11-08-2015

  1. Встъпителни думи

Съгласно чл. 26, ал. 1, предл. последно от ЗЗД, нищожни са договорите, които противоречат на добрите нрави. Обратната страна на тази повелителна норма се съдържа в разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД, в която добрите нрави („морала“) са регламентирани като един от ограничителите на свободата на договаряне на страните. Добрите нрави се определят най-често като неписани общовалидни морални норми, които съществуват като общи принципи или произтичат от тях и на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона.[1]

Добрите нрави са една от най-спорните правни категории. Съдържанието им е динамично и не може, а и не трябва да бъде дефинирано извън особеностите на конкретния случай, и извън конкретните обществено-икономически условия. Въпреки това, доколкото преценката за нарушаването на добрите нрави е предоставена на съда, съществува опасност неговата намеса да доведе до накърняване на принципа на свободата на договаряне. Ето защо, в практиката си Върховният касационен съд (ВКС) се опитва да изведе критерии, които да служат като основа за съда при преценката му налице ли е нищожност поради противоречие с добрите нрави и които да предотвратят необоснована намесата в съдържанието на сключената сделка.

В рамките на следващите редове ще бъде направен кратък преглед на практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 и сл. от ГПК по въпроса за нееквивалентността на престациите водеща до нищожност на договора поради противоречието му с добрите нрави.

  1. Нееквивалентността на престациите в практиката на ВКС

2.1. Съдът е сезиран с иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, с който се иска да се приеме за установено, че сключеният между ответниците договор за покупко-продажба на апартамент е нищожен, защото противоречи на „добрите нрави“ предвид неравностойността на насрещната престация, изразяваща се в заплащане на цена, равна на данъчната оценка.

Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, поради произнасянето му в противоречие с практиката на ВКС по материалноправните въпроси относно: „противоречието с “добрите нрави” предвид неравностойността на насрещните престации като основание за нищожност на сделката; характера на правното понятие “добри нрави” и неговото субективно и обективно изражение…“.[2]

В постановеното Решение № 452 от 25.06.2010 г. по гр.д. № 4277/2008 г., Г. К., І Г. О., ВКС посочва: „Основният материално правен въпрос, по който е допуснато касационно обжалване е по приложението на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, т. е. признаване нищожност на договора за продажба, сключен при неравностойни престации като случай от неспазване на „добрите нрави“. Поддържа се, че договорената цена, равняваща се на данъчната оценка и значително по-ниска от пазарната цена излиза извън пределите на нравствената допустимост, което накърнява „добрите нрави“ и обуславя нищожност на сделката. В същото време чл. 9 от Закона за задълженията и договорите определя свобода на договарянето, позволяваща на двете страни да направят конкретна преценка относно потребността от насрещните престации и тяхната взаимна еквивалентност. Следователно облигационното правоотношение предпоставя самостоятелност, от една страна и от друга, се рамкира от „добрите нрави“ и от императивните правила, които при продажбата определят, че държавната такса се изплаща въз основа на данъчната оценка, дори ако е договорена цена, която е по-ниска от нея. Следователно законодателя допуска, че цената на един недвижим имот по волята на страните може да бъде по-ниска от данъчната оценка. В същото време понятието „добри нрави“ предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката. ВКС счита, че тази неравностойност би следвало да е такава, че практически да е сведена до липса на престация. В конкретния случай отклонението от пазарната стойност и заплащането на цена на имота по данъчната оценка не налага извод за такава неравностойност на престацията, която да съставлява нарушение на „добрите нрави“ и да води до нищожност на сделката в хипотезата на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Налице е ответна парична престация, която макар да се отклонява от обичайната не говори за такава недопустимост, която да прави самата сделка нищожна.“

Въз основа на изложените съображения предявеният установителен иск е отхвърлен като неоснователен.
2.2. С въззивното решение е оставено в сила първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявения от ищецът срещу ответниците иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. трето от ЗЗД във вр. с чл. 40 от ЗЗД за прогласяване на нищожност на сключен помежду им договор за покупко-продажба на поземлени имоти, поради накърняване на добрите нрави. Като се е позовал на свободата на договаряне въззивният съд е приел, че уговорената явно неизгодна цена на сделката не накърнява добрите нрави.

Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, поради противоречие на въззивното решение с практиката на съдилищата по материалноправния въпрос относно приложното поле на чл. 26, ал. 1, предл. трето от ЗЗД във вр. чл. 40 от ЗЗД.

В Решение № 615 от 15.10.2010 г., постановено по гр. д. № 1208/2009 г., Г. К., III г. о., ВКС приема: „Налице е пълна нееквивалентност на двете престации по договора за покупко-продажба, тъй като продажната цена е дванадесет пъти по-ниска цена от действителната цена на имотите. Като се е разпоредил с двата поземлени имота при условията на договаряне сам със себе си ответникът е сключил сделката във вреда на представлявания, с което е нарушил добрите нрави, макар и да е имал пълномощно да извърши продажбата „на купувач и при цена, каквато сметне за добре“.

Неправилен е правният извод на въззивния съд, че уговорената явно неизгодна цена не накърнява добрите нрави. След като е продал на себе си имотите на дванадесет пъти по-ниска цена от действителната представителят не е оправдал оказаното му от упълномощителя доверие, с което е накърнил добрите нрави.

Сключеният при условията на чл. 40 ЗЗД договор не е породил правни последици, защото е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.

По този иск въззивното решение е постановено в противоречие със трайната съдебна практика на Върховния касационен съд – Р. № 1444/4.11.1999 г. на ВКС, по гр. д. № 753/99 г., V г. о.; Р. № 160/14.03.2006 г. на ВКС по гр. д. № 325/2004 г., II г. о.; Р. № 597/28.05.2008 г. на ВКС по гр. д. № 2365/2007 г., I гражданско отделение, съгласно която нарушение на добрите нрави е налице при нееквивалентност на престации, в който случай сключената сделка е нищожна, поради нарушаване на основния принцип на отношенията между представител и представляван, а именно на задължението на представителя да действа в интерес на представлявания. Неморално е пълномощникът да уговаря над дванадесет пъти по-ниска стойност на продаваните имоти, договаряйки сам със себе си, макар наличието на пълномощно от собственика на имотите да извърши продажбата „на купувач и на цена, каквито намери за добре“.

2.3. На основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК въззивното решение е допуснато до касационно обжалване по материалноправния въпрос „при преценка действителността на сделка по иск за прогласяване на нищожността й поради накърняване на добрите нрави само уговорените насрещни престации отразени в нот. акт ли следва да се преценяват, или следва волята на страните да се тълкува за изясняване на действителните им отношения, целящи постигане на допустим от закона правен интерес.“

По този въпрос, в Решение № 119 от 22.03.2011 г. по гр. д. № 485/2011 г., Г. К., I г. о. ВКС постановява: Противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала. Съдебната практика приема, че значителната липса на еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави доколкото те са опредени като граница на свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 от ЗЗД. Свободата на договарянето пък е рамкирана и от императивните разпоредби на закона. Така при преценка действителността на двустранните възмездни договори относно това дали са накърнени добрите нрави следва съдът да преценява действителната воля на страните, защото нормата на чл. 20 от ЗЗД го задължава при тълкуване на договорите да установява действителната обща вола на страните, формирана от всичките им уговорки, да се отчита взаимната им връзка и целта на договора. Доколкото възмездните сделки и в частност продажбата е каузална сделка, то следва да се съобразява при преценката на действителността й целта, а тя най-често е свързана с удовлетворяване на допустим от закона интерес за страните. Преценката дали нееквивалентността е значителна следва да се извършва именно при съобразяване на преследваната от страните цел, т. е. удовлетворяване на значим допустим от закона интерес.

ВКС отхвърля предявения установителен иск за нищожност като приема, че ищцата е била мотивирана да сключи договора за продажба на идеални части от недвижимия имот, за да се довърши пристройката към жилищната й сграда. Съдът посочва, че по делото е установено, че поради липсата на парични средства ищцата е предлагала да възмезди този, който довърши пристройката, като му прехвърли ид. ч. от дворното място и приема, че действителната воля на страните е била да се прехвърли идеалната част от дворното място, като възнаграждение за извършеното строителство на плочата и покрива. Според ВКС тази допустима от закона и съответстваща на свободата на договарянето цел е постигната чрез процесната сделка.

