тълкувателни-решения

  1. Въведение.

В следващото изложение е направен опит да се обосноват някои общоважими схващания по отношение чл. 97, ал. 2 от ЗЗД и дължимата от кредитора грижа при продажба на вещи, които са бързоразвалящи се, и такива, чието пазене представлява значително неудобство или води до значителни разноски. Въпреки разрешението на съда, струва ми се, че можем да извлечем общия разум на тази разпоредба, респ. възможността на длъжника да предяви иск за обезщетение, не само от общите правила, но и да подкрепим този извод с някои аргументи от търговското законодателство – с оглед двустранна функционална и генетична връзка, която съществува между гражданското и търговското право.

  1. Проблемът.

Съгласно разпоредбата на чл. 97, ал. 2 от ЗЗД когато дължимото подлежи на бърза развала или предаването му за пазене е съпроводено със значителни разноски или неудобства, а също и когато то по естеството си не може да се вложи, длъжникът, след като предизвести кредитора, може да поиска от районния съд да му разреши да продаде дължимото и получената сума да внесе в банка на името на кредитора.

Формулираното правило има една пределно ясна цел – длъжникът да може да се освободи от задължението си, когато кредиторът неоправдано не приеме предложеното му изпълнение или не даде необходимото съдействие, като в крайна сметка не се стигне до погиването на дължимото или извършването на чрезмерни разходи или причиняване на неудобства, по-големи от обичайните[1] – което всякога ще следва да се прецени ad hoc[2]. С оглед на това обаче се поставя въпросът дали трябва изправният длъжник да положи дължимата грижа, съответно каква е тя, за да упражни предвидената правна възможност в чл. 97, ал. 2 от ЗЗД надлежно и a priori ли е екскулпиран длъжникът, след като съдът му е разрешил да продаде дължимото и да внесе дължимото в банка на името на кредитора.

  1. Размисли върху чл. 97, ал. 2 от ЗЗД.

При така поставения правен проблем считам, че длъжникът всякога и винаги дължи грижата на добрия стопанин – арг. чл. 63, ал. 2 от ЗЗД, съответно – грижата на добрия търговец – арг. чл. 302 от ТЗ, като само по себе си обстоятелството, че районният съд е дал разрешение за извършване на продажбата и внасянето на получената сума в банка по сметка на името на кредитора не екскулпира отнапред длъжника, ако същият не е положил дължимата грижа и продаде вещта на цена, която е под средната пазарна цена за вещи от съответния вид, или на такава, която се разминава с борсовата стойност, която притежава съответната вещ, освен ако несъотвествието не се дължи на обстоятелства, стоящи извън длъжника[3].

Аргументите за това са следните:

3.1. Генетичната и функционалната връзка на гражданското и търговското право.[4]

Подобно разрешение не е чуждо на търговското законодателство. Вярно е, че при търговските отношения често не се изисква разрешение на съд, а възможността за продажба на съответна вещ извънсъдебно произтича от закона или от съответна уговорка в договора. Това обаче не означава, че при продажбата търговец не следва да полага дължимата грижа, напротив, той дължи грижа, по-голяма от тази на добрия стопанин.

Тук е необходимо да се направи уточнението, че е очевидно, че в случаите на ЗОЗ и ТЗ най-често става въпрос за обратната хипотеза – изправен кредитор и неизправен длъжник. Това само по себе си обаче не води до извод, че не би могло да се черпят аргументи, особено с оглед на общото правило, че е възможно и често се касае до продажба на чужда вещ – така по ЗЗД, ако приемем, че длъжникът отива да занесе бързо развалящата се вещ, която е вече индивидуализирана при сключването на договора, а кредиторът не му оказва съдействие, то на практика след сключването на договора собствеността ще е преминала върху кредитора (арг. чл. 24, ал. 1 от ЗЗД), поради което в хипотеза на чл. 97, ал. 2 от ЗЗД ще се продава чужда вещ. Разбира се, тук трябва да държим винаги сметка, че целта на института на mora creditoris и фигурата на ius distrahendi при заложното право преследват различни цели, съответно имат различни предпоставки. Това не е пречка, за да бъдат изведени и очертани онези основни общи жалони за дължимото поведение, които облигационния закон предписва на всеки правен субект – арг. чл. 63, ал. 2 от ЗЗД.

3.1.1. Възможност според ЗОЗ.

