справедливостта

  1. УВОД

В духа на демокрацията и европейските ценности правото претърпява трансформация в унисон с динамиката на развитие на обществените отношения между правните субекти. Въпреки множеството права и свободи, с които субектите разполагат, съществуват и кореспондиращи на тях отговорности, задължения и законови ограничения. Една от гражданските свободи е свободата на договаряне, регламентирана в чл. 9 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Правата, които могат да бъдат извлечени от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД, се разпростират в границите на недействителността на договорите, уредена в чл. 26-35 ЗЗД. Най-тежката форма на недействителността е нищожността като крайна санкция за страните по порочни съглашения.

Предмет на това изследване е едно от основанията за нищожност на договорите, а именно накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Категорията „добри нрави” е трудно определима и поради това – спорна, независимо от опитите на редица видни юристи да изяснят този термин. Това е така, защото съдържанието им е непрестанно променящо се с оглед на обществено-икономическите условия, влияещи на отношенията и морала на социума. Именно поради този факт съществува и противоречива съдебна практика, което е довело до произнасянето на ВКС с множество актове, които дават дефиниции на термина.

  1. СЪДЕБНА ПРАКТИКА,

ФОРМИРАЩА ПОНЯТИЕТО „ДОБРИ НРАВИ”

Според Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСTK „добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. … Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.“

На следващо място, Определение № 326 от 3.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4588/2008 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Марио Първанов „Добрите нрави съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Един от най-съществените от тях е принципът на справедливостта, който в гражданските правоотношения изисква да се защитава всеки признат от законовите разпоредби интерес.“

В Определение № 898 от 21.08.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4277/2008 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Костадинка Арсова, се сочи, че „Съдържанието на понятието „добри нрави“ следва да се търси в обективните морални категории, които са възприети в обществото, но поради своя социално-етичен характер не са скрепени със закон и основно са свързани със забраната да се вреди другиму, възползвайки се от неговото неравностойно възрастово, социално, здравословно или материално положение.“

Според Решение № 1291 от 03.02.2009 г. по гр.д. № 5477/ 2007 г., ВКС, V г. о. „Когато се преценява дали една сделка противоречи на добрите нрави съдът не може да се ограничи само до нейното формално съдържание, а поради естеството на сочения порок следва да съобрази дали последиците, крайният резултат на сделката, са съвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност. Тогава, когато сделката и съпътстващите я други обстоятелства, преценени комплексно, са довели до неоправдано разместване на имуществени права, при което едно лице очевидно търпи значителна загуба, която то не е желало и очаквало, има основание да се счита, че сделката е проява на недобросъвестност и накърнява добрите нрави.” [1]

В Решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр.д. № 1106/2003 г., ВКС, II г. о., докладчик Веска Райчева се дава следното определение, а именно: „Добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства за облагодетелстване на друг”.[2] 

С този кратък преглед на съдебната практика, съдържаща определение на термина „добри нрави”, можем да направим извода, че добрите нрави служат като рамка, ограничение, а не способ за дефиниране на съдържанието на сключваните между страните договори. С термина „добри нрави“ се обозначава група правила, които имат морално-етичен характер. Те не са възпроизведени в закона и закрепени в конкретни  нормативни разпоредби. По своята същност добрите нрави са правила за поведение, които наред и в хармония с правните норми регулират обществените отношения. Те са функция на обществения морал, който е един от фундаментите на цивилизованите отношения в обществото. В този смисъл  общественият морал е първопричината за съществуването на добрите нрави. Те са негова проекция в обществените отношения и представляват модели за поведение, които са съобразени с морала. Моралът установява критериите за оценка на едно или друго поведение, а добрите нрави представляват трансформация на моралните критерии в правила за поведение. Добрите нрави имат неформален характер. Те са неписани правила за поведение. Липсата на формализъм е главната причина за трудности в правоприлагането. [3]

