ЗА ОБЖАЛВАЕМОСТТА НА ОПРЕДЕЛЕНИЕТО ПО ЧЛ. 423 ОТ ГПК

1. ВЪВЕДЕНИЕ

Правното средство за защита на длъжника в заповедното производство е подаване на възражение срещу заповедта за изпълнение пред заповедния съд, в законоустановения за това срок. Макар и основен, този способ за защита не е единствен. Гражданският процесуален кодекс (ГПК) предоставя на длъжника по заповедта за изпълнение, който е бил лишен от възможност да оспори вземането, допълнителна възможност да реализира защитата си. Тя се осъществява посредством депозиране на възражение пред въззивния съд, но само в предвидените от закона хипотези, поради което това производство се определя в теорията и съдебната практика като извънреден способ за защита. Като изхожда от извънредния характер на производството, Върховният касационен съд (ВКС) в своята задължителна практика последователно застъпва становището, че определението, с което въззивния съд приема или не приема подаденото възражение, е окончателен съдебен акт, който не подлежи на обжалване.

Въпреки съществуването на задължителна съдебна практика по въпроса за обжалваемостта на определението по чл. 423 от ГПК, считам, че разглеждането му не е лишено от смисъл. На първо място, защото решаването на един правен въпрос със задължителна съдебна практика не трябва да затваря очите на юриста, като спира размислите и дискусиите по него, още повече, когато тази съдебна практика влиза в противоречие сама със себе си и със самия закон. На второ място, както ще стане ясно от изложението, необжалваемостта на това определение не е така безспорна, а категоричното й възприемане може да доведе до несправедливи резултати.

2. ПРОИЗВОДСТВОТО ПО ЧЛ. 423 ОТ ГПК – ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ

Производството по реда на чл. 423 от ГПК „Възражение пред въззивния съд“ се определя като извънредно извънинстанционно производство, чрез което при определени хипотези длъжникът, който не е имал възможност да възрази срещу заповедта за изпълнение може да реализира защитата си.

Доколкото възражението по чл. 423 от ГПК е насочено към заповед за изпълнение, която формално е влязла в сила, в теорията и съдебната практика това производство се възприема като аналог на производството по отмяна на влезли в сила съдебни решения (чл. 303 и сл. от ГПК), чиято цел е да го замести.¹²³

Съгласно чл. 423, ал. 1 от ГПК в едномесечен срок от узнаването на заповедта за изпълнение длъжникът, който е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да подаде възражение до въззивния съд, при наличие на някоя от следните предпоставки: заповедта за изпълнение не му е била връчена надлежно (т. 1); заповедта за изпълнение не му е била връчена лично и в деня на връчването той не е имал обичайно местопребиваване на територията на Република България (т. 2); длъжникът не е могъл да узнае своевременно за връчването поради особени непредвидени обстоятелства (т. 3); длъжникът не е могъл да подаде възражението си поради особени непредвидени обстоятелства, които не е могъл да преодолее (т. 4). Общото между регламентираните четири хипотези е, че в тях са посочени обстоятелства, които са попречили на длъжника в срок да предяви възражението си по чл. 414 от ГПК срещу заповедта за изпълнение.

Функционално компетентният въззивен съд, пред който се подава възражението е окръжният съд, в чийто район се намира районният съд издал заповедта за изпълнение.

Дължимата държавна такса за разглеждане на възражението е в твърд размер и се определя по реда на чл. 16 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата.⁴

Възражението може да бъде подадено в едномесечен преклузивен срок от момента, в който длъжникът е узнал за издадената заповед за изпълнение. Спазването на този срок има отношение към допустимостта на депозираното възражение, за което съдът следи служебно. В тежест на длъжника е да установи, че е спазил законоустановения срок, като докаже момента, в който е узнал за издадената заповед.⁵

Когато установи, че твърдяното от длъжника обстоятелство по чл. 423, ал. 1 от ГПК, попречило му да подаде възражение срещу заповедта е налице, въззивният съд приема депозираното възражение. Според концепцията на законодателя възражението по чл. 423, ал. 1 от ГПК има ролята и на възражение по чл. 414 от ГПК.⁶ Ето защо, съгласно чл. 423, ал. 4 от ГПК, разглеждането на делото от първоинстанционния съд продължава с указания към кредитора по чл. 415 от ГПК за възможността да предяви установителен иск за вземането по заповедта.

Изключение от това правило е налице, когато възражението е прието, защото въззивният съд е установил, че не са спазени предпоставките за издаване на заповед за изпълнение регламентирани в чл. 411, ал. 2, т. 3 и 4 от ГПК (длъжникът няма постоянен адрес или седалище на територията на Република България; длъжникът няма обичайно местопребиваване или място на дейност на територията на Република България). В този случай, съгласно чл. 423, ал. 3, изр. трето от ГПК съдът служебно обезсилва заповедта за изпълнение и издадения въз основа на нея изпълнителен лист. Заповедното производство приключва и разпоредбата на чл. 423, ал. 4 от ГПК е неприложима, тъй като обезсилването на заповедта за изпълнение води до липса на правен интерес от предявяването на установителен иск за вземането, за което е издадена.

