противоконституционност

3.2. Решение по общия ред, с което се установява, че не е бил налице правен спор
Ответникът може да оспори иска и в този случай производството ще се движи по общия ред и ще приключи със съдебно решение, в което съдът въз основа на приетите от него за доказани факти ще приложи относимите правни норми и ще се произнесе по съществото на спора. В този случай правилото, съдържащо се в разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК няма да намери приложение, тъй като едната от двете кумулативно необходими предпоставки за прилагането на предвидената в диспозицията правна последица, а именно признаването на иска – няма да бъде налице. Затова при постановяване на решение по общия ред съдът не изследва въпроса за даването на повод за завеждане на делото с оглед произнасяне по въпроса с разноските. Последните ще бъдат възложени или на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, или на основание чл. 78, ал. 3 ГПК (или и на двете основания при частично уважаване на иска). При такова развитие на производството възниква въпросът дали съдът изобщо ще изследва повода за завеждане на делото или не. Ако А е предявил иск против Б, а Б е оспорил по същество иска, то дори и да не е дал повод преди завеждането на делото с оспорването си Б дава такъв във вече образувания съдебен процес. Дори да не е бил налице правен спор, то такъв вече съществува, поради което със защитата си по същество и оспорването на иска (т.е. с процесуалното си поведение) Б вече е създал връзката правен спор – повод за завеждане на делото – правен интерес. Разбира се, правният интерес вече е бил обоснован от А в исковата му молба, защото иначе искът му би бил недопустим. И така, в рамките на висящия съдебен процес връзката възниква, ако преди това не е била налице. Вярно е, че правният спор не е бил обективиран преди завеждането на делото, но след като ответникът оспорва иска, то очевидно между страните съществува неяснота относно правното им положение, която неяснота е съществувала и преди съдебния процес, но се е проявила чак след неговото начало. Може да се каже, че правният спор е съществувал в латентен вид до момента, в който ответникът не е изразил несъгласието си с правните твърдения на ищеца, след което спорът вече е придобил външен израз. Все пак поводът възниква не от простото предположение на ищеца, че ответникът би оспорил иска, а от самото оспорване, т.е. от подаването на отговор на исковата молба, с който ответникът се защитава по същество. Какви са правните последици от обстоятелството, че правният спор е обективиран във висящия съдебен процес и че поводът е възникнал след завеждането на делото? Считам, че тези обстоятелства не влияят на самия съдебен процес, нито на крайния акт, с който съдът ще се произнесе по правния спор. Първо, допустимостта на иска се преценява с оглед твърденията на ищеца и ако последният достатъчно убедително е аргументирал правния си интерес, то и съдът ще разгледа исковата молба и ще изпрати препис от нея и от приложенията към нея на ответника (а и щом говорим за оспорване на иска по същество, то явно ответникът е получил препис от исковата молба). Второ, от момента, в който възникне правен спор между страните, съдът е обвързан от правилото, съдържащо се в чл. 2 ГПК: „Съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права.” Това е така, тъй като от обективирането на правния спор насетне за всяка от страните съществува интерес от решаване на правния спор със сила на пресъдено нещо, за да получи защита на своите претендирани лични или имуществени права. Съдът не може да откаже защита, когато е сезиран с молба за предоставяне на такава. Трето, даването на повод преди завеждането на делото е от значение само за прилагането на правилото, съдържащо се в чл. 78, ал. 2 ГПК. Този въпрос обаче не се изследва, ако не е налице признание на иска, т.е. съществува определена поредност, в която съдът следва да извърши преценката си. Признанието на иска е предпоставка (трябва да е осъществено) за изследването на въпроса за даването на повод за завеждането на делото (вторичен въпрос, следващ вече направеното признание). Тъй като в случая изобщо няма признание на иска, то и въпросът за даването на повод преди завеждането на делото е без правно значение. Може да се обобщи, че със самото оспорване на иска от страна на ответника (съдържащо се в подадения в законоустановения срок отговор) връзката правен спор – повод за завеждане на делото – правен интерес възниква, ако не е съществувала до този момент и въпросът за повода за завеждане на делото не подлежи на обсъждане от съда. В чиято и полза да бъде постановен окончателният съдебен акт, тази връзка не се разкъсва.