Добрите нрави са сложен и разнообразен комплекс от правила. Представата за тях не е еднаква у всички субекти на частното право. Понякога различията в тяхното възприятие са значителни. Това се обяснява с разслоението на обществото в зависимост от социално и материално положение, възраст, политически убеждения, религиозни вярвания, образователно и културно ниво и други показатели. Различия в моралната оценка съществуват в следната ситуация, а именно родителите да получават месечен наем от своите деца, които получават трудово възнаграждение, но все още не живеят самостоятелно и отделно от своите родители. Разбира се, има се предвид хипотезата извън законовата разпоредба на чл. 144 от Семейния кодекс. От една страна, този договор за наем между родители и деца може да бъде окачествен като накърняващ добрите нрави, защото родителите имат естественото морално задължение да се грижат за своето поколение при условия, каквито са социалноприемливи и за каквито имат възможност. От друга страна обаче, помощта и грижата на децата към родителите отново е основно морално задължение и няма пречка те да бъдат изразени финансово чрез договор за наем например.

Все пак има един общ фундамент от неписани правила, който всички или почти всички гражданскоправни субекти споделят.[4] Те са свързани с основните човешки права и свободи, основополагащите принципи на пазарната икономика и гражданското общество, общочовешките ценности и се приемат за правилни и етични от преобладаващото мнозинство правни субекти, независимо от възрастови, образователни, религиозни, имуществени и всякакви други различия. Добрите нрави са динамична категория. Паралелно с развитието на обществото се развива и съответно се изменя съдържанието на добрите нрави.

Съществува интересно наблюдение, че добрите нрави за етични възгледи и правила, които се споделят от по-голямата част от хората в цивилизованите страни, с които България поддържа икономически, политически и културни връзки. В същия смисъл е и доктрината в лицето на проф. Мария Павлова. Действително извън формалните юридически връзки, които се установиха в резултат на присъединяването на България към Европейския съюз, започна и постепенен процес на възприемане на утвърдени с десетилетия добри европейски практики, които не са формално закрепени в разпоредбите на правни актове, а така също и на нов манталитет, бизнес практики и ценности в сферата на обществения морал. Тази неформална интеграция на европейските народи е естествен резултат на интензификация на общуването между тях в икономическата, духовната и всички останали сфери на обществения живот. Затова, когато се прави преценка за нищожност на една сделка на основание накърняване на добрите нрави, следва да се съобразяват и добрите европейски практики дотолкова, доколкото към момента на извършване на сделката те са били безспорно възприети  от правните субекти като критерий за честност, почтеност и правилност.

Накърняването на добрите нрави е обективно основание за нищожност на сделките, също както и противоречието със закона. Субективното отношение на лицата, които извършват сделката, към правилата на добрите нрави и тяхното нарушаване няма правно значение. Достатъчно е извършената сделка обективно да е в противоречие с общоприетите правила на добрите нрави, за да бъде прогласена сделката за нищожна на това основание.

Съставът на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е бланкетен, т.е. при прилагането му следва да се конкретизира неписано правило, което тя нарушава, и да се прецени дали то се включва в тесния обхват на понятието „добри нрави“ по смисъл на закона. Не е допустимо общо позоваване на накърняването на добрите нрави без конкретизация.

Неформалният характер, относителността и изменчивостта на добрите нрави правят много трудно определянето на точна граница на приложното им поле. Трябва да се подхожда много внимателно, като се има предвид тежестта на нищожността като гражданска санкционна последица, която рефлектира върху правната сфера не само на лицата, които са извършили сделката, но много често засяга права и интереси на трети лица. Степента на моралната укоримост на поведението на участниците в сделката следва да бъде толкова висока, доколкото очевидно са накърнени добрите нрави. Ето защо за нищожни като противоречащи на добрите нрави следва да се прогласяват само тези сделки, които по своето съдържание, цели или начин на извършване явно или грубо нарушават правилата на добрите нрави. Тук отново се появява едно противоречие, а именно, че не е възможно моралните правила да бъдат частично нарушени. Те или са пренебрегнати от контрахентите, или не са и не би трябвало да има допустими нарушения дори и в най-малка степен, ако се следва буквата на закона. В случая поради неопределеността на тази правна категория „добри нрави” не е възможно законът да бъде прилаган с цялата си тежест и строгост. Именно затова редица юристи смятат, че следва съмнението за наличие на това основание за нищожност на договора да бъде изследвано в цялост и съобразно конкретиката на фактите по даден казус съдът да се произнесе по въпроса. Това е тезата, която и аз самата защитавам.