В разпоредбата на чл. 37, ал. 1 и ал. 3 от ЗОЗ е предвидено, че заложният кредитор има право да продаде от свое име и за сметка на залогодателя заложеното имущество след изтичането на две седмици от вписването, че е пристъпил към изпълнение. Възможността за постигане на най-добра продажна цена на заложеното имущество е следствие от полагането на грижата на добър търговец при изпълнението на правилото на чл. 32 и сл. ЗОЗ. Ако заложният кредитор е изпълнил добросъвестно задълженията (положил е дължимата грижа) по чл. 34 и чл. 37 ЗОЗ, съответно – направил е необходимото за оповестяването и провеждането на търга, като след изпълнението на процедурата е продал вещта на максималната предложена цена, то в този случай би следвало да се приеме, че той е положил грижата на добър търговец. Това, че максималната предложена цена е по-ниска от реалната цена на заложената вещ, не може да бъде вменено във вина на кредитора.

Такова е разбирането за понятието за дължима грижа не само съобразно ЗОЗ. Подобно схващане се съдържа и в общите правила на гражданското и търговското законодателство. Разпоредбата на чл. 63, ал. 2 от ЗЗД, както и на чл. 302 ТЗ, изхождат от това, че конкретното съдържание на дължимата грижа се определя преди всичко от естеството на задължението, което следва да бъде изпълнено. Квалифициращ признак е търговското качество, което налага специфика по отношение естеството на задължението, но не би следвало да се приеме, че следва да бъде по-голям и неговият обем в сравнение с „грижата на добър стопанин“ при ЗЗД. Просто се касае до различни критерии. Общото е това, че и при грижата на добър стопанин (по арг. от чл. 253, ал. 2 ЗЗД) и при грижата на добър търговец (по арг. от чл. 37, ал. 3 ЗОЗ), не би могло изискването към влогоприемателя[5] или към заложния кредитор презумптивно да е по-високо от това към пряко задълженото лице – влогодател или залогодател (така Решение № 6 от 2.02.2009 г. на ВКС по т. д. № 337/2008 г., I т. о., ТК).

3.1.1.bis. Критериите по ЗОЗ.

Задължението вменено с правилото на  чл. 37, ал. 3 ЗОЗ – при продажбата да се положи грижа на добрия търговец обикновено се свежда до знанието и съобразяването с определени изисквания, предвидени в закона и съответния договор, които са различни за всеки отделен случай. С оглед естеството на извършеното действие – продажбата на чуждо имущество от името на кредитора, но за сметка на залогодателя, под „грижа на добрия търговец“ следва да се разбира предприемането на всички необходими действия, за да се постигне максимална продажна цена на заложеното имущество. Това означава: „да бъде изготвена оценка за пазарната стойност на имуществото, която да бъде ориентир за цената, която би могла да се постигне; продажбата да бъде разгласена по начин, който да гарантира информирането на заинтересованите от закупуването му лица, като в обявата се предоставят достатъчно конкретни данни за вида на продаваното имущество; да се изчака изтичането на разумен срок (в рамките на предвидения в закона шестмесечен срок) след разгласяването за постъпване на оферти от потенциални купувачи; договорът да бъде сключен с купувача предложил най-високата цена при спазване на императивното изискване на чл. 37, ал. 2 ЗОЗ за заплащане пълния размер на цената; при желание от страна на самия длъжник да му се даде възможност да участва активно при намирането на купувач и др.“ Тези неизчерпателно изброени действия, трябва да осигурят в достатъчна степен извършване на продажбата при най-изгодни условия, с което да се защитят интересите както на залогодателя, така и на неговите кредитори. Следователно въпросът дали с действията си даден търговец е положил дължимата грижа по смисъла на  чл. 37, ал. 3 ЗОЗ при изпълнение на задълженията си е винаги конкретен и е невъзможно формулирането на обща дефиниция на понятието „грижа на добър търговец“, което да е приложимо за всички случаи[6] – така Определение № 1 от 3.01.2014 г. на ВКС по т. д. № 238/2012 г., II т. о., ТК. Тук обаче безспорно трябва да си дадем сметка, че ако вещта е продадена по цена, по-ниска от действителната, то разликата не всякога ще се яви вреда за длъжника, при условие, че при продажбата му заложният кредитор е изпълнил задълженията си по чл. 34 и чл. 37 ЗОЗ и е положил грижата на добрия търговец – в този смисъл Решение № 40 от 13.04.2011 г. на ВКС по т. д. № 448/2010 г., II т. о., ТК.

3.2. Възможности според ТЗ.