Интересен е и въпросът за неприсъствените решения, постановени по реда и при условията на чл. 238 и чл. 239 ГПК. В тези случаи няма нито признание на иска от страна на ответника, нито оспорване. Тук не можем да говорим за наличието или липсата на връзката правен спор – повод за завеждане на делото – правен интерес, а само за предположението за съществуването ѝ. А това предположение почива единствено върху твърденията на ищеца. С други думи, ако ищецът обоснове правния си интерес с наличието на правен спор между страните относно действителното правно положение между тях и са налице предпоставките за постановяване на неприсъствено решение по чл. 239, ал. 1 ГПК и чл. 238, ал. 1 ГПК, то съдът ще се произнесе с решение, с което ще уважи иска. Това решение не се мотивира по същество и не подлежи на обжалване (чл. 239, ал. 2 и ал. 4 ГПК). Предположението за съществуване на горепосочената връзка обаче, макар и достатъчно за постановяването на неприсъствено решение, не е достатъчно за гарантиране на неговата стабилност като правен акт. Макар и да не подлежи на обжалване, неприсъственото решение подлежи на отмяна при наличието на предпоставките, предвидени в хипотезите на правните норми, съдържащи се в чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ГПК. В тези случаи вече се обективира правен спор и връзката категорично съществува. Няма да се спирам на допълнителните предпоставки за отмяна на неприсъственото решение, тъй като за целите на настоящото изследване е от значение само обстоятелството, че с искането за тази отмяна вече по безспорен начин се установява, че между страните е налице правен спор, че с това всяка от тях е дала на насрещната повод да заведе дело и че всяка от двете страни има правен интерес да поиска от съда да установи със силата на пресъдено нещо действителното правно положение между тях. Въпреки че с искането за отмяна по чл. 240, ал. 1 ГПК не се цели решение по съществото на спора, то страната, която е била лишена от възможността да участва в производството, в което е постановено неприсъственото решение, очевидно не е съгласна с решението на съда, а оттам – и с твърденията на насрещната страна, върху които почива това решение. Затова считам, че вече има обективиран правен спор.
4. Искът по чл. 439, ал. 1 ГПК – изключение от принципа?
Разпоредбата на чл. 439, ал. 1 ГПК гласи следното: „Длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението.” В настоящата точка от изложението ще разгледам именно този отрицателен установителен иск, насочен срещу изпълнителните действия в изпълнителното производство, в светлината на обсъжданата тема за връзката между правния спор, повода за завеждане на делото и правния интерес.
На първо място, този иск може да бъде предявен само при наличието на висящо изпълнително производство. В противен случай няма да сме изправени пред „изпълнение”, доколкото единственото правно релевантно такова е осъществяваното по реда и при условията на правните норми, регламентиращи изпълнителното производство, и следователно длъжникът няма да има правен интерес да предяви иска си. Кога обаче ще е налице висящо изпълнително производство? Изпълнителното производство е висящо от момента на образуването на изпълнителното дело до неговото прекратяване, но следва да се има предвид, че макар и образуването на изпълнителното дело да става с разпореждане на съдебния изпълнител (чл. 434, ал. 1 ГПК), то прекратяването може да настъпи и по силата на закона (ex lege). Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК: „Изпълнителното производство се прекратява с постановление, когато: 8. взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, с изключение на делата за издръжка.” Това е така наречената „перемпция”. Тук ще се спра само на това основание за прекратяване на изпълнителното производство, тъй като само то е свързано с бездействието на взискателя. Във връзка с перемпцията бих желал да цитирам мотивите към Решение № 45 от 30.03.2017 г. по т. д. № 61273 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение, в които четем: „Изпълнителният процес обаче не може да съществува сам по себе си. Той съществува само доколкото чрез него се осъществяват един или повече конкретни изпълнителни способи. В този смисъл, ищецът няма нужда да поддържа висящността на исковия процес, но трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ, както и да иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи… Прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция” настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановлението си вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това, тъй като този акт има само декларативен, а не конститутивен ефект.” (Така и мотивите към Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2 / 2013 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК) Напълно поддържам изложените във връзка с перемпцията доводи в мотивите към това решение. Поради бездействие на взискателя, който в продължение на две години от последното поискване да се извърши определено изпълнително действие или от образуването на изпълнителното дело, не е поискал извършването на изпълнително действие (с изключение на делата за издръжка, разбира се), а в случаите, когато приложение намира чл. 18, ал. 1 от Закона за частните