Колкото и да е трудно, се налага определянето на някои основни ориентири и опорни точки при търсене на отговор на въпроса дали една сделка е в нарушение на правилата на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Като отправна точка в българското правораздаване следва винаги да се приема Конституцията на Република България. В нея са уредени основните права и свободи на гражданите на Републиката, които са изконни човешки ценности по своята същност. Подкрепям становището на доц. д-р Мирослав Димитров, че именно затова тяхното накърняване се разглежда като накърняване на добрите нрави. По-конкретно визирам основните права и задължения на гражданите, уредени в глава втора в Конституцията, както и сделките, които уреждат търговски отношения или сами по себе си не са търговски, но са свързани с такива отношения – основните принципи на пазарното стопанство, уредени в КРБ, и свободата на участие в стопанския живот при равни възможности. Поради абстрактността на тези категории, макар и закрепени в основния закон на Република България, отново следва нарушенията спрямо тях да бъдат конкретизирани с друга правна норма, въз основа на която и ведно с доказателствата по делото съдът да се произнесе справедливо.

  1. НЕЕКВИВАЛЕНТНОСТ НА ПРЕСТАЦИИТЕ КАТО ОСНОВАНИЕ ЗА НИЩОЖНОСТ НА ДОГОВОРА

Като спорен въпрос дали влиза в хипотезата на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД в практиката се явява нееквивалентността на престациите на страните по един договор. Едни юристи твърдят, че нееквивалентността на престациите не може да бъде квалифицирана като накърняване на добрите нрави поради свободата на договаряне по смисъла на чл. 9 от Закона за задълженията и договорите. Други смятат, че въпреки тази свобода, все пак съществуват някакви граници на договарянето в името на справедливостта. С Решение № 452 от 25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008 г., ГК, I ГО на ВКС се дава яснота, че при сключване на договор за покупко-продажба на един имот е възможно договорената цена да е равна на данъчната оценка, независимо че е по-ниска от пазарната такава, в което се изразява свободата на договаряне на съконтрахентите, но от друга страна трябва да е налице известна еквивалентност на насрещните престации, за да не бъдат накърнени добрите нрави, т.е. законът дава рамката на договаряне.

По мое мнение ключово е Решение № 615 от 15.10.2010 г., постановено по гр. д. № 1208/2009 г., ГК, III ГО на ВКС, с което съдът дава много конкретна граница за висока степен на накърняване на добрите нрави. В случая съдът преценява, че е налице пълна нееквивалентност на престациите, тъй като в условията на договаряне сам със себе си пълномощникът закупува два поземлени имота от упълномощителя на продажна цена, дванадесет пъти по-ниска от действителната такава на имотите, което уврежда представлявания. С това свое решение ВКС дава ясен ориентир за тежестта на пренебрегване на добрите нрави, която води до нищожността на един договор.

Съществуват множество съдебни актове[5] в същия смисъл. Изводът е, че е необходимо да е налице „явна” и „значителна” нееквивалентност на престациите. Като критерий следва да се преценява действителната воля на страните – преследваната от тях цел и това дали тя е свързана с удовлетворяване на значим, допустим от закона интерес.