С Решение № 277 от 26.01.2015 г., постановено по гр.д. № 1962/2014 г., Г. К., ІІІ Г. О., ВКС потвърждава направеният по-горе извод, че преценката дали нееквивалентността е значителна, съотв. дали е налице основание за нищожност на сделката, следва да се извършва при съобразяване на преследваната от страните цел и обстоятелството свързана ли е тя с удовлетворяване на значим, допустим от закона интерес.
2.4. С договор за застрахователна и правна помощ ищците, в качеството си на възложители, са възложили на ответното дружество, като изпълнител, да извърши всички необходими правни и фактически действия за получаване от възложителите на обезщетение от застрахователна компания и/или Гаранционен фонд за вредите, причинени вследствие на ПТП довело до смъртта на техния близък (син). В договора страните са се съгласили всеки от възложителите да заплати на изпълнителя възнаграждение в размер на 25% от полученото обезщетение. В изпълнение на договора изпълнителят сключил споразумения, с които застрахователя се задължил да заплати на всеки от родителите сумата в размер на 30 000 лв.

Възложителите предявили иск за установяване на нищожност на договора за застрахователна и правна помощ поради противоречието му с добрите нрави. Първоинстанционният и въззивният съд отхвърлили иска.

На основание чл. 280, ал. 1 т. 2 от ГПК, с Определение № 179 от 17.02.2015 г., постановено по № 3014/2014 г., Г. К., ІІІ Г. О., ВКС е допуснал касационно обжалване на въззивното решение по следния материалноправен въпрос: „Налице ли е нееквивалентност на престациите по договора за застрахователна и правна помощ предвид договорения размер на възнаграждението – 25% от полученото обезщетение за неимуществени вреди и работата на доверителя“.

С Решение № 153 от 24.07.2015 г., постановено по гр. д. № 3014/2014 г., Г. К., ІІІ Г. О., ВКС отменя въззивното решение и уважава предявения иск, като излага следните съображения: „За да отхвърли искът с пр. осн. чл. 26, ал. 1, предл.3 ЗЗД за нищожност на сключения между страните договор за застрахователна и правна помощ от 16.09.2009 г., въззивният съд приема, че нито закона, нито морала забранява сключването на договори за застрахователна помощ от близки роднини на пострадалото /в случая-починалото/ лице. Не е въведена и забрана за договаряне на възнаграждение като процент от размера на полученото обезщетение /от размера на бъдещата облага/. Прието е също така, че не се касае и до нееквивалентност на престациите или до неморално висок размер на възнаграждението, тъй като по договора същият се определя на базата на полученото обезщетение и в този смисъл е функция единствено и само на добросъвестното изпълнение на задълженията на довереника. Изводите на въззивният съд са неправилни.

Вярно е, че законът не забранява уговаряне на възнаграждение в процент от договореното със застрахователя обезщетение, но това само по себе си не означава, че предварителното уговаряне на процент от възнаграждението, без да има яснота какъв обем от дейности мандатарят ще извърши, няма като последица нарушаване на възприети от обществото морални и етични норми. При така договореното възнаграждение се стига до нееквивалентност на престациите като действията на довереника по изпълнение на поръчката в случая се изразяват в подаване на молба и подписване на споразумение със застрахователя /което при това не е съгласувано с ищците, каквото задължение има по договора/. Срещу това дружеството ответник получава възнаграждение в размер на 15 000 лв., което съставлява една четвърт от договореното за двамата касатори застрахователно обезщетение. Липсата на еквивалентност в случая не се опровергава от обстоятелството, че размерът на обезщетението се определя от усърдието на доверителя. Последното е така, доколкото и при нисък размер на договорено със застрахователя обезщетение, при положените минимални усилия от негова страна, размерът на възнаграждението по договора е неадекватен и оттам и неморално висок. В случая нарушаването на добрите нрави идва и от това, че предмет на договора за застрахователна и правна помощ е договаряне на обезщетение, което ищците следва да получат от застрахователя за претърпени неимуществени вреди от смъртта на техния син, загинал при ПТП. С оглед на изложените съображения, настоящият състав на ВКС счита, че е морално недопустимо така сключения договор да породи своите правни последици и същият е нищожен поради противоречие с добрите нрави. По делото няма данни и изразени становища, че той би бил сключен и без клаузата за възнаграждение /чл. 26, ал. 4 ЗЗД/, поради което нищожността следва да бъде обявена по отношение на целия договор.“
2.5. С въззивното решение е потвърдено решението на първоинстанционният съд, с който е прогласен за нищожен договор за покупко-продажба на апартамент, поради противоречието му с добрите нрави.