съдебни изпълнители (ЗЧСИ), и когато не е извършено изпълнително действие от ЧСИ без да е било поискано изрично от взискателя, то изпълнителното производство се прекратява по силата на закона и престава да бъде висящо. Дали съдебният изпълнител ще установи със свое постановление, че производството е прекратено или не, няма никакво правно значение, тъй като прекратяването ще е вече настъпило. В този случай искът по чл. 439, ал. 1 ГПК ще бъде недопустим, тъй като няма да е налице правно релевантно изпълнение, което да може да бъде оспорено. От гледна точка на връзката правен спор – повод за завеждане на делото – правен интерес законодателят приема, че докато има висящо изпълнително производство за длъжника е налице правен интерес да предяви иск, с който въз основа на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание (чл. 439, ал. 2 ГПК), да оспори изпълнението. Както правилно се сочи в мотивите към Определение № 364 от 17.05.2018 г. по гр. д. № 238 / 2018 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение: „В хипотезата на чл. 439 ГПК длъжникът в изпълнително производство може да оспори чрез иск изпълнението, като поиска установяване несъществуване на задължението му, основавайки се на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.” Т.е. длъжникът трябва да представи доказателства, че вземането, за чието удовлетворение е образувано изпълнителното дело, вече не съществува или макар и да съществува, не подлежи на принудително изпълнение. Най-често това ще е случаят, в който вземането се е погасило по давност, тъй като не са били предприети действия за принудителното събиране на вземането, с които да се прекъсне давността (чл. 116, б. „в” ЗЗД). Но все пак, каквото и да е основанието, на което се позовава длъжникът и ищец по иска по чл. 439, ал. 1 ГПК, то необходимо е да е налице висящо изпълнително производство. Законодателят приема, че докато с действията си по поискване на извършването на изпълнителни действия взискателят поддържа висящността на изпълнителното производство, то той претендира събирането на вземането, за което е образувано изпълнителното дело, т.е. налице е негово активно поведение, което прави възможно прилагането на изпълнителни способи спрямо длъжника. След като длъжникът не изпълнява доброволно, то той очевидно не е съгласен да удовлетвори взискателя си. Т.е. докато е висящо изпълнителното производство, между взискателя и неизпълняващия доброволно длъжник е налице правен спор като взискателят дава повод на длъжника си да предяви иск в двугодишен срок от последното поискване на изпълнително действие (или извършване, ако се прилага правилото, съдържащо се в чл. 18 ЗЧСИ), поддържайки висящността на изпълнителното производство (няма логика да поддържа висящността на изпълнителното производство, ако не желае да получи удовлетворение на своето притезание). Правният спор се състои в разминаването на твърденията на страните в изпълнителното производство относно дължимостта на изпълнението на задължението, за което е образувано изпълнителното дело. Съответно правният интерес за длъжника е очевиден – да се установи със силата на пресъдено нещо, че изпълнението вече не може да бъде принудително осъществено, поради което и изпълнителното производство е недопустимо. Ако съдът бъде сезиран с такъв иск и установи, че изпълнителното производство се е прекратило на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, то той следва да прекрати делото с определение, поради недопустимост на производството и да откаже да разгледа исковата молба по същество. Това негово задължение произтича от характера на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК – той е преклузивен. С неговото изтичане правните последици настъпват по силата на закона, независимо от волята на страните и на съдебния изпълнител. А и висящността на изпълнителното производство е абсолютна процесуална предпоставка за предявяването на иска по чл. 439, ал. 1 ГПК, като за тези предпоставки съдът следи служебно. С изтичането на този срок правата на взискателя да поиска каквото и да било валидно изпълнително действие отпадат. Те не преминават в естествено състояние, какъвто би бил случаят, ако срокът беше давностен. Преклузивните срокове представляват период от време, с чието изтичане законодателят свързва като правна последица забраната даден орган да взема предвид определени обстоятелства или действия и да зачита правните последици, които биха настъпили ако тези обстоятелства или действия биха били счетени за осъществени. С изтичането на този срок (по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК), законодателят е приел, че взискателят се е дезинтересирал от удовлетворяването на своето право. Спорът между страните вече не съществува или поне не е обективиран. От бездействието на взискателя не може да се направи извод, че той все още иска от длъжника си изпълнение. Напротив, по-скоро може да се направи обратният извод. Затова дори и да се абстрахираме от прекратяването на делото служебно от съда поради липсата на абсолютната процесуална предпоставка за предявяването на иска „висящо изпълнително производство”, съдът би следвало да прекрати делото и да остави исковата молба без разглеждане поради липса на правен интерес, тъй като ще липсва правен спор между страните.