  1. НИЩОЖНОСТ НА ДОГОВОРИТЕ ВЪРХУ НЕОТКРИТИ НАСЛЕДСТВА

По общоприетите в обществото ни морални критерии постигането на споразумения, засягащи очаквано наследство или отделни елемент от него, е противонравствено поведение, тъй като от него личи заинтересованост на наследника наследството да бъде открито.

Договорите върху неоткрити наследства се считат за частен случай на разпоредбата на чл. 26, ал. 1 , предл. 3 от ЗЗД. Изводът опира главно на употребената от законодателя дума „включително“ непосредствено след уреждането на накърняването на добрите нрави като основание за нищожност. Чрез това основание за нищожност се защитават както добрите нрави, така и сигурността в оборота.[6] Да се допусне разпореждане с вещи или дялове от неоткрити наследства би означавало да се признаят сделки, при които липсва яснота в няколко насоки: дали евентуалният наследник ще надживее наследодателя; кои лица ще бъдат наследници и какви права и задължения ще се включат в наследството.

Това основание за нищожност следва да се приложи и спрямо останалите видове сделки, а не само спрямо двустранните договори. Едностранни сделки като завещания или многостранни сделки също следва да се считат за нищожни. Това основание рядко намира приложение в практиката. С Решение № 474 от 1985 г. на I г. о., ВС се е произнесъл, че продажбата на дял от неоткрито наследство е нищожна, независимо дали евентуалният наследодател знае и не се противопоставя на сделката.

В правната литература с основание се критикува формулировката на закона „неоткрити наследства“. Докато едно лице е живо, то неговото имущество не е наследство в юридическия смисъл на думата. До момента на смъртта е налице само правно очакване, че определено имущество ще се трансформира в наследство.

Съдебната практика и правната доктрина обосновано приемат, че договорите върху неоткрити наследства следва да обхванат и тези договори, които имат за предмет отделни елементи от бъдещото наследство. В противен случай с поредица от сделки лесно би се заобиколила законовата разпоредба. Всъщност извън приложното поле на това основание за нищожност остават само уредените от закона случаи на разпореждане с имущество с оглед на смъртта на едно лице, извършени приживе от него – завещание, завет.

Съставът на това основание за нищожност е обективен. Достатъчно е към момента на извършване на сделката с неоткрито наследство наследодателят да е жив, за да бъде тя квалифицирана като нищожна. Нищожността на договорите върху неоткрити наследства не отпада и тогава, когато наследодателят знае и не се противопостави на сключването им. Неговото потвърждение на подобни сделки няма правно значение. Ако той желае настъпването на правните им последици, той сам може да извърши приживе съответните правни действия за постигането им.

  1. ПРЕКИ ПОСЛЕДИЦИ ОТ НИЩОЖНОСТТА НА ДОГОВОРА

Непораждането на правно действие е присъщо за нищожната сделка и отразява точно нейната правна същност. Изводът се извлича чрез тълкуване на разпоредбите, уреждащи нищожността, и най-вече на чл. 34 ЗЗД. Нищожността настъпва винаги по право /ipso jure/ и е изначална, без да е необходимо извършването на правни действие или наличието на властнически акт. Нищожните сделки не пораждат целения от страните по сделката правен резултат – не възниква частноправно взаимоотношение, нито се придобиват субективните права и задължения от неговото съдържание.

Последиците от нищожните на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД сделки може да се обособят условно в две групи – преки и косвени. Към преките се отнасят липсата на правно действие на нищожната сделка, имуществени последици за полученото по тази сделка, последици за правата на трети лица и пораждане на процесуални права, а към непреките – евентуалната конверсия на нищожната сделка в друга действителна сделка и запълване с нищожната сделка на елемент от фактическия състав с други правни последици.

Правилата, уреждащи съдбата на даденото и полученото по нищожната сделка, се наричат имуществени последици, като се има предвид разместването на имуществени блага, а не субективните права и задължения, които страните по сделката са желали да придобият или поемат. Имуществените последици от извършени недействителни сделки са уредени в чл. 34 ЗЗД общо за нищожните и унищожаемите сделки. Страната, която е дала нещо на другата страна,  има право на кондикционен иск, въз основа на който се възстановява фактическото положение отпреди извършването на сделката[7].

