договори-за-кредит

Една от най-ефективните мерки, които длъжникът може да предприеме, за да защити имуществото си от принудителното изпълнение е обезпечителната мярка спиране на изпълнението. Чрез нея се суспендира временно активността на съдебния изпълнител изрязяваща се в принудително изпълнение върху имуществото на длъжника, или по точно казано, при спиране на изпълнението, съдебният изпълнител не може нито по свой почин (в хипотезата на чл. 18 ЗЧСИ), нито по искане на взискателя (независимо, че същият е господар на изпълнителното производство), да осъществява изпълнителни действия върху длъжниковото имущество. Това е така, тъй като чрез посочената обезпечителна мярка се блокира временно действието на издадения в полза на взискателя изпълнителен титул, както и инвокираната в него заповед за принудително изпълнение, на която съдебният изпълнител дължи подчинение. За да е ефективна обаче, посочената мярка трябва да е навременна, т.е. да бъде поискана от длъжника в момент, в който изпълнението върху имуществото му да е все още висящо и да не е приключило, защото при приключване на изпълнението мярката няма да може да се активира и да породи своя ефект, поради нейната закъснялост. В този смисъл в практиката често се поставяше въпроса за крайният момент, в който би било допустимо спиране на изпълнението, като се акцентираше най-вече върху изпълнението върху недвижим имот. Именно проблематиката във връзка с изпълнението върху недвижим имот беше причината подобен казус да стигне за разглеждане до ВКС[1] , който с определение № 523 от 15.02.2017 г., постановено по гр.д. 2339/2017г., допусна касационно обжалване по въпроса: може ли постановлението за възлагане да влезе в сила при наличието на обезпечителна заповед, по силата на която преди влизането в сила на постановлението за възлагане е спряно производството по изпълнителното дело, при положение, че обезпечителната заповед не е отменена. По това дело беше постановено решение № 56 от 24.04.2018г., по реда на чл. 290 ГПК, в което ВКС прие, че „ако в срока за обжалване на постановлението за възлагане изпълнителното производство бъде спряно по разпореждане на съда, включително и в производство за обезпечение на иск, спирането поражда действието по чл.61, ал.1 ГПК. След като до отмяна на спирането и възобновяване на производството сроковете не текат, то и постановление за възлагане, постановено в изпълнително производство, което е спряно в срока за обжалване по чл.436, ал.1 ГПК, не може да влезе в сила до момента, в който изпълнителното производство не бъде възобновено и не изтече оставащата към момента на спирането част от срок”.
Тъй като решението е постановено по реда на чл. 290 ГПК, то същото ще се прилага с характер на задължителност за всички съдилища, независимо от промените със ЗИДГПК (ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г.), с които решенията по този ред вече не се третират като задължителна съдебна практика, тъй като съдебните състави продължават да приемат актовете на ВКС по този ред като задължителни.
В настоящият коментар ще застъпя обратното на изложеното по-горе от ВКС разбиране, а именно, че издаденото преди спирането на изпълнението постановление за възлагане може да влезе в сила, като ще изложа подробни мотиви в подкрепа на това си становище.

1. Спиране на индивидуалното принудителното изпълнение върху недвижим имот – възможни хипотези, цел и правен ефект.

Хипотезите, в които длъжникът може да постигне ефекта на спирането на изпълнението върху недвижим имот са много – при предявен иск по чл. 439 ГПК (чрез обезпечение на иск или бъдещ иск), с искане по чл. 438 ГПК при наличие на подадена жалба срещу действията на съдебния изпълнител, при подадено възражение срещу издадената заповед за незабавно изпълнение – в хипотезата на чл. 419, т.1-9 ГПК след предоставяне на надлежно обезпечение, а в хипотезата на чл. 419, т.10 ГПК по силата само на подаденото в срок възражение в съда, при подаване на касационна жалба срещу осъдително въззивно решение – чл. 282, ал.2 ГПК, при подаване на молба за отмяна на влязло в сила съдебно решение подлежащо на принудително изпълнение[2] , в хипотезите на чл. 624б, ал.2 и чл. 627б, ал.2 ГПК[3] , по реда на чл. 638, ал.1 ТЗ, чл. 454, ал.1 ГПК и др.