Съгласно разпоредбата на чл. 311, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ когато договорът за залог е сключен писмено с достоверна дата и страните са се споразумели, ако длъжникът изпадне в забава, удовлетворението от залога да стане без съдебна намеса, кредиторът има право сам да продаде заложената вещ или ценна книга, ако те имат пазарна или борсова цена. Кредиторът е длъжен веднага да извести залогодателя за продажбата и да му предаде остатъка от получената цена. Правата по ал. 1 имат и кредиторите по чл. 310, ал. 2 – т.е. онези кредитори, които имат правило на търговски залог ipso iure (по силата на закона)[7]. Целта на посочените разпоредби, когато се упражнява ius distrahendi, имуществото да има пазарна или борсова цена, е да не може заложният кредитор да го продаде под тази стойност, тъй като това би било във вреда на длъжника. В този смисъл, нарушаването на това изискване непременно е свързано с полагането на дължимата от кредитора грижа. Ето защо, той не би могъл да се екскулпира с твърдението, че не знае дали и че заложените вещи имат пазарна или борсова цена. Доколкото борсовата търговия е регламентирана от различни нормативни източници, респ. правилата й се определят съобразно различни икономически фактори (които принципно са обективни) наличието на борсова цена, съответно – определянето на такава, не би следвало да представлява трудност.

По-иначе изглеждат нещата, когато се касае за определяне на пазарна цена. Тук са възможни множество методи:

– Метод на пазарните аналози[8];

– Метод на приходите;

– Метод за определяне на цената при замяна;

– Метод за определяне на ликвидна цена.

Дори простото им изброяване създава индиция, че при тяхното използване би могло да се достигне до различни резултати, съответно следва да се вземат предвид и характеристиките на съответната вещ – качество, срок на годност, количество и т.н. Ето защо заложният кредитор ще е положил дължимата грижа, когато е проучил и реализирал заложената вещ на съответната справедлива пазарна стойност. В този смисъл, множеството са начините, по които да бъде определена – напр. би могло да се ползва помощта на оценител; възможна е и хипотеза, в която кредиторът и длъжникът оперират на пазара, на който съответната вещ има стойност; тогава струва ми се, доколкото същите притежават специални знания е напълно възможно кредиторът да продаде вещта на цена по средна пазарна стойност – като границата на практика (ако приемем, че търгува на този пазар) ще се определи, съобразно сделките на съответния пазар – т.е. това ще бъде критерият за преценка дали е спазена дължимата грижа.

3.3. Особености при искане на разрешение по чл. 97, ал. 2 от ЗЗД.

Възможността, уредена от чл. 97, ал. 2 от ЗЗД, за даване на разрешение за продажба на вещ, е предоставена на страна, която има задължение по валидно сключен и действащ договор за предаване на вещта, при установяването на предвидените от закона предпоставки – когато дължимото подлежи на бърза развала или предаването му за пазене е съпроводено със значителни неудобства[9]. Следователно твърденията в молбата, съставляващи основание да се иска постановяване на охранителен акт по чл. 97, ал. 2 от ЗЗД, трябва да бъдат такива – респ. да бъде доказана, материалноправната легитимация на молителя. Обратното (вкл. недоказването) води до извод, че молителят няма материална легитимация по действащ договор относно предаването на вещи, поради което е безпредметно да се обсъждат останалите предпоставки по чл. 97, ал. 2 от ЗЗД и молбата следва да бъде отхвърлена.

Производството по характера си е охранително[10], поради което приложение намират общите правила за охранителните производства – чл. 530 до чл. 541 от ГПК. Във връзка с това и с оглед редакцията на разпоредбата на чл. 97, ал. 2 от ЗЗД, следва извод, че съдът може, но не е длъжен да даде разрешение за извършване на продажбата и внасяне на получената сумата по сметка в банка на името на кредитора. Считам, че това обстоятелство предпоставя някои изисквания към молбата.