Съществуват няколко предпоставки за прилагането на чл. 34 ЗЗД.

На първо място, сделката да бъде обявена за нищожна. Нищожността изначално обезсилва правните последици от сделката и пренася отношенията между страните в сферата на извъндоговорното им уреждане.

Втората предпоставка е да е налице „изпълнение” по несъществуващия договор, условно казано. Например ако е изпълнена престация за прехвърляне на права, то самата нищожност инвалидира прехвърлителния ефект на сделката и оттам двустранната реституция би била безпредметна. Спорни са случаите, в които е бил уговорен нищожен договор за действие (facere). Обективно невъзможно е да се върне в натура изработеното или услугата. Ако подлежи на връщане паричната равностойност на изработеното или услугата, то този, който я е получил, може да прихване дължимото за връщане с това, което е платил. В този случай настъпилите последици са същите, каквито биха настъпили, ако договорът не е бил прогласен за нищожен. Независимо от това на извъндоговорно основание и поради принципа за справедливост е налице правен интерес на страните от връщане на това, което са дали по нищожния договор.

Третата предпоставка за възникване на претенция за връщане е другата страна да е получила имуществена облага, да е установила фактическа власт върху нея. Активно легитимирана да предяви иска по чл. 34 ЗЗД е страната, която лично е предоставила на другата страна имуществената облага. Ако това е извършено от трето лице, то „страната по договора”, за която е извършено, няма право да претендира връщане. Третото лице разполага с възможността да предяви иск по чл. 55 ЗЗД срещу облагодетелствания без основание поради обявяването на сделката за нищожна.

Искът по чл. 34 ЗЗД може да бъде предявен и след постановяване на решение, с което се прогласява нищожността на договора, и едновременно с предявяването на иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Вземането на престиралия по нищожната сделка се погасява по давност в рамките на общия давностен срок от пет години.

  1. ПРЕКИ ПОСЛЕДИЦИ ЗА ПРАВАТА НА ТРЕТИ ЛИЦА

Относно третите лица, евентуално приобретатели в последващи нищожния договор сделки, действа с пълна сила принципът, възприет от римското частно право, че отпаднат ли правата на праводателя, отпадат и правата на правоприемника. Правилото има практически значение по отношение на вещните права, които са предмет на последващи сделки с транслативен правен ефект и при наследяването им. Подобно на ефекта на доминото в резултат на порока на първата сделка всички последващи сделки са лишени от транслативното си правно действие, дори да са действителни и да не страдат от никакъв порок. Това общо правило води до несправедливи и нецелесъобразни резултати особено когато прехвърлителят по нищожната сделка е действал недобросъвестно и поведението му е било силно укоримо, докато третото лице е било добросъвестно.

Защитата на интереса на третите лица до степен на съхраняване на техните права съществува само при наличието на предпоставките на чл. 78, ал. 1 ЗС при възмездно придобиване на движими вещи и ценни книги на приносител. Извън тази хипотеза във всички останали случаи правата на трети лица, придобили ги по нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, отпадат. Все пак законодателят е предвидил определени механизми за обезщетяване на добросъвестното трето лице. То разполага с възможностите на евинцирания купувач, уредени в чл. 188-192 ЗЗД. В случаите, когато третото лице е установило владение върху недвижим имот по силата на нищожния договор, то разполага с правата на недобросъвестния владелец по чл. 71-74 ЗС.[8] То има право на задържане на имота до заплащане на разноските и подобренията от обогатилия се от недействителната сделка продавач. Третото лице има право и на обезщетение за вредите, които е понесло в хипотезата на непозволеното увреждане по смисъла на чл. 45 ЗЗД. Тъй като нищожната сделка би могла да се разгледа като деликт, вредоносно действие.

