art-25-02-1

 

По правило в гражданското право всяка страна изпълнява своите задължения доброволно, но не са малко и случаите, когато такова доброволно изпълнение липсва. Това е причината законодателят да предвиди механизми, които изправната страна по един договор може да използва, за да получи дължимата престация. Такъв механизъм е изпълнителният процес предвиден в ГПК. В този случай кредиторът се снабдява с изпълнителен лист и инициира изпълнително дело, с цел да удовлетвори вземането си. Интересен практически въпрос е какво ще стане с вече образувания изпълнителен процес, ако взискателят и длъжникът сключат споразумение, с което преструктурират дълга и длъжникът започне да плаща съгласно споразумението директно на взискателя, а не на съдебния изпълнител. Тази хипотеза се среща най-често при банковите кредити, при които длъжникът е преустановил плащането на вноските уговорени в договора. По поставения въпрос на този етап няма еднозначен отговор, като в съдебната практика се срещат противоречиви решения. В една част от съдебната практика се приема, че няма как да изтече двугодишния срок предвиден в нормата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, ако по сключеното споразумение между страните се е извършвало плащане, макар и по изпълнителното дело да не са предприемани каквито и да е действия или да са постъпвали суми[1]. В другата част от практиката се приема, че изпълнителното дело следва да се перемира, защото плащанията са извършвани директно на взискателя, като тези плащания по своята същност не представляват изпълнителни действия. Също така съдебната практика приема, че е в тежест на кредитора да прояви активност – да иска от съдебния изпълнител осъществяване на съответното изпълнително действие[2].

Коментираният срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК е процесуален преклузивен срок, който започва да тече от последното изпълнително действие[3]. В мотивите на т. 10 от тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС са изброени част от изпълнителните действия, които прекъсват давността съгласно чл. 116, б. „в“ от ЗЗД, като тези действия следва да се считат, че прекъсват и срока предвиден в чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Прекъсването на двугодишния срок настъпва с поисканото от взискателя извършване на изпълнително действие, част от конкретен изпълнителен способ[4]. Същото важи и за съдебния изпълнител, който предприема изпълнително действие, когато му е възложено да проведе принудителното изпълнение по чл. 18 от ЗЧСИ. В тази хипотеза взискателят възлага на съдебния изпълнител да избира и прилага различни изпълнителни способи по своя преценка. С това частният съдебен изпълнител се превръща в деен двигател на изпълнителното производство, като същевременно освобождава взискателя от тежестта да издирва имуществените права на длъжника, да избира изпълнителен способ и да иска предприемане на изпълнителни действия.[5] Ето защо при овластяване по чл. 18 от ЗЧСИ следва да бъде изследван въпросът дали съдебният изпълнител е предприел изпълнителни действия в рамките на двугодишния преклузивен срок предвиден в ГПК т.е. в този конкретен случай задължението за активност в изпълнителния процес се прехвърля от взискателя на съдебния изпълнител.

Тук искам да направя едно уточнение за срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, което няма да се отрази на крайния извод по темата на настоящата статия, но смятам, че е важно, защото в голяма част от съдебните решения, които съм анализирал, има смесване на този преклузивен срок с давностния срок за самото вземане. Безспорно е прието в практиката и доктрината, че двугодишния срок е процесуален и преклузивен. От това следва, че този срок не подлежи на спиране и прекъсване[6], но често се говори за прекъсване на срока при предприемане на изпълнителни действия. Изпълнителното производство дава право на взискателя или при възлагане на съдебния изпълнител да предприемат изпълнителни действия срещу конкретен длъжник, които да доведат до удовлетворяване на вземането. Тъй като изпълнителният процес засяга в най-голяма степен правната сфера на длъжника, законът е предвидил юридически механизми, които да стимулират взискателя или съдебния изпълнител да бъдат активни. Такова средство е двугодишният преклузивен срок, който тече в изпълнителния процес и който следва да се разграничава от погасителната давност за материалното правоотношение. Той започва да тече от образуването на изпълнителното дело, защото макар образуването на изпълнителното дело да не представлява изпълнително действие по смисъла на т. 10 от тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, то това е началният момент, в който взискателят може да поиска някое от предвидените в тълкувателното решение действия. В този срок следва да бъде извършено определено изпълнително действие, което е част от някой от изпълнителните способи предвидени в ГПК. След като се извърши действието започва да тече нов двугодишен срок, в който следва да се предприеме ново изпълнително действие. От казаното може да се направи извод, че при срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК не може да се говори за прекъсване в смисъла, който е вложен в чл. 116, б „в“ от ЗЗД, защото тази разпоредба урежда давностни срокове. С предприемането на изпълнителни действия се прекъсва единствено давността касаеща материалното право, а относно двугодишния срок предвиден в ГПК, тези действия дават началото на нов двугодишен срок, но не прекъсват стария. Процесуалният закон дава един преклузивен срок, в който следва да се осъществи определен юридически факт, ако този факт не бъде осъществен, то изпълнителното производство се прекратява (преклудира) ex lege. В случай, че този факт бъде осъществен, законът дава нов двугодишен срок, в който следва да се осъществи друг юридически факт, като по този начин се запазва висящността на изпълнителното производство до пълното удовлетворяване на взискателя.