Освен общите изисквания за акт, с които валидно може да бъде сезиран съдът – арг. чл. 541 от ГПК и чл. 531 от ГПК, е необходимо в молбата си молителят да посочи приблизителни параметри на сделката, като смятам, че е достатъчно да посочи напр. „по средни пазарни цени“. Намирам, че това е важно и трябва да бъде налице в писмената молба, тъй като въпреки, че съдът дава разрешение, след като констатира, че са налице материалните предпоставки на правилото на чл. 97, ал. 2 от ГПК, той не може да даде разрешение, когато се касае за очевидна злоупотреба с право – арг. чл. 57, ал. 2 от КРБ, чл. 8, ал. 2 от ЗЗД, чл. 289 от ЗЗД, чл. 3 от ГПК или за сделка, която е увреждаща. Вярно е, че формалното наличие на разрешение на екскулпира отнапред и възможността да се предяви иск по чл. 45 от ЗЗД е налице, но това не означава в никой случай, че съдът трябва да стане своеобразен „съучастник“ в правонарушението. Нещо повече, съгласно правилото на чл. 533 от ГПК в това производство съдът е длъжен служебно да провери дали са налице условията за издаване на искания акт. Той може по своя инициатива да събира доказателства и да взема предвид факти, непосочени от молителя. В този смисъл, охранителните актове са такива, които не трябва да засягат правата на трети лица – арг. от 537, ал. 2 от ГПК и чл. 536, ал. 1, т. 2 от ГПК. Това е така, тъй като същественото за общото охранително производство е, че е едностранно и безспорно по своята правна същност, то представлява съдебно съдействие при правомерно упражняване на граждански права, целящо да породи изгодни за молителя правни последици[11] – в този смисъл Определение № 684 от 08.12.2009 г. по ч. гр. д. № 678/2009 г., II г.о. на ВКС. Следователно, ако в писмена молба, с която молителят е сезирал съда, не са налице твърдения, от които да може да се изяснят и очертаят най-общо параметрите на бъдещите сделки за продажба на вещите, молбата ще бъде нередовна, като ще следва да се укаже на молителя да наведе твърдения в този смисъл. В противен случай, съдът не би могъл да прецени дали чрез своя охранителен акт няма да засегне правата на трето лице.

Не бих могъл да се съглася с довода, че подобно изискване не е налице в закона. От една страна, при внимателен прочит и при граматическо и телеологическо тълкуване на разпоредбата на чл. 97, ал. 2 от ЗЗД бихме могли да стигнем до извод, че законът е въвел подобно изискване, макар и последното да не е ясно изразено. Последното се подразумява от духа на разпоредбата, в противен случай, ако ползваме логическият аргумент reductio ad absurdum, ще се окаже, че съдът е прост регистратор на петитума на молителя, респ. трябва да му даде дължимото съдействие – арг. чл. 2 от ГПК, дори в случай, че молителят изрично посочи, че ще продаде вещите на безценица, защото например пазенето им е свързано със значителни неудобства. Ами, забраната за злоупотреба с права, вкл. процесуални такива – арг. чл. 3 от ГПК? Едва ли това е идеята на законодателя. От гледна точка на молителя, това изискване едва ли затруднява упражняването на правата му.

В този смисъл, молителят би могъл да представя доказателства за сделки от същия вид на определен пазар, да вземе информация за сделките, извършвани на определена борса – което може да извърши и съдът. Напр. молителят е посочил, че ще продава вещите при условията на определена борса (когато вещта има такава стойност). В този случай, съдът може с оглед правилото на чл. 533 от ГПК и сам да изиска информация.

С оглед на горното, намирам, че е уместно в диспозитива на охранителния акт да се посочи, че разрешението е дадено за сделка при посочените от молителя условия – напр. „средни пазарни цени“.

Ако тази логика би била приета, тогава възниква въпросът – дали е необходимо молителят да посочва, в коя банка и при какви условия ще внесе получените парични средства по сметка на името на кредитора[12]. Струва ми се, че отговорът е отрицателен[13]. Важното е, че при поискването на разрешението е посочено, че парите ще се внесат в банка. Щекотлив е въпросът за условията – във връзка с лихви, такси, банкови комисиони и т.н., при които паричните средства трябва да бъдат внесени. Считам, че дължимата грижа ще е положена, ако влогът е при стандартните банкови (пазарни) условия, като лицето не е длъжно да прави сравнения между различните или да издирва най-изгодните условия, тъй като това само по себе си би могло да го натовари – фактически и юридически. В крайна сметка, ако кредиторът беше дал дължимото съдействие, щеше да получи това, за което се е уговорил, а не пари. Или както уместно отбелязва римският юрист Секст Помпоний – „Този, който претърпи вреди поради собствената си вина, не се счита за претърпял вреди“.

  1. Заключение.

Размислите върху проблематиката на чл. 97, ал. 2 от ЗЗД ме навеждат на извод, че дължимата грижа, както е регламентирана в специалното търговско законодателство, не е чужда и на общия облигационен закон. Различието на институтите не би могло да доведе до извод, че в законодателството не се съдържа една по-обща и генерална идея. Тя се реализира по различен начин. Когато това става по пътя на чл. 97, ал. 2 от ЗЗД, съдът е призван не само да даде съдействие, но и да охрани интересите, поради което трябва да подхожда внимателно към поисканите разрешения за продажба при условията на забава на кредитора.