Целта на спирането на изпълнението върху недвижим имот е да може да се забрани на съдебния изпълнител да извърши публичната му продажба и така длъжникът да запази собствеността върху него, съответно взискателят да се удовлетвори от продажбата му [4].
Ефектът на спирането на изпълнението може да настъпи по силата на закона – чл. 638, ал.1 ТЗ, чл. 454, ал.1 ГПК, чл. 420, ал.1 във връзка с чл. 419, т.10 ГПК, на основание на съдебен акт – обезпечителни заповеди и съдебни определения, както и с акт на съдебния изпълнител.
Въпросът, който се поставя е кой е крайният момент, до който може да се постанови спиране на изпълнението върху имота – било то по силата на закона, с акт на съд или съдебен изпълнител ?
Според горецитираното решение на ВКС ако в срока за обжалване на постановлението за възлагане бъде спряно изпълнението, същото не може да влезе в сила. Мотивът на ВКС е, че срокът за обжалване се спира по смисъла на чл. 61 ГПК и не може да изтече, поради което и постановлението за възлагане не може да влезе в сила. Прави впечатление обаче, че отговорът даден от върховните съдии не съответства напълно на обхвата на въпроса, с който те са били сезирани. Видно от определението по допускането на касационно обжалване е, че подателят на касационната жалба е формулирал въпрос, който е бил свързан с това дали постановлението за възлагане може да влезе в сила, ако преди това бъде спряно изпълнението, а не, както ВКС се е произнесъл, дали то може да влезе в сила, ако в срока за обжалването му бъде спряно изпълнението. Въпросът допуснат до касационно обжалване е по- широкообхватен и касае всеки един възможен момент – от започване на срока за обжалване до момента на постановяване на съдебното решение на окръжния съд по реда на чл. 435, ал.3 ГПК, ако има подадена жалба. В този смисъл отговорът би следвало да касае този времеви период, а не само срока за обжалване, съответно Върховният съд е следвало да разгледа и възможността спирането на изпълнението да настъпи след срока за обжалване, когато съдебният изпълнител е окомплектовал администрираните жалби, но не ги е изпратил в съда, както и ако вече ги е изпратил в съда и е налице висящо производство по чл. 435, ал.3 ГПК. Независимо, че отговорът на върховните магистрати се е съсредоточил единствено до разглеждане на хипотезата на настъпило спиране на изпълнението в срока за обжалване на постановлението за възлагане, приемам, че отговорът им се отнася и до останалите изброени хипотези.
Както е известно, постановлението за възлагане влиза в сила след изтичането на седмодневния срок за обжалването му по реда на чл. 435, ал.3 във връзка с чл. 436, ал.1 ГПК, или в деня на постановяване на съдебното решение на окръжния съд, с което жалбата срещу него е оставена без уважение. Мотивите на върховните съдии се свеждат до това, че ако в седмодневния срок за обжалване на постановлението, който започва да тече от момента на уведомяването на длъжника за издаването му – чл. 435, ал.3 ГПК, бъде постановено спиране на изпълнението, срокът за обжалване не може да изтече поради спиране на течението му по смисъла на чл. 61 ГПК. Други мотиви върховните съдии не сочат.