На второ място, поставя се въпросът, ако въпреки настъпилата перемпция, съдебният изпълнител продължи да извършва изпълнителни действия, допустим ли би бил искът по чл. 439, ал. 1 ГПК. Считам, че отговорът е отрицателен. Освен че абсолютната процесуална предпоставка „висящ изпълнителен процес” няма да е налице, то и спорът относно законосъобразното извършване на изпълнителните действия в случая ще бъде между длъжника и съдебния изпълнител, а не между длъжника и взискателя. Още оттук е видно, че искът следва да бъде насочен против съдебния изпълнител. Между него и длъжника ще е възникнал правен спор относно законосъобразността на изпълнението, съдебният изпълнител ще е дал повод със своите действия, а правният интерес за длъжника ще бъде прогласяването на тези действия за недействителни (нищожни, ако трябва да сме по-точни, тъй като изначално не пораждат правни последици, бидейки извършени извън изпълнителния процес). В този случай на разположение на длъжника са предоставени един иск и една жалба. Длъжникът може да обжалва отказа на съдебния изпълнител да прекрати изпълнителното производство въпреки настъпилата перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, подавайки жалба до окръжния съд по мястото на изпълнението по реда на чл. 436 ГПК с правно основание за обжалване на действията на съдебния изпълнител чл. 435, ал. 2, т. 6 ГПК. Искът на длъжника е по чл. 441 ГПК и е за обезщетяване на вредите, които съдебният изпълнител е причинил с незаконосъобразните си действия. Въпросът за спирането на исковото производство до произнасянето на окръжния съд по жалбата срещу действията на съдебния изпълнител няма да бъде разгледан в настоящата разработка, тъй като би изместил фокуса ѝ. Ако бъде предявен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК при продължаване на изпълнителните действия от страна на съдебния изпълнител след настъпване на перемпцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, то този иск трябва да бъде оставен без разглеждане, а делото – прекратено с определение (поради липса на абсолютна процесуална предпоставка, липса на правен интерес, а по всяка вероятност и ненадлежен ответник).
На трето място, ще се спра и върху въпроса за допустимостта на иска по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване на несъществуването на вземането по изпълнителния лист след прекратяване на изпълнителното производство или за отпадане на възможността за принудително изпълнение на обективираното в изпълнителния лист вземане. За по-голяма яснота давам следния пример: А е взискател по изпълнително дело против длъжника Б; настъпва перемпция и изпълнителното производство бива прекратено с постановление на съдебния изпълнител; А изтегля изпълнителния си лист; Б предявява отрицателен установителен иск против А, за установяване на липсата на задължение да изпълни обективираното в изпълнителния лист вземане, тъй като последното е погасено по давност; А не е правил никакви изявления, адресирани до Б. Допустим ли е искът на Б? Считам, че отговорът е отрицателен. Този иск трябва да бъде оставен без разглеждане, а делото прекратено с определение поради липса на правен интерес поради съображенията, които излагам по-долу. Първо, А (кредиторът) не е претендирал изпълнение на задължението, обективирано в изпълнителния лист, т.е. не е налице външно изявление на волята му за удовлетворяване на вземането му. От простото изтегляне на изпълнителния лист не може да се съди за намерението му, а и за да бъде налице един правен спор между две лица, то необходимо е изявление от едното до другото лице, което изявление да не съвпада с представите на адресата за съществуващото между лицата правно положение. Абсурдно е да извеждаме от изтеглянето на изпълнителния лист от страна на взискателя, че той с това си действие отправя покана до длъжника да плати (най-малкото това негово действие не е насочено към длъжника изобщо). Необходимо е изрично волеизявление, за да имаме правен спор, а оттам и повод за завеждане на делото. За длъжника пък правен интерес би бил налице, ако има и правен спор, т.