art-222-1

Настоящата статия се явява продължение на размислите, свързани с правната уредба на банковите сделки в Рим и тяхната връзка със съвременното право[1]. Предмет на изложението този път е римският неправилен депозит (depositum irregulare) и сметка (ratio) и сравнението им с депозита и платежната сметка, уредени в правото на ЕС.

  1. Неправилен депозит в Рим (depositum irregulare)

Известно е, че предмет на римския договор за неправилен депозит били заместими вещи, най-често пари. Обикновено тази сделка се сключвала с банкер, като собствеността върху парите преминавала върху последния, но при условие, че бъде върната равностойна сума при поискване[2]. Прехвърлянето на собствеността отличавало тази сделка от правилния депозит[3] (depositum). При последния, едната страна – влогодател (депонент) предавала на другата – влогоприемател (депозитар), една движима вещ за временно безвъзмездно пазене, като влогоприемателят се задължавал да върне същата вещ в определен срок или при поискване[4]. Поддържа се, че depositum irregulare имал и още едно значение – предоставянето на банкера на оборотен капитал, необходим му за извършване на спекулативни сделки, за което банкерът плащал процент[5]. Договорът бил „подписван”, чрез пръстен-печат, какъвто притежавал всеки римски гражданин[6].

Клиентът давал най-често пари и ако специално не се отбелязвало противното, банкерът е могъл да се ползва от тях, да се разпорежда с тях и да върне не същите пари, а същата сума[7]. В този смисъл depositum irregulare бил сходен повече с договора за заем (mutuum), отколкото с правилния depositum. Може да се предположи, че за сключването на depositum irregulare е било необходимо реалното предаване на вещите предмет на влога, което предаване се предполага било необходимо и правилния depositum и при mutuum. В подкрепа на това могат да бъдат посочени следните текстове на Дигестите и Collatio legum Mosaicarum et Romanarum:

D.12.1.10 (Ulpianus 2 ad ed.)
Quod si ab initio, cum deponerem, uti tibi si voles permisero, creditam non esse antequam mota sit, quoniam debitu iri non est certum. Ако, все пак, аз депозирам при теб пари и в началото ти разреша да ги ползваш, ако ти желаеш; е прието, че заемът не съществува до момента, до който парите не бъдат използвани, тъй като не е ясно дали нещо се дължи.

Coll.10.7.9

Si pecuniam deposuero eaque uti tibi permisero, mutua magis uidetur quam deposita ac per hoc periculo tuo erit. Ако съм вложил пари и съм ти позволил да ги ползваш, се приема, че това е по-скоро заем, отколкото влог, и поради това рискът ще бъде твой[8].

Неправилният влог се отличавал от mutuum (договора за кредит) в няколко насоки:

1) за него не се прилагал Senatus Consultum Macedonianum;

2) mutuum бил contractus strictis juris, а depositum irregularecontracus bonae fidei;

3) mutuum бил едностранен договор, а depositum irregulare несъвършено двустранен[9].

Въпросът дали depositum irregulare е дело на компилаторите или има по-стар произход не е изяснен напълно[10]. Предполага се, че този договор е привнесен от Атина или от Елинистичния Изток[11]. За правна уредба на депозита се говори в още по-стари източници каквито са вавилонските кодекси[12]. Депозитът в Египет по време на римското владичество, бил използван и за получаване на кредит, което ни дава сведения за регулярна финансова и усложнена финансова дейност[13]. Папируси посочват, че е било общоприето за частни лица да притежават пари по влогове в банка, както и да нареждат и приемат плащания чрез банкери[14]. Освен това, банкерите в Рим са можели и да предоставят кредити по депозитните (влогови) сметки[15].

Много е вероятно депозитната дейност, да се е зародила в храмовете посветени на боговете и богините в Месопотамия хиляди години преди появата на християнството, като обичаят бил в тези храмове да се депозират ценности[16]. В Рим такива депозити били правени в храмовете на Castor, Mars Ultor, Vesta и Ops Consiva[17]. Ювенал даже дава предпочитания парите да се депозират при бдителния Castor, отколкото при Mars Ultor, който бил загубил собствения си шлем, като това било явен признак, че не може да опази и собственото си имущество[18]. Ювенал визира кражба, която е станала в храма Mars Ultor. По отношение на парите депозирани от римски граждани и чужденци в храма на Vesta, Плутарх посочва, че Триумвиратът[19] научавайки за тези депозити ги секвестирал[20]. За възможността пари да се депозират в храмовете научаваме и от комедиите на Плавт:

Pl. Bac. 306-307

Chrys.

nos apud Theotímum omne aurum deposivimus, qui illic sacerdos est Dianae Ephesiae.

Chrysalus.