За да се даде отговор на въпроса до кой момент е допустимо да се наложи мярката спиране на изпълнението върху недвижим имот, то следва да се изследват отговорите на няколко други изключително важни въпроса – какъв е точният смисъл на разпоредбата на чл.61 ГПК; каква е целта на мярката спиране на изпълнението върху недвижим имот; до кой момент е налице висящо принудително изпълнение върху имота; кой е крайният акт,с който приключва изпълнението върху имота осъществявано от съдебния изпълнител; какъв е характера на действията на съдебния изпълнител по администрирането на жалби и изпращането им на окръжния съд; какъв е характера на производството по обжалване на действията на съдебния изпълнител и каква е връзката му с изпълнителното производство;
От прочита на разпоредбата на чл. 61, ал.1 ГПК става ясно, че при спиране на изпълнението се спират всички започнали да текат, но неизтекли срокове, в случая в изпълнителното производство. Тук се има предвид сроковете, които текат по извършваните от съдебния изпълнител изпълнителни действия, а не каквито и да било срокове. В този ред на мисли следва да се спира едномесечния срок, в който се извършва публичната продажба – чл.488, ал.1 ГПК, двуседмичният срок за доброволно изпълнение – чл. 428, ал.1 ГПК, даденият срок на купувача за внасянето на цената при извършена публична продажба – чл. 492, ал.3 ГПК, едноседмичният срок от обявяването на публичната продажба за нестанала, в който взискателят има право да поиска нова продажба – чл. 494, ал.1 ГПК, срокът за внасяне на съразмерни части при влязло в сила разпределение – чл. 495 ГПК и др. Целта на спирането е да се преустанови възможността съдебният изпълнител да постигне осъществяване на изпълнителни способи. Именно поради тази причина всички действия и срокове свързани с изграждането и реализирането им се спират. Не така стоят нещата обаче в случай, че изпълнителните способи са извършени от съдебния изпълнител, но крайните му актове, с които те са приключили, подлежат на обжалване. Сроковете за обжалване на актове, с които се приключва даден изпълнителен способ, както е при постановлението за възлагане, не спират да текат при спиране на изпълнението, тъй като действията по обжалването му стоят извън изпълнението. Постановлението за възлагане е крайният акт, с който приключва изпълнителното производство върху недвижим имот на длъжника[5] . По тази си характеристика то наподобява съдебното решение в исковото производство[6] . В едно исково производство спиране на сроковете по чл.61 ГПК е допустимо докато то е висящо, т.е. не е приключило със съдебно решение, тъй като само висящо производство може да бъде спирано. В едно изпълнително производство, за разлика от исковото, са налице множество отделни – „малки” изпълнителни производства спрямо всеки един недвижим имот собственост на длъжника, всяко едно от което завършва с постановление за възлагане. Т.е. както съдебното решение приключва исковото производство, така и постановлението за възлагане приключва изпълнителното производство спрямо конкретния недвижим имот. В този смисъл, подобно на исковото производство, спиране на сроковете би било допустимо до момента, в който изпълнителното производство върху имота е висящо, т.е. не е издадено постановление за възлагане, в противен случай вече не е налице висящо изпълнително производство спрямо имота и спиране е недопустимо. По същият начин след постановяване на съдебното решение вече не е налице висящо исково производство и същото не може да бъде спирано. Поради това е немислимо да се спира и срокът за обжалване на съдебното решение. Приликата между съдебното решение и постановлението за възлагане се потвърждава и от факта, че последното подлежи на отмяна по реда на чл. 309 ГПК, който се прилага за съдебни решения.