  1. НЕПРЕКИ ПОСЛЕДИЦИ ОТ НИЩОЖНОСТТА НА ДОГОВОРА

Както бе упоменато по-горе, последиците от нищожните на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД сделки могат да бъдат условно обособени в две групи – преки и косвени. Към непреките последици могат да бъдат отнесени евентуалната конверсия на нищожната сделка в друга действителна сделка и запълването с нищожната сделка на елемент от фактическия състав с други правни последици.

Нищожните сделки не пораждат желаните от страните правни последици и не могат да бъдат потвърждавани. Въпреки това има случаи, при които нищожни сделки пораждат последици, които са предполагаемо желани от страните. Те са евентуална последица от нищожната сделка. Това правно явление се нарича конверсия (превръщане). При нея една нищожна сделка запълва фактическия състав на друга действителна сделка, в резултат на което се пораждат правните последици на последната. Проф. Таджер обосновава  нейната допустимост с три правни принципа: за автономията на частноправните субекти, за разкриване на действителната воля на участниците в сделката чрез тълкуване и за недействителността на сделката чрез тълкуване и за недействителността като тежка санкция, чрез която не се цели ограничаване на оборота, а само защита на правния ред от несъвместими с него правни последици. Конверсията е възможна при две предпоставки.

На първо място, ако недействителната сделка съдържа в себе си същественото съдържание на друг тип или вид сделка. Конверсията е допустима само ако недействителният фактически състав включва действителна сделка, макар и с друго съдържание.

Второ, конвертираната сделка може да обвърже страните, само ако отговаря на тяхната предполагаема воля. На страните не могат да бъдат налагани правни последици, които те не желаят.[9] Според проф. Таджер конверсията не се постига по право, а единствено ако страните постигнат съгласие конвертираната сделка да ги обвърже. Според проф. Павлова това би означавало сключването на нов договор, а целта на конверсията е рационализиране на отношенията при недействителност.

  1. НЯКОИ ПРЕДЛОЖЕНИЯ DE LEGE FERENDA

В сегашната разпоредба на чл. 34 ЗЗД се наблюдава наличието на пропуск. Принципът на справедливост би бил потъпкан, ако недобросъвестната страна, която има вина за нищожността на договора и все още не е „изпълнила”, се позове на липсата на правно действие и договорно основание. По този начин се ограничава правото на „изправната” страна да реализира договорната отговорност за неизпълнение под формата на неустойка или обезщетение за вреди, да упражни спрямо другата страна правото си да иска реално изпълнение, или при двустранните договори – да развали договора.

В Германския граждански кодекс е възприето, че право на реституция има само страната, която не е действала съзнателно в нарушение на законова забрана или неморално. Този принцип се корени в римското частно право. Българският законодател твори в тази насока в някои от по-новите законодателни актове, с които се въвеждат подобни правила. Макар и достигнат по тълкувателен път, пробив в този смисъл е и Решение № 529 от 2008 г., I ТО на ВКС, където решаващият съд правилно е разширил приложното поле на чл. 293, ал. 3 ТЗ, който гласи: „Страната не може да се позовава на нищожността, ако от поведението й може да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението“. Съдържанието на това предложение е страната, която при сключване на договора съзнателно грубо е нарушила добрите нрави, да няма право да иска връщане на даденото от нея.  По мое мнение едно такова ограничение би имало превантивна функция, ако се въведе в българското законодателство. Справедливостта изисква лишаване на неизправната по договора страна от възможност за позоваване на неговата нищожност да се освобождава от отговорност за неизпълнение и на законово ниво и по-конкретно в ЗЗД като общ закон, основен източник на гражданското право.