Ние депозирахме цялото злато при  Theotimus, който е свещеник там при Диана Ефеска.

Въпреки депозитната роля на храмовете, тази дейност се свързвала най-вече с банкерите в древния Рим.

По отношение на защитата на депозитите в Рим можем да споменем посоченото и в предишна статия, че тази защита е била различна в зависимост от това дали парите са можели да бъдат индивидуализирани или депозита е бил лихвоносен[21]. В този смисъл са били познати три вида депозити[22]:

  1. при влог с предмет монети, които могат да бъдат индивидуализирани вложителят се ползва с привилегия преди обезпечените кредитори на несъстоятелния длъжник (депозитар)[23];
  2. при влог с предмет монети, които не могат да бъдат индивидуализирани, вложителят отново се ползва с привилегия преди обезпечените кредитори на несъстоятелния длъжник[24] (депозитар)[25], но помежду си отделните вложители нямат предимство[26];
  3. при влог, при които вложителите получават лихва и при несъстоятелност на депозитаря, те не се ползват с привилегия[27]. Според някои при depositum irregulare лихвата се полага по право, дори ако не е била уговорена за разлика от mutuum[28]
  1. Банковата сметка в Рим (ratio)

По-интересен в въпросът за това как са се отчитали и съхранявали парите получени от депозитна сделка? Правната литература се е занимавала с отговора на този въпрос сравнително рядко. За връзката между depositum и ratio (сметка) намираме информация у Ulpianus, който споменава за „ratio haberi depositariorumиdepositariorum ratio habetur [29]. Според Ulpianus, независимо кога влогоприемателят стане неплатежоспособен, обичайно е сметките на депонентите да бъдат изплатени първо, това (се отнася) само за тези, които имат пари на депозит, но не и за тези, които са договорили лихви с влогоприемателя или са инвестирали парите си при него или са му разрешили да ги ползва[30].

За всеки клиент се е водела отделна сметка, до която той имал право на достъп[31]. Изглежда също така, че банките са водели отделни сметки за сумите в злато, сребро или бронз[32]. Юстиниан постановява[33], че документите, с които се отразяват изходящи и входящи потоци на парите, са неделими банкови вписвания по сметките[34]. Това означавало, че нито една от страните е можела да приеме едно вписване, но да отхвърли друго[35].

Банковите сметки се отличават от rationes imperii, които представлявали сметките за разходите на Римската империя. По времето на Август тези сметки били публикувани регулярно, като това продължило до късните години на управлението на Тиберий[36]. С премахването на тази практика станало невъзможно за лица извън императорската канцелария да установят колко и как харчи императора[37]. По времето на Тиберий се споменава за специална служба, която се занимавала с изготвянето на бюджета – a rationibus[38]. По времето на Клавдий вече съществувала специална длъжност procurator a patrimonio, който отговарял за личните сметки на императора (ratio patrimonii). Тези сметки се държали отделно от публичните средства[39].

  1. Правна уредба на депозита в правото на ЕС

Съгласно Директива 2014/49/ЕС[40] депозитът представлява кредитно салдо, което се получава в резултат на средства, оставени по сметка, или от временни положения, произтичащи от обичайни банкови транзакции, и което дадена кредитна институция трябва да изплати съгласно приложимите законови и договорни условия, включително срочен депозит и спестовен депозит[41]. Три типа кредитни салда не представляват депозит съгласно Директива 2014/49/ЕС. Първото е кредитното салдо, чието съществуване може да се докаже само с определен финансов инструмент, освен ако не е спестовен продукт, удостоверен с депозитен сертификат, издаден на поименно посочено лице, и съществуващ в държава членка към 2 юли 2014 г.[42] Второто е кредитното салдо, на което главницата му не подлежи на изплащане по номинална стойност[43]. И третото изключение е кредитно салдо, на което главницата му подлежи на изплащане по номинална стойност само съгласно специална гаранция, предоставена от кредитната институция или трето лице, или съгласно споразумение с кредитната институция или трето лице[44].

Следва да се има предвид и специфичната цел на посочената по-горе дефиниция на депозита. Кредитните депозитно салда (без трите гореспоменати изключения) в определени случаи представляват отговарящи на (определени) условия депозити[45], а част от отговарящите на условията депозити, която не надвишава определен размер на гаранцията представляват гарантирани депозити[46]. Интересното е, че гарантираният депозит може да обхваща повече от една сметка. Държавите членки осигуряват размер на гаранцията от 100 000 EUR за съвкупните депозити на всеки вложител, в случай че депозитите са неналични[47]. Неналичен депозит е всеки депозит, който е изискуем и дължим, но не е бил платен от кредитна институция съгласно нормативните или договорните условия, приложими към него, когато съответните административни органи са констатирали, че по тяхна преценка към този момент съответната кредитна институция изглежда неспособна, да изплати депозита и че институцията няма да бъде в състояние да направи това в краткосрочна перспектива или съдебен орган е постановил решение, което има за последица спирането на упражняването на правата на вложителите за предявяване на вземанията си срещу нея[48].