е. ако правното положение между страните е неясно. В случая неяснота няма, тъй като не се знае дали взискателят продължава да поддържа искането си за удовлетворяване на вземането си. Второ, потенциалната възможност А да поиска образуването на ново изпълнително дело, на която се позовават някои състави, за да допуснат разглеждането на иска, е напълно ирелевантна. Докато няма правен спор, каквато и възможност за процесуална или извънпроцесуална принуда да съществува, няма да е налице правен интерес, тъй като няма да съществува неяснота в правното положение между страните, а оттам – и необходимост със силата на пресъдено нещо да бъде отстранена тази неяснота. Докато кредиторът не отправи искане до длъжника за удовлетворение на вземането си той не е дал повод, няма правен спор, а за длъжника не възниква правен интерес от предявяването на иска. Трето, след като взискателят е бездействал в продължение на законовопредвидения двугодишен срок, за да настъпи перемпцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, то той явно се е дезинтересирал от изпълнението, целящо удовлетворяване на вземането му. Макар че това е поначало без правно значение, то бездействието му по-скоро указва на липсата на правен спор, отколкото на наличието на такъв. Изпълнителният лист може да е бил изтеглен поради множество причини – върху него се отразяват постъпилите по изпълнителното дело суми. Така че да се приеме, че изтеглянето на изпълнителния лист има по-голямо значение за тълкуването на поведението на кредитора, отколкото бездействието му като взискател (макар че и двете обстоятелства са ирелевантни по отношение на въпроса за наличието на правен спор, повод за завеждане на делото и правен интерес), ми се струва нелогично. Може да се направи изводът, че ако пред гражданския съд бъде предявен отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК от длъжника против кредитора (и бивш взискател), в който правният интерес на длъжника бива обоснован само с изтеглянето на изпълнителния лист от страна на кредитора и с потенциалната възможност за евентуално бъдещо принудително изпълнение, но без да се твърди изрично изявление от страна на кредитора, с което последният да претендира удовлетворяване на вземането си, този иск следва да бъде оставен без разглеждане като недопустим поради липсата на правен интерес, а делото – прекратено с определение. На още по-голямо основание (per argumentum a fortiori), ако кредиторът не е изтеглил изпълнителния си лист след като изпълнителното производство е било прекратено, то искът против него за установяване на липсата на изискуемо задължение за удовлетворяване на вземането му, би бил недопустим, ако не е поискал от длъжника такова удовлетворение. Правото (процесуалното) не защитава някаква хипотетична правна възможност някога евентуално да бъде засегната нечия правна сфера. То защитава накърнени или застрашени субективни права (арг. от чл. 2 ГПК), а застрашени са онези субективни права, по отношение на които съществува обективиран правен спор.

5. Давността като основание за предявяване на отрицателен установителен иск
Немаловажен е и въпросът за давността като основание на предявения отрицателен установителен иск. В мотивите към Определение № 95 от 22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г. на ВКС, IV ГО четем: „Давността е не само забрана за принудително изпълнение на вземането, но и забрана да бъде установено неговото съществуване или несъществуване, тъй като то може да е погасено и длъжникът да се е лишил добросъвестно от издадените разписки. Когато длъжникът се позовава на давност, предмет на предявения по реда на чл. 439 ГПК иск не е съществуването или несъществуването на вземането, а съществуването или несъществуването на правото на принудително изпълнение, въпреки евентуалните прекъсвания и спирания на давността. Когато същият иск е предявен по общия ред и претендиращият кредитор няма право на принудително изпълнение, предмет на делото е забраната да се установява съществуването или несъществуването на вземането. Ако този иск е основателен, ответникът дължи разноски, защото е оспорил иска с твърдения, че давностният срок е по-дълъг или теченето му е спирано и/или прекъсвано.“ Сред тези съждения има и правилни, и неправилни. Вярно е, че давността не погасява самото вземане, тъй като с изтичането на определения период от време законодателят свързва друга правна последица, а именно невъзможността едно вземане да бъде осъществено от кредитора по принудителен ред спрямо длъжника. Възражението за изтекла погасителна давност следователно не сезира съда с искане за произнасяне по въпроса за съществуването на вземането, поради което когато длъжникът се позовава на давност предметът на предявения иск не е съществуването или несъществуването на вземането, а съществуването или несъществуването на правото на принудително изпълнение, въпреки евентуалните прекъсвания и спирания на давността. В тази си част мотивите са правилни. Давността може да се предяви и като самостоятелно основание с отрицателния установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК. Неправилно е съждението, че когато отрицателният установителен иск е предявен по общия ред (на основание чл. 124, ал. 1 ГПК), а не в рамките на висящ изпълнителен процес (на основание чл. 439ал. 