Постановлението за възлагане е крайният акт с който приключва изпълнителния способ публична продажба, съответно това е „съдебното решение”, с което завършва/приключва изпълнителното производство спрямо съответния недвижим имот на длъжника провеждано на основание изпълнителния лист. До момента на издаването му спиране на изпълнението върху имота е допустимо и би било ефективно. След издаването му изпълнителния способ е извършен и съдебният изпълнител е приключил с изпълнението, т.е. пред него вече не е налице висящо изпълнително производство върху имота, което да бъде спирано[7] . Основните мотиви на поддръжниците на тезата, че спирането на изпълнението е допустимо до влизането в сила на постановлението за възлагане, а не до издаването му е, че с влизането в сила настъпва вещния му ефект, като преди това собствеността на имота все още е на длъжника и спирането би било ефективно [8]. Тук обаче не се отчита една много съществена особеност, че спирането на изпълнението е мярка, която цели да възпре съдебния изпълнител да реализира осребряване на имуществото на длъжника, в случая на недвижим имот чрез публична продажба, съответно удовлетворяване на взискателите от продажбата му. С оглед на това, както и от самото наименование на мярката следва, че тя трябва да се активира при наличие на висящо изпълнение, т.е. при наличие на неприключила публична продан, съответно при липса на издадено постановление за възлагане, тъй като то е крайният акт, с който приключва изпълнението от съдебния изпълнител. След издаването му съдебният изпълнител не осъществява изпълнение,а администрира жалби срещу него по реда на чл. 435 ГПК, ако има такива. Той не изпълнява. Именно поради тази причина няма какво да се спре. Поради това не може да бъде споделено виждането в някои съдебни актове, че при спиране на изпълнението след издаване на постановлението за възлагане съдебният изпълнител не може да администрира жалбите срещу него[9] , тъй като това са действия по администриране на книжа, а не изпълнителни действия, съответно те не могат да се обхванат от мярката спиране на изпълнението, още повече, че стоят извън вече проведеното изпълнение [10]. Постановлението за възлагане може да бъде отменено по реда на чл. 435 ГПК, както и по реда на чл. 309 ГПК, където може да се постанови и спиране на изпълнението му, за да се преустанови възможността да бъде извършен въвод във владение.
Производството по реда на чл. 435 и сл. ГПК е двустранно, спорно, правораздавателно по характера си[11] , чийто предмет е валидността на извършеното от изпълнителния орган действие или исканото от жалбоподателя негово задължение. Правомощията на окръжния съд са контролно – отменителни и с реализирането им се упражнява контрол за законосъобразност на действието или отказа на изпълнителния орган. В това производство се дава оценка на обжалваното от съдебния изпълнител действие – законосъобразно ли е то или не, като същото не е част от изпълнителното производство, а осъществява контрол върху извършените по него изпълнителни действия. В този ред на мисли производството по чл. 435 и сл. ГПК не може да бъде спирано с обезпечителна заповед за спиране на изпълнителното производство, която е издадена от друг съд. Съдът в производството по чл. 435 и сл. ГПК има правото да спре изпълнението ако прецени това за необходимо – чл. 438 ГПК, но при жалба срещу постановление за възлагане не би следвало да се постановява такова спиране, тъй като не е ясно какво точно ще спре съда като изпълнение. Такова изпълнение няма, защото е приключило с издаването на постановлението за възлагане, а въводът във владение може да бъде извършен едва след влизането му в сила. Не става ясно и какъв е смисъла от спирането на срока за обжалване на постановлението за възлагане, тъй като преди издаването му не е имало спиране на изпълнението, съответно пороци при публичната продажба може да се наведат в самото обжалване по реда на чл. 435 ГПК. Постановлението за възлагане може да бъде отменено по реда на чл. 435 ГПК, преди да е влязло в сила, съответно по реда на чл. 309 ГПК, ако е влязло в сила. Публичната продажба от своя страна може да бъде оспорвана единствено по реда на чл. 496, ал.3 ГПК. Не съществува друг ред за отмяна на постановлението за възлагане, съответно за обезсилване на неговите последици. Това е още една причина да не може да се приеме за основателно становището на ВКС, че при спиране на изпълнителното производство спира да тече срокът за обжалване на постановлението за възлагане. Какъвто и да е характера на предявения иск, по който е допуснато обезпечение чрез спиране на изпълнителното производство, съответно какъвто и да е изхода от него, постановлението за възлагане не може да бъде отменено на основание резултата от това дело. Отмяната му е допустима само по реда и на основанията посочени по горе. Поради тази причина спирането на срока за обжалване е non sens, още повече, както много сполучиливо се е изразил в мотивите си състав на Пловдивски апелативен съд, „мярката спиране на изпълнението на издадено постановление за възлагане в производството по чл. 438 ГПК е неподходяща, тъй като самото му обжалване препятства неговото влизане в сила и привеждането му в изпълнение[12] .