  1. Правна уредба на платежната сметка в правото на ЕС

Няма съмнение, че кредитното салдо, което представлява депозит е неразривно свързано с платежна сметка. Това не е изрично посочено в Директива 2014/49/ЕС, но може да бъде изведено от смисъла на горепосочената дефиниция за депозит. Съгласно Директива (ЕС) 2015/2366[49] платежната сметка е сметка, водена на името на един или повече ползватели на платежни услуги и използвана за изпълнението на платежни операции[50]. От своя страна, платежната операция представлява действие, предприето от платеца или от негово име или от получателя, по внасяне, прехвърляне или теглене на средства, независимо от основното правоотношение между платеца и получателя[51]. Платежните операции следва да се отличават от платежните услуги. Последните са стопанските дейности, които са свързани с предоставянето на платежни операции[52]. В следствие на операциите (транзакции), които се извършват по сметката се получава горепосоченото кредитно салдо[53].

  1. Изводи

От изложението по-горе биха могли да се направят няколко интересни извода. Общото е, че връзката между депозит и сметка и в римското и в съвременното право на ЕС е безспорна. И в двата случая връзка е нормативно установена. В римското право, вероятно депозитната сделка е предхождала самата сметка. Този извод може да бъде направен от факта, че банкерът не би имал какво да отчита по сметка, ако тя не е била предхождана от неправилния (в случая) депозит. Няма данни в Рим да е съществувала възможност за откриване на сметка, по която да няма наличност.

Съвременното разбиране за връзката между депозит и (платежна) сметка обаче е доста различно от римското. Самото понятие за депозит в правото на ЕС е въведено не с цел да уреди начина, по който се прехвърля собствеността върху парите от влогодател към влогоприемател (банка), а обхваща само кредитното салдо по сметка. Както бе посочено и по-горе, дефинирането на това кредитно салдо има за цел определянето на гаранционната защита, която се предоставя при определени случаи, когато изискуем и дължим депозит не е бил платен от кредитна институция съгласно нормативните или договорните условия.

Не следва да се търси пряка връзка между институтите на depositum irregulare и ratio със съвременния депозит и платежна сметка. Тази връзка се изразява в дългия път, който извървява правната традиция в Европа. Започнала със систематизацията на правните норми в Рим. По-късно тази традиция се е разклонила в различните национални законодателства. Оттам тя е преминала в правото на ЕС, което е търсило компромисно и общоприето от всички държави членки нормативно решение, за да се върне отново в националните правни системи.

Автор: Д-р Иван Мангачев


star



[1] И. Мангачев, Правна уредба на някои банкови сделки в Рим и в ЕС, http://gramada.org/%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%BD%D0%B0-%D1%83%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%B1%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BD%D1%8F%D0%BA%D0%BE%D0%B8-%D0%B1%D0%B0%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B8-%D1%81%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D0%BA%D0%B8/.

[2] W. Buckland, A Text-Book of Roman Law from Augustus to Justinian (Cambridge University Press 1921) 466.

[3] J. Oudshoorn, The Relationship between Roman and Local Law in the Babatha and Salome Komaise Archives: General Analysis and Three Case Studies on Law of Succession, Guardianship and Marriage (Brill Leiden • Boston 2007) 126.

[4] М. Андреев, Римско частно право (Софи-Р, София 1992) 347.

[5] К. Смирнов, Банки и банкирский депозит в Риме («Экон. тип.», Одесса 1909) 2.

[6] D. Jones, The Bankers of Puteoli: Finance, Trade and Industry in the Roman World (Tempus, Gloucestershire 2006) 17.

[7] Базанов (1940) 439-440.

[8] Използван е преводът на М. Костова, М. Новкиришка-Стоянова, Т. Пиперков, Съпоставка на Мойсеевия закон и римските закони: Collatio legum Mosaicarum et Romanarum  (Сиби, София 2009) 85.

[9] И. Базанов, Курс по римско право, т. I (Университетска печатница, София 1940) 440.

[10] W. Gordon, Observation on Depositum irregulare, Roman Law, Scots Law and Legal History (Edinburgh University Press, July 2007) 61.

[11] R. Zimmermann, The Law of Obligations Roman Foundations of the Civilian Tradition (Juta & Co, Ltd, Cape Town, Wetton, Johannesburg 1990)  217.