В цитираното решение на Пазарджишкия окръжен съд се приема, че взискателят не е имал интерес да предприема изпълнителни действия, защото е получавал плащания по постигнатото споразумение, т.е. това е била оправдана липса на активност от негова страна, която не може да доведе до прекратяване на изпълнителното дело поради перемпция. Следва да се има предвид, че в нормата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК никъде не се говори за интереса на взискателя да предприема изпълнителни действия. Визираната разпоредба представлява една презумпция, че взискателят се е дезинтересирал от производството, ако не е предприел никакви изпълнителни действия в продължение на определен срок, като причините за това поведение са ирелевантни. Това е причината, поради която е предвидена нормата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. В подкрепа на това становище е и константната съдебна практика[7].

В чл. 330, ал. 1, б. „д“ от ГПК отм. се е предвиждало, че „изпълнителното производство се прекратява, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, с изключение на делата за издръжка, и когато заяви писмено, че длъжникът прави вноски срещу задължението си“. Намирам за правилно отпадането на последната част от цитираната разпоредба при приемането на новия ГПК, като новата редакция отговаря в по-голяма степен на целите на изпълнителното производство. Нещо повече, целта на изпълнителния процес е да даде липсващото доброволно изпълнение. Изпълнителният процес е сурогат на липсващото доброволно изпълнение[8]. Това означава, че щом е налице доброволно изпълнение по едно споразумение между взискател и длъжник, макар по първоначалния договор да е липсвало такова изпълнение, то изпълнителният процес става ненужен. Не може срещу длъжника да има висящо изпълнително дело, ако той плаща директно на взискателя, т.е. плащането може да се приеме, че е доброволно, макар и извършено със закъснение. Нормата на ГПК отм. по-скоро е давала възможност на взискателя за злоупотреба с право, защото изпълнителното производство вече не се е използвало за удовлетворяване на вземането по аргумент от Решение № 49 от 14.01.2013 г. по гр. д. № 2907 / 2012 г. на IX състав на Районен съд – Велико Търново. Отделно от това поддържането на изпълнителното дело води и до допълнителни разноски за длъжника, които в случая допринасят за неоправдано влошаване на икономическото му състояние. Разпоредбата на чл. 330, ал. 1, б. „д“ от ГПК отм. е предпочитала да осигури правата на взискателя за сметка на правата на длъжника, като по този начин се е нарушавал принципът за равенство между страните в изпълнителния процес.  В нормата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, правата на взискателя остават защитени, но не и за сметка на правата на длъжника, защото след перемиране на делото, ако последният спре да плаща доброволно преди да е изпълнил изцяло своето задължение, възможността за образуване на ново изпълнително дело от страна на взискателя (кредитор) остава открита. Това следва от факта, че изтичането на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК води само до прекратяване на започналото изпълнително производство, но не и до погасяване на материалното право на взискателя. Следователно взискателят може с изпълнителния лист, който вече му е бил издаден от съответния съд, да образува ново изпълнително дело, стига давността за материалното право да не е изтекла. Правата на взискателя могат да се гарантират, ако в споразумението се уговори, че длъжникът ще даде обезпечение, което ще гарантира изпълнението на задължението.

Споразумението, между взискателя и длъжника, с което се преструктурира дългът, най-често се сключва, когато взискател е банка и задължението произтича от договор за кредит. Това споразумение представлява двустранен договор, по който страните уговарят как занапред следва да се изпълнява  едно задължение, което е възникнало от едно предходно правоотношение (договор). В този ред на мисли споразумението е един акцесорен договор, защото е обусловен от наличието на предходен договор. Въпреки това споразумението има известна самостоятелност. В него се уговаря занапред как ще бъде плащано задължението по първоначалния договор, дали ще е разделено на вноски, колко на брой ще са тези вноски и на какъв падеж следва да се плаща. Длъжникът може да погасява своя дълг като престира на взискателя съгласно уговореното в споразумението. Това ще означава, че по споразумението длъжникът изпълнява доброволно дължимото поведение[9]. Щом длъжникът може да изпълни доброволно по споразумението, то тогава изпълнителният процес става ненужен, защото той е даден на кредитора в случай на липса или отказ от доброволно изпълнение, т.е. когато има неизпълнение от страна на длъжника. Най-общо неизпълнението се приема като ненормално развитие на облигационното отношение. То е нежелан факт, защото препятства погасяването на облигационното отношение[10]. Казаното до тук води до извода, че когато между взискателя и длъжника бъде сключено споразумение за преструктуриране на дълга, при което длъжникът започва да изпълнява съгласно уговореното, то е налице доброволно изпълнение и според мен, в духа на добросъвестните отношения, взискателят би следвало дори да прекрати изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 от ГПК, защото вече не се нуждае от изпълнително дело. Но дори да не бъде прекратено на посоченото по-горе основание, изпълнителното производство следва да се прекрати поради перемпция, ако в двугодишен срок не бъде поискано извършване на изпълнителни действия от страна на взискателя.