1 ГПК) и претендиращият кредитор няма право на принудително изпълнение, предмет на делото е забраната да се установява съществуването или несъществуването на вземането. Когато е предявен отрицателен установителен иск, който се основава на изтекла в полза на ищеца погасителна давност, длъжникът цели установяването със силата на пресъдено нещо на недължимост на изпълнението, а не на несъществуването на вземането. Правният спор е относно дължимостта на изпълнението, но не поради съществуването или несъществуването на вземането, а на друга основание – изтичането на нормативно предвиден срок, след който вземането е преминало в естествено състояние и не подлежи на принудително изпълнение. Правният интерес за ищеца при такъв отрицателен установителен иск е очевиден – да се установи със сила на пресъдено нещо, че претенцията за плащане от страна на ответника е неоснователна (защото макар и изпълнимо, то не може да бъде изискано), както е очевиден и поводът за завеждане на делото – самата претенция, от която е възникнал правният спор. Възражението за изтекла погасителна давност може да се упражни както от ответника с отговора на исковата молба, така и от ищеца, който предявява отрицателен установителен иск, в исковата му молба, в която „възразява“ срещу извънсъдебно заявената претенция на ответника за дължимост на изпълнение на определено задължение. Защитата на ищеца по отрицателния установителен иск може да бъде насочена, както към установяване на несъществуването на вземането, така и към установяването на липсата на задължение да го изпълни, поради което единствено от неговата (на ищеца) преценка в конкретната ситуация зависи с какви средства ще организира защитата на патримониума си. Още веднъж посочвам, че правният спор между страните е дали претендираното от ответника по отрицателния установителен иск вземане подлежи на принудително изпълнение или не. Същевременно, за да е налице точно този спор и за да е дал повод ответникът за завеждане на делото, то той трябва да е заявил, че счита вземането за такова, което подлежи на принудително изпълнение, а не просто, че вземането съществува и трябва да бъде удовлетворено. При отрицателния установителен иск, който се основава единствено на погасителна давност, от ключово значение е формулировката на искането, отправено от ответника до ищеца (от кредитора до длъжника). Само справката от електронната страница на кредитора, както бе посочено по-горе не е достатъчна, за да се приеме, че е налице правен спор, а още по-малко може да се счете, че кредиторът твърди, че вземането му подлежи на принудително изпълнение. Всъщност, за да е налице именно спор относно принудителното изпълнение на вземането, изявлението на кредитора трябва да е със съдържание, сходно на вече дадения в т. 3.1. пример: „при справка в офис на ответника ми беше казано, че дължа сумата в размер на „Х” лева за доставена и незаплатена стока и ако не я заплатя в двумесечен срок, ще бъда осъден и даден на ЧСИ.” Разбира се, при отрицателния установителен иск ищецът може да направи това възражение и субсидиарно, наред с възраженията за несъществуване на вземането (при условията на евентуалност), но това би означавало, че между страните се спори и за наличието на задължение, и за допустимостта на принудително изпълнение, ако се установи, че задължението съществува, т.е. ответникът трябва да твърди, че задължението съществува и подлежи на принудително изпълнение. Ако между страните не се спори по въпроса дали претендираното от ответника право подлежи на принудително изпълнение, а спорът е само относно съществуването на вземането, то отрицателният установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, основаващ се единствено на изтекла погасителна давност, ще бъде процесуално недопустим поради липсата на правен интерес, тъй като неяснотата в правното положение между страните (обуславяща правния интерес) няма да бъде отстранена със силата на пресъдено нещо.
6. Заключение
В настоящата статия разгледах връзката правен спор – повод за завеждане на дело – правен интерес, както и изключението от принципа за взаимната обусловеност на тези три понятия, формулирано абстрактно. Спрях се на някои конкретни случаи, разгледани през призмата на тази връзка, с които съм се сблъсквал в практиката си като адвокат, и които са източници на нееднаква или на неправилна съдебна практика. Не претендирам, че разсъжденията и изводите ми са безспорни, но се надявам да предизвикат дискусии, тъй като считам, че засегнатите в разработката проблеми са значими, както поради големия брой дела, до които се отнасят, така също и поради нуждата от развитието на правото в тази област.

 

Автор: Владислав Дацов


star