[12] R. Westbrook, Old Babylonian Period, в A History of Ancient Near Eastern Law, Vol. 1, R. Westbrook (ed.) (BRILL, Leiden • Boston 2003) 413.

[13] C. Adams, Land Transport in Roman Egypt: A Study of Economics and Administration in a Roman Province (Oxford University Press 2007) 237-238.

[14] K. Verboven, Demise and Fall of the Augustan Monetary System, в Crises and the Roman Empire: Proceedings of the Seventh Workshop of the International Network Impact of Empire, Ed. Ol. Hekster, G. de Kleijn, D. Slootjes (Nijmegen, June 20-24, 2006) (BRILL, Leiden • Boston 2007) 250.

[15] J. Andreau, Banking and Business in the Roman World (trans. J. Lloyd) (Cambridge University Press, Cambridge, UK and New York 1999) 44.

[16] B. Bromberg, Temple Banking in Rome: The Economic History Review, Vol. 10, No. 2 (Nov., 1940) 128.

[17] Bromberg (1940) 128-129.

[18] Juv. 5.14, цитирано като xiv, 2 58ff. в n. 1, Bromberg (1940) 129.

[19] Става дума за втория Триумвират на Октавиан Август, Марк Антоний и Марк Емилий Лепид създаден през 43 г. пр. Хр.

[20] Plut. Ant. 21.3.

[21] И. Мангачев, Правна уредба на някои банкови сделки в Рим и в ЕС, http://gramada.org/%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%BD%D0%B0-%D1%83%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%B1%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BD%D1%8F%D0%BA%D0%BE%D0%B8-%D0%B1%D0%B0%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B8-%D1%81%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D0%BA%D0%B8/.

[22] Описани подробно в W. Gordon, Observation on Depositum irregulare, Roman Law, Scots Law and Legal History (Edinburgh University Press, July 2007).

[23] D.42.5.24.2.

[24] Базанов (1940) 440.

[25] D.16.3.7.2.

[26] D.16.3.7.3.

[27] D.42.5.24.2.

[28] Базанов (1940) 440.

[29] D.16.3.7.2.

[30] Използван е преводът на D.16.3.7.2. The Digest of Justinian, Volume 2, (Ed.) Alan Watson (Revised English-language edition, University of Pennsylvania Press 1998) 15.

[31] D.2.13.4.1.

[32] Verboven (2007) 254.

[33] Ed. 9.2.1

[34] А. Кремадeс, Антонио Диас Баутиста и Юстиниановото законодателство,  Ius Romanum: Commercium 1/2016, 8 http://iusromanum.eu/documents/985691/2119624/%D0%93%D0%BE%D1%82%D0%BE%D0%B2%20%D0%91%D0%B0%D1%83%D1%82%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B0%20%D0%9A%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D1%81%20%D0%B7%D0%B0%201+2016.pdf/147c51fd-f630-4532-8f1e-d1cb53352ee1.

[35] Ibid.

[36] A. H. M. Jones, Studies in Roman Government and Law (Basil Balckwell, Oxford 1960) 105.

[37] Ibid.

[38] Jones (1960) 106.

[39] Ibid.

[40] Директива 2014/49/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 16 април 2014 година относно схемите за гарантиране на депозити, ОВ L 173/149 от 12.06.2014 г.

[41] Чл. 2 (1)(3) Директива 2014/49/ЕС.

[42] Чл. 2 (1)(3)(а) Директива 2014/49/ЕС.

[43] Чл. 2 (1)(3)(б) Директива 2014/49/ЕС.

[44] Чл. 2 (1)(3)(в) Директива 2014/49/ЕС.

[45] Съгласно чл. 2 (4) Директива 2014/49/ЕС „отговарящи на условията депозити“ са депозити, които не са изключени от обхвата на защитата съгласно член 5 от същата Директива.

[46] Чл. 2 (1)(5) Директива 2014/49/ЕС.

[47] Чл. 6 (1) Директива 2014/49/ЕС.

[48] Чл. 2 (1)(8) Директива 2014/49/ЕС.

[49] Директива (ЕС) 2015/2366 на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2015 година

за платежните услуги във вътрешния пазар, за изменение на директиви 2002/65/ЕО, 2009/110/ЕО и 2013/36/ЕС и Регламент (ЕС) № 1093/2010 и за отмяна на Директива 2007/64/ЕО, ОВ L 337/35 от  23.12.2015 г.

[50] Чл. 4 (12) Директива (ЕС) 2015/2366.

[51] Чл. 4 (5) Директива (ЕС) 2015/2366.

[52] Чл. 4 (3) Директива (ЕС) 2015/2366.

[53] Чл. 2 (1)(3) Директива 2014/49/ЕС.