Автор: Васил Александров, юрист


star



[1] В този смисъл, тука е необходимо да си дадем сметка, че понякога онова, което е бързо развалящо се, би могло да бъде съхранено чрез използването на съвременните технологии, но ако това е един неоправдан разход или води до особена трудност за длъжника, то е неоправдано да настояваме непременно на реалното изпълнение. В този смисъл, особеното фетишизиране на този принцип на облигационното право, вкл. от съдебната практика (вж. ППВС № 3/1973 по отношение на развалянето и по-новата практика на ВКС, която безпрекословно държи сметка за реалното изпълнение), е вредно, тъй като понякога самото реално изпълнение води до много повече проблеми, отколкото възможността да освободим страните от облигационната връзка, тъй щото днес те могат да намерят много по-лесно друг длъжник, който да задоволи кредиторовия интерес безпроблемно, отколкото непременно да държим сметка точно онова лице, което се е задължило, да изпълни. Може би в 1973 г. е било оправдано подобно схващане, но днес настояването на това разрешение не води до нищо друго освен правни спорове.

[2] За института „забава на кредитора“ вж. Калайджиев, А., Облигационно право. Обща част, С., 2013, Сиби, с. 392 и сл.; вж. Кожухаров, Ал., Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение, С., 2002, Юриспрес Унив. изд., с. 411 и сл. (под ред. П. Попов).

[3] Напр. борсови и пазарни флуктуации; вещ, чийто особен режим води до лимитиран кръг възможни купувачи, предлагащи по-ниска цена от онази, която би могла да се постигне при условия на нормално договаряне и т.н.

[4] За двустранния характер на тази връзка – вж. Герджиков, О., А., Калайджиев, К., Касабова, Т., Бузева, Ал., Кацарски, ,, Коментар на Търговския закон. Книга първа чл. 1-112, второ изд., С., 2007 г., Софи-Р, с. 28

[5] От разсъждението за влогоприемателя (в посоченото решение) можем да направим извод, че правилото на чл. 37 от ЗОЗ има по-общо значение, то не се прилага само за кредитора, а и за длъжника, тъй щото иначе е безсмислено посочването от ВКС на длъжника по договора за влог.

[6] В този смисъл всякога преценката е ad hoc, тъй щото мъчно би било отнапред да се определи кое поведение е правомерно и релевантно на дължимата грижа и кое не е – освен, когато се касае за флагрантно неспазване на дължимата грижа.

[7] Вж. чл. 357 от ТЗ – за комисионера; чл. 361, ал. 2, във вр. чл. 357 от ТЗ – за спедитора; чл. 375 от ТЗ – за превозвача; чл. 583 от ТЗ – за влогоприемателя по договор за влог в публичен склад. Съответно чл. 369 от ТЗ (отм.), чл. 379 от ТЗ (отм.), чл. 402 от ТЗ (отм.), чл. 417 от ТЗ (отм.) – така Кацаров, К., Състематичен курс по българско търговско право., Четвърто фототипно издание, С., 1990, С, 422-423; Диков, Л., Курс по търговско право., Том 2, Трето фототипно издание, С., Унив изд. „Св. Климент Охридски“, 1992, с. 694, 705, 728, 756; Венедиков, П., Ипотеки, залог, привилегии, Трето издание, С., Сиби, 1994, 214-215.

[8] Като основен метод за определяне на пазарната цена, нейното значение и упражняването на правото по чл. 310 и чл. 311 от ТЗ вж. Бъбаров, М., Удовлетворяване на заложния кредитор при упражняването правото на законен търговски залог, В – Theo Noster. Сборник в памет на гл. ас. Теодор Пиперков, С., 2014, Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, 408-410.

[9] В този смисъл Решение № 440 от 12.11.2009 г. на ОС – Варна по в. т. д. № 1358/2009 г., ТО – недопуснато до касационно разглеждане с Определение № 309 от 23.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 1101/2009 г., I т. о., ТК.

[10] Решение № 135 от 12.01.2007 г. на БАС по т. д. № 191/2006 г., ТО

[11] Вж. Пунев, Бл и колектив, Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика, С., 2012, ИК „Труд и право“, с. 1212 и сл. и цитираната там съдебна практика.

[12] За някои практически трудности при приложението на тези правила – вж. Първанова, Б., Забава на кредитора при изпълнение на парични задължения – статията може да бъде проследена на следния ел. адрес: http://gramada.org/%D0%B7%D0%B0%D0%B1%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BA%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B8-%D0%B8%D0%B7%D0%BF%D1%8A%D0%BB%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5-%D0%BD%D0%B0/

[13] Допълнителен аргумент в тази насока е и обстоятелството, че са налице множество практически трудности при откриването на банков влог в тази хипотези – като често банките неоправдано отказват. Като честото оправдание е наказателното и финансовото законодателство.