 

Автор:д-р Димитър Иванов


star



[1] Съществува възможност да бъде спряно цялото изпълнително производство, или само изпълнението върху конкретен имуществен обект на длъжника. Тъй като настоящата работа разглежда ефекта на спирането при изпълнение върху недвижим имот, то същата ще акцентира на ефекта от това спиране.Следва да се има предвид обаче, че независимо дали спирането е на цялото изпълнително производство, или само на изпълнението върху недвижимия имот, ефектът е сходен, като разликата е в обхвата.
[2] Спорно е дали постановленията за възлагане подлежат на отмяна, тъй като преди приемането на ТР № 7 от 31.07.2017г. по т.д. №7/2014г. на ВКС практиката беше константна, но след това се наблюдават противоречиви становища на отделните състави, като в едни се приема, че постановлението за възлагане не подлежи на отмяна – Определение № 364 от 09.11.2017г. по гр.д. № 887/2017г. на ВКС, а в други е прието, че постановлението за възлагане е акт подлежащ на отмяна – Определение № 31 от 12.02.2019г. по т.д.№ 3014/2018г. на ВКС; Решение № 300 от 28.11.2018г. по т.д. № 1916/2016г. на ВКС; Решение № 135 от 27.07.2018г. по гр.д. № 4682/2017г. на ВКС и др.
[3] Не се посочват хипотезите на чл. 524 ГПК и чл. 309, ал.1 ГПК при искане за отмяна на постановление за възлагане, тъй като първата хипотеза касае случаите, при които изпълнителния титул не е за парично вземане, а за предаване на недвижим имот, където не се провежда публична продажба и не се издава постановление за възлагане, докато при отмяната на постановлението за възлагане не е възможно да бъде спряно влизането му в сила, тъй като то вече е влязло в сила.
[4] Решение № 273 от 14.12.2015 г. по гр. д. № 3303/2014 г. на ВКС, където е прието, че спирането на принудителното изпълнение на паричното вземане е забрана за осребряване на имущество на длъжника и за предаване на постъпилите парични суми на взискателя.
В Решение № 182 от 12.12.2017 г. по гр. д. № 2719/2017 г. на ВКС е прието, че при спиране на изпълнителното производство е налице забрана за извършване на същински процесуални действия по него, а не на всички действия въобще.
[5] Така ТР №5 от 18.05.2017г. по т.д.№ 5/2015г. на ВКС; Решение от 23.04.2012 по гр.д.№ 218/2012г. на Окръжен съд – Сливен; Определение № 257 от 28.03.2012г. по в.ч.г.д. № 182/2012г. на Апелативен съд – Варна.Определение № 924 от 21.06.2011г. по ч.гр.д. № 477/2011 г. на Апелативен съд – Пловдив; Обратно Определение № 272 от 4.05.2011 г. по ч. гр. д. № 152/2011 г. на ВКС.
[6] В доктрината е посочено в този смисъл, че щом съдебното решение има сила на пресъдено нещо, то постановлението за възлагане следва да има сила на изпълнено нещо – Неков, Р. Сила на изпълнено нещо в контекста на правното действие на възбраната. Бележки по отговора на въпрос № 5 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г. – В: Предизвикай: Изпълнителния процес!, сб. съст. Ст. Ставру, В. Петров. С.: Сиела, 2016, 54-69.
[7] Обратно Определение № 2706 от 11.08.2017 г. по в. т. д. № 3464/2017 г. на САС, според което спирането може да бъде извършено до влизането в сила на постановлението за възлагане.
