тълкувателните актове – тълкувателни постановления и тълкувателни решения. Макар че считам че както правилото, съдържащо се в чл. 130, ал. 2 ЗСВ, така и селективният касационен контрол са противоконституционни, то до отмяната на тези правни норми от законодателя или до обявяването им за противоконституционни от Конституционния съд, те са действащо право, поради което и въпросите относно прилагането им не са без значение. Изложените аргументи в настоящата разработка нито са безспорни, нито са единствените меродавни, а не претендирам и да са единствено правилните. Целта на тази, както и на останалите ми статии, е да даде храна за размисъл на всекиго, който проявява интерес към въпросите на гражданския процес и на юридическата материя като цяло. Ще се радвам, ако бъде предизвикана дискусия относно засегнатите проблеми. Въпросът за тълкувателните актове следва да се разглежда в контекста на целия граждански процес. Наблюдава се голяма инерционност на ГПК – по същество в голямата си част се възпроизвеждат решенията от стария ГПК в новия (от 2008 г.), но при различна социална и политическа система и при нова действаща конституция. Правят се козметични промени върху основа, която е неясно не само дали е пригодна в новите условия, но и дали не препятства осъществяването на целите, които трябва да бъдат постигнати. Считам, че следва да се преразгледат множество принципни положения както в ГПК, така също и в другите процесуални закони, както и в ЗСВ, тъй като безкритичното приемане на една или друга постановка за правилна вреди не само на справедливостта като абстрактно понятие, но най-вече на правните субекти, чиито права биват накърнени. Разбира се, дискусията за наистина нов по същността си процесуален закон, е извън предмета на настоящото изследване, но споменавам този проблем и тук, тъй като с всяка следваща статия се убеждавам, че законодателят (а и правоприложителят) възприема стари решения, понякога с леки изменения, а друг път буквално, но същественото – необходимостта от съществуването им или от коренното им изменение, сякаш често бива пропускано. Надявам се, че със статията, която поднасям на вниманието на уважаемия си читател,  ще допринеса поне в неговото съзнание да се породят въпроси относно онова, което се е наложило като безспорно, защото тези питания са началото на пътя към по-доброто и справедливо нормотворчество и правоприлагане.

Автор:Владислав Дацов


star



[1] Дацов, В. „Противоконституционност на касационното производство по ГПК“ http://gramada.org/противоконституционност-на-касацион /

[2] Дацов, Вл. „По някои въпроси на перемпцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и прекъсването на давността по чл. 116, б. „в” ЗЗД“ http://gramada.org/по-някои-въпроси-на-перемпцията-по-чл-433-1/ и http://gramada.org/по-някои-въпроси-на-перемпцията-по-чл-433-2/