С Определение № 912 от 12.10.2015 г., постановено по гр.д. № 2419/2015 г., Г. К., III Г. О., на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, касационно обжалване на въззивното решение е допуснато по въпроса: „Кога нееквивалентността на престациите води до нищожност на договор за продажба поради противоречие с добрите нрави?“

В отговор на така поставеният въпрос, в Решение № 24 от 9.02.2016 г., постановено по гр д. № 2419/2015 г., Г. К., III Г. О., ВКС посочва, че „само наличието на нееквивалентност на насрещните престации според представата на съда не е достатъчно, за да се стигне до извода, че сделката е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Известна обективна нееквивалентност е допустима, тъй като свободата на договаряне предполага преценката за равностойността на престациите да се извършва от страните с оглед техния интерес. Следващата степен на нееквивалентност на престациите може да представлява сделка, сключена при явно неизгодни условия и ако страната е в състояние на крайна нужда, порокът би бил унищожаемост по чл. 33 от ЗЗД. При най-високата степен на нееквивалентност на престациите съществува такова съотношение, че едната от тях е незначителна и практически нулева. Тогава, ако сделката не е симулативна като прикриваща дарение, тя е нищожна поради противоречие с добрите нрави.“

Въз основа на този отговор, ВКС приема, че в процесния случай покупко-продажбата на апартамента на цена два пъти и половина по-ниска от пазарната стойност на вещта не води до нищожност на сделката поради накърняване на добрите нрави и отменя въззивното и първоинстанционното решение, като връща делото на районния съд, за да се произнесе той по евентуално предявения иск за унищожаемост на договора на основание чл. 33 от ЗЗД.

  1. Извод

Направеният по-горе кратък преглед показва, че е налице постоянно развитие и обогатяване на практиката на ВКС по въпроса за нееквивалентността на престациите водеща до нищожност на договора поради противоречието му с добрите нрави. Върховният съд последователно се стреми да изведе критериите, въз основа на които съдилищата да извършват преценка, кога престациите са нееквивалентни до степен, предизвикваща нищожност на сделката.

Първоначално, в практиката нееквивалентността на престациите се разглежда абстрактно, като неравностойност, която практически да е сведена до липсата на престаця. Постепенно се налага извода, че липсата на еквивалентност не е достатъчна за прогласяването на нищожност на сделката, а е необходимо да е налице нееквивалентност на престациите, която е „явна“, „значителна“. В съдебните актове тази неравностойност придобива конкретни цифрови изражения. Те обаче не могат да бъдат единствения критерий за правоприложителя. Ето защо, в практиката се утвърждава разбирането, че като критерий следва да се преценява действителната воля на страните – преследваната от тях цел и това дали тя е свързана с удовлетворяване на значим, допустим от закона интерес.

Развитието на практиката на ВКС и извеждането на критерии, въз основа, на които да се извършва преценка налице ли е нееквивалентност на насрещните престации водеща до нищожност на договора поради противоречие с добрите нрави, е в интерес на страните по правния спор и инструмент в ръцете на съда. Както посочва ВКС, „Такива критерии са необходими, тъй като в противен случай преценката на съда би заменила волята на страните. По този начин би се накърнил принципът на свободата на договарянето (чл. 9 от ЗЗД), защото еквивалентността на престациите поначало се преценява от страните и се съобразява с техния правен интерес.“[3]

Борислава Първанова, адвокат от Софийска адвокатска колегия


star



[1] В този смисъл Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС; Решение № 24 от 9.02.2016 г., постановено по гр. д. № 2419/2015 г., Г. К., III Г. О. на ВКС

[2] Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато и по въпроса за необходимостта крайната нужда да бъде обусловена от предходно внезапно влошаване на здравословното или материално състояние на прехвърлителя.

По този въпрос ВКС приема, че „Крайно утежненото материално и здравословно състояние на продавачите, което в продължителен период преди сделката не е променено, не води до извода, че е налице причинна връзка между това състояние и продажбата на единственото им жилище.“

[3] Решение № 24 от 9.02.2016 г., постановено по гр. д. № 2419/2015 г., Г. К., III Г. О. на ВКС