На следващо място, считам че „изправната”, добросъвестната страна следва да има право на обезщетение за причинени вреди или пропуснати ползи, а в определени случаи и неимуществени вреди, ако се докаже, че е претърпяла такива, докато е възприемала нищожния договор за действителен вследствие недобросъвестното поведение на другата страна в допълнение към приложното поле на чл. 34 ЗЗД. Страната, без да предполага, че договорът е недействителен, би могла в този период от време да е пропуснала възможността да се разпореди с вещта, която е била предмет на нищожния договор и е била предадена на другата страна. В действителност е трудно доказуемо в практиката, но правя това предложение,  тъй като считам, че прогласяването на един договор за нищожен е крайна законова мярка и следва да бъде прилагана строго с цел осигуряване върховенство на закона и защита принципа на справедливост. За тази цел обаче следва съдебната практика да се ориентира към по-тясно тълкуване и прилагане на разпоредбата на чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, за да не се стига до постановяване на съдебни актове, чрез които се внася несигурност в гражданския оборот и в резултат на които отпадат права на трети добросъвестни лица и силно се накърнява принципът на справедливост. В допълнение това конкретизиране би дало яснота относно редките случаи, в които би се приложила разпоредбата на чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД самостоятелно, тъй като тя е абстрактна и до голяма степен зависи от субективната оценка на страните по договора. Самостоятелното и прилагане не се среща често в практиката, тъй като тежестта на последиците от прогласяването на нищожността на един договор не са били целта на сключването му.

  1. ЗАКЛЮЧЕНИЕ

В действителност правната категория „добри нрави” е трудно обяснима като съдържание поради своята абстрактност, независимо че има обективен характер. Ето защо редица юристи се опитват да конкретизират това понятие с оглед правилното прилагане на законовата разпоредба на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Практиката на ВКС се стреми да изведе критериите, въз основа на които съдилищата да извършат преценка кога престациите са нееквивалентни до степен, предизвикваща нищожност на сделката. Разбира се, всяка страна по конкретен договор разполага със свободата да уговори условията, при които желае да го сключи, но не бива да излиза от границите на закона в името на справедливостта – основен принцип на правото. Именно в подкрепа на тази свобода следва да бъдат обособени по-ясни граници, които да гарантират ненакърняване на интереси на други правни субекти, както и на добрите нрави. В случаите, когато те бъдат нарушени, за недобросъвестните лица трябва да бъде предвидена санкция за причинените вреди, вследствие действията им. Всички тези мерки ще гарантират сигурността на гражданския оборот и правата на добросъвестните лица.

 

Автор: Драгослава Кръстева

Студент в ЮФ на ПУ „Паисий Хилендарски“


star



[1] В този смисъл и Решение № 119 от 22.03.2011 г. по гр.д. № 485/2010 г., ВКС, I г. о., докладчик Бонка Дечева.

[2] Забележка: Това решение заслужава да бъде прочетено в цялост, тъй като в цитата различията с хипотезата на унищожаемост поради явно неизгодни условия са сведени до минимум.

[3] Вж. Димитров, М. Основанията за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. С.: Сиби, 2013.

[4] Идея на доц. Траян Конов – вж. Пак там, с. 223.

[5] Вж. Първанова, Б. Нееквивалентност на престациите, водеща до нищожност на сделката поради противоречие с добрите нрави. Преглед на практиката на ВКС по чл. 290 от ГПК. – достъпна в уебсайт http://gramada.org/.

[6] Вж. Павлова, М. Гражданско право – обща част. С.: Софи-Р, 2002.

[7] Restitution in integrum.

[8] В този случай няма да е налице годно правно основание по смисъла на чл. 70 ЗС, поради което трябва да се приеме, че е налице недобросъвестно владение. Повече за недобвосъвестното владение – вж. Таджер, В. Владение. С.: СОФИ-Р, 2001; Стоянов, В. Вещно право. С.: БАН, 2004, с. 20 и сл.; Василев, Ив. Признаци на обикновеното (недобросъвестно) владение. – Общество и право, 2016, № 9, с. 34 и сл.

[9] Вж. Павлова, М. Цит. съч.