Константната съдебна практика обективирана в Решение № 87/22.07. 2015 г. на ІІІ г.о. по гр. д. № 659/2015 г. и Решение № 273/22.07.2015 г. на ІV г.о. по гр. д. № 3303/2015 г., и двете по описа на ВКС, приема, че извършените от съдебния изпълнител действия след спирането на изпълнителното производство с обезпечителна заповед, при наличие на влязло в сила постановление за възлагане на имот не са изпълнителни действия по това спряно производство. Те са извършени по силата на чл.498 ГПК, като на основание чл.498, ал.1 от ГПК купувачът на имота може да поиска от съдебния изпълнител извършване въвод във владение, а съгласно чл.498, ал.2 ГПК, въводът се извършва срещу всяко лице, което се намира във владение на имота, като то може да се брани само с иск за собственост. Нито спирането, нито дори прекратяването на принудителното изпълнение на паричното вземане (и обезсилването на изпълнителния лист) са пречка за въвода на купувача от публична продан във владение на закупения от него имот. Основание за извършване на въвода е чл.498 от ГПК, според който купувачът на имота може да поиска от съдебния изпълнител извършване въвод във владение. Съгласно чл.498, ал.2 от ГПК, въводът се извършва срещу всяко лице. което се намира във владение на имота. То може да се брани само с иск за собственост. Обратното е прието в Определение № 272 от 4.05.2011 г. по ч. гр. д. № 152/2011 г. на ВКС, където се застъпва разбирането, че в нарушение на процесуалния закон е прието, че постановлението за възлагане е крайният акт на публичната продан, след което не следват други изпълнителни действия по отношение на имота, поради което принудителното изпълнение върху имота вече е приключило и е налице годно основание за въвод във владение на купувача на имота. Съгласно чл. 397, ал. 1, т. 3, предложение последно ГПК обезпечението се извършва чрез спиране на изпълнение. Съгласно разпоредбите на глава XXXXIII „Изпълнение върху недвижими вещи“, и по специално тези след извършването на действията но чл. 496 ГПК изпълнителното производство продължава във варианти, уредени в разпоредбите на чл. 497 и следващите. В конкретния случай след влизане в сила на постановлението за възлагане следва да се извърши въвод във владение на купувача, процедура, която е свързана със задължение на купувача да представи удостоверения за платени такси за прехвърляне на имота и за вписване на постановлението за възлагане. Следователно с оглед данните по делото изпълнението срещу процесния имот не е приключило, поради което обезпечителната мярка по чл. 397, ал. 1, т. 3, предложение последно ГПК може да се приложи при допускане на обезпечение. Същата се явява подходяща с оглед защитата на ищеца и частен жалбоподател в настоящото производство. Това становище на ВКС не може да бъде споделено, тъй като при коментираната хипотеза въводът се извършва на основание влязло в сила постановление за възлагане, което е самостоятелно изпълнително основание, чието действие трябва да бъде спряно, за да може да се спре въвода във владение. Това не може да стане с обезпечителна мярка спиране на изпълнението при влязло в сила постановление за възлагане.
[8] Този проблем въобще не стоеше при действието на старата редакция на чл. 496, ал.2 ГПК, където беше предвидено, че от издаването на постановлението за възлагане настъпва вещния му ефект, а не от влизането му в сила.
[9] Определение № 698 от 07.10.2013г. по в.ч.г.д № 831/2013г. на Окръжен съд – Пазарджик, цитирано в Иванов, Д. Кога настъпва ефектът от спирането на индивидуалното принудително изпълнение по силата на закона, достъпна на http://gramada.org/%D0%B5%D1%84%D0%B5%D0%BA%D1%82-%D1%81%D0%BF%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D0%B8%D0%BD%D0%B4%D0%B8%D0%B2%D0%B8%D0%B4%D1%83%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%BE%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%BD%D1%83%D0%B4%D0%B8%D1%82/
[10] Пак.там.
[11] В този смисъл са разрешенията приети в ТР № 3 от 12.07.2005 г. по т. дело № 3/2005 г. на ОСГКТК на ВКС.
[12] Определение № 450 от 26.09.2017г. по в.ч.гр.д. № 518/2017г. на Апелативен съд – Пловдив.