В заключение смятам, че не могат да се споделят мотивите на част от съдебната практика, че при плащане директно на взискателя по сключено между страните споразумение не може да настъпи перемпция поради непредприемане на изпълнителни действия в продължение на две години, защото взискателят е нямал интерес от предприемането им. С изтичането на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК се предполага, че взискателят се е дезинтересирал от изпълнителното производство, точно защото не е предприел изпълнителни действия и затова производството следва да се прекрати по силата на закона. Недопустимо е липсата на интерес да се ползва като аргумент за поддържането на изпълнителното производство, а освен това един такъв извод противоречи на целта на закона. Овен това в  т. 10 от тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС е дадено обяснение кои действия се смятат за изпълнителни, като тези действия следва да се вземат предвид при определяне на момента, в който започва да тече двугодишният преклузивен срок. Също така това са действията, които следва да се предприемат в рамките на този срок, за да не бъде прекратено изпълнителното производство. Споразумението между взискател и длъжник не попада сред визираните в тълкувателното решение действия, защото в тълкувателното решение се говори за изпълнителни действия, а не за извършване на правни действия по принцип. Изпълнителните действия са изрично уредени в закона и изграждат различните изпълнителни способи. Предвидените в ГПК изпълнителни способи представляват средства, които трябва да използва изпълнителният орган, за да удовлетвори притезанието на взискателя[11]. От това следва, че за да се отрази на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, действието трябва да е извършено в изпълнителното производство и то да може да доведе до удовлетворяване на взискателя. Плащането по споразумение, с което се предвижда начина на погасяване на едно задължение, извън изпълнителното дело също не попада сред изпълнителните действия водещи до започването на нов двугодишен срок, защото макар да могат да доведат до удовлетворяване на взискателя, те не се извършват в изпълнителния процес и не могат да му влияят. Също така трябва да се държи сметка, че е налице доброволно изпълнение по отношение на споразумението. Както вече бе казано изпълнителното производство е сурогат на доброволното изпълнение, което означава, че за да има нужда от изпълнително производство трябва да липсва доброволно изпълнение. Следва да се отбележи и фактът, че нормата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК е императивна и не подлежи на разширително тълкуване относно кои факти могат да попречат на изтичането на двугодишния преклузивен срок.

По мое мнение за правилно следва да се приеме виждането на тази част от съдебната практика, която приема, че изпълнителното производство следва да бъде прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, в случаите, когато между взискателя и длъжника е сключено споразумение, по което плащанията се извършват, не към съдебния изпълнител, а директно към взискателя. Допълнително изискване за настъпване на перемпцията в коментираната хипотеза е по вече образуваното изпълнително дело да не са предприемани изпълнителни действия в продължение на две години.

 

 

 

Автор: Йордан Пангев- юрист


star



[1] Решение №501 от 21.12.2017г. по гр. дело № 851/2017г. по описа на Пазарджишки окръжен съд

[2] Решение № 232 от 27.06.2017г. по гр. дело №368/2017г. по описа на Окръжен съд Хасково

[3] Сталев Ж. Българско гражданско процесуално право, Сиела, 2012, 990

[4] Николов Д., Иванов Д. Изпълнително производство по ГПК и ЗОЗ, Сиела, 2016, 70

[5] Бъзински М., Тонев А. Правомощия на частния съдебен изпълнител по чл. 18 от Закона за частните съдебни изпълнители (ЗЧСИ), http://www.trudipravo.bg/mesechni-spisania/mesechno-spisanie-targovsko-i-obligacionno-pravo/menuconttkp1/230-pravomoshtiya-na-chastniya-sadeben-izpalnitel-po-chl-18-ot-zakona-za-chastnite-sadebni-izpalniteli-zchsi

[6] Павлова М Гражданско право обща част, Софи-Р, 2002, 650

[7] Решение № 4562 от 26.06.2015 г. по гр. д. № 7340/2015 г. на Софийски градски съд; Решение № 2674 от 19.04.2012 г. по гр. д. № 3096 / 2011 г. на ГО ЧЖ I състав на Софийски градски съд; Решение № 4208 от 13.06.2017 г. по гр. д. № 5192 / 2017 г. на ГО ЧЖ VI състав на Софийски градски съд; Решение № 1480 от 23.11.2016 г. по гр. д. № 2172 / 2016 г. на III състав на Окръжен съд – Варна; Решение № 381 от 03.11.2014 г. по гр. д. № 619/2014 г. на Окръжен съд – Кюстендил

[8] Сталев Ж. Българско гражданско процесуално право, Сиела, 2012, 837; Корнезов Л. Гражданско съдопроизводство, том втори, Софи-Р, 2010, 145

[9] Голева П. Облигационно право, Нова Звезда, 2015, 102

[10] Калайджиев А. Облигационно право обща част, Сиби, 2016, 333

[11] Корнезов Л. Гражданско съдопроизводство, том втори, Софи-Р, 2010, 155