3. ОБЖАЛВАМОСТ НА ОПРЕДЕЛЕНИЕТО ПО ЧЛ. 423 ОТ ГПК – ПРЕГЛЕД НА СЪДЕБНАТА ПРАКТИКА

   • 3.1. Необжалваемост на основание чл. 274, ал. 2 във вр. с ал. 1 от ГПК

В практиката на ВКС, категорично се изключва възможността за обжалване на определението по чл. 423 от ГПК на основание чл. 274, ал. 2 във вр. с ал. 1 от ГПК. Приема се, че в закона не е предвидена изрична възможност този акт да бъде предмет на инстанционна проверка (чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК), както и че определението по чл. 423 от ГПК няма характера на акт преграждащ по-нататъшното развитие на делото (чл. 423, ал. 1, т. 1 от ГПК), доколкото не слага край на разглеждането му. Според ВКС, с постановяване на определението по чл. 423, ал. 1 от ГПК не се прегражда самото заповедно производство, а настъпват изрично предвидените в закона (чл. 423, ал. 3 и 4 от ГПК) правни последици, целящи единствено охрана интересите на длъжника във връзка с връчването на заповедта за изпълнение и с оспорване на вземането по нея, като на кредитора е предоставена възможност да предяви иск за установяване на вземането си по чл. 422 вр. с чл. 415 от ГПК.⁷

• 3.2. Необжалваемост на основание чл. 274, ал. 3 от ГПК

В съдебната практика се изключва възможността за обжалване на определението на въззивния съд и на основание чл. 274, ал. 3 от ГПК, като определение, с което се дава разрешение по същество на друго производство или се прегражда развитието му. Като аргумент се посочва, че производството по чл. 423 от ГПК не е същинско въззивно производство. На следващо място, према се, че въззивният съд не разрешава по същество друго производство (заповедното), а упражнява възложени му от закона правомощия за извънинстанционна проверка по повод надлежното връчване на заповедта за изпълнение на длъжника и предпоставките за реализиране на правото му на защита срещу последиците на издадената заповед. Производството пред въззивния съд по възражение на длъжника по реда на чл. 423, ал. 1 от ГПК е извънинстанционно производство за отмяна на заповед за изпълнение, основанията за което са свързани с лишаването на длъжника от възможността да оспори вземането. Друг аргумент се извежда от сходният характер на производството по чл. 423 от ГПК с производството по отмяна на влезли в сила решения, което е едноинстанционно.⁸

Следва да се посочи, че застъпваното в цитираната съдебна практика становище, че производството по чл. 423 от ГПК е извънинстанционно производство за отмяна (к.м.) на издадената заповед за изпълнение, основанията за което са свързани с лишаване на длъжника от възможността да оспори вземането, не е съвсем точно. До отмяна на заповедта за изпълнение и издадният въз основа на нея изпълнителен лист, ще се стигне само в хипотезата на чл. 423, ал. 3 от ГПК, когато възражението е прието, защото при издаването на заповедта не са били налице предпоставките на чл. 411, ал. 2, т. 3 и 4 от ГПК. В останалите хипотези, последица от приемането на възражението е възстановяването на висящността на заповедното производство, като съдът издал заповедта следва да извърши действията по чл. 415 от ГПК, свързани с уведомяването на кредитора за постъпилото възражение и за възможността да предяви установителен иск.

• 3.3. Изключението

Становище, в полза на обжалваемостта на определението на въззивния съд по чл. 423 от ГПК, е застъпено в Определение № 252 от 28.03.2012 г. по гр. д. № 186/2012 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, постановено в производство по обжалване на определение на друг състав на ВКС, с което е оставена без разгеждане частна жалба срещу определение, с което не е прието възражение депозирано по реда на чл. 423 от ГПК.

За да остави частната жалба без разглеждане, първият състав на ВКС е приел, че определението по чл. 423 от ГПК не подлежи на обжалване, като е мотивирал акта си с аргумента за извънинстанционния характер на производството пред въззивния съд.

В цитираното определение вторият състав на ВКС не споделя изводите на първия, като посочва, че „при действието на стария ГПК съдебните актове, постановени в извънинстанционно производство по отмяна не подлежаха на обжалване, но причината за това не е била правното им естество, а обстоятелството че всички извънинстанционни производства бяха възложени на висшата съдебна инстанция. Тогава необжалваемостта на тези актове се извеждаше от липсата на по-горен съд, но тези актове подлежаха на извънистанционен контрол – преглед по реда на надзора и отмяна пред петчленен състав, пред ОСГК и пред Пленума на ВС. … Съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд подлежат определенията, с които се дава разрешение по същество на други производства или се прегражда тяхното развитие. Независимо от това дали ще квалифицираме производството по чл. 423, ал. 1 ГПК като производство по отмяна, или като производство по възстановяване на срок (предишно положение), то е друго производство по смисъла на чл. 274 ГПК. Без значение е също дали определението на окръжния съд по чл. 423, ал. 1 ГПК е въззивно по естеството си, или е постановено от „въззивен съд“ по изричната разпоредба на закона.“

4. ОСНОВАНИЯ ЗА ОБЖАЛВАНЕ НА ОПРЕДЕЛЕНИЕТО ПО ЧЛ. 423 ОТ ГПК

След като бяха разгледани застъпените в съдебната практика становища, според които определението по чл. 423 от ГПК не подлежи на обжалване и лаконичните им мотиви, както и изключението от тях, в рамките на следващите редове ще бъдат изложени аргументи в полза на обжалваемостта на това определение, както на основание чл. 274, ал. 2 във връзка с ал. 1 от ГПК, така и на основание чл. 274, ал. 3 от ГПК.

• 4.1. Обжалване на основание чл. 274, ал. 2 във връзка с ал. 1 от ГПК

• 4.1.1. Наистина в рамките на производството по чл. 423 от ГПК въззивният съд не действа като същинска въззивна инстанция, доколкото не се произнася по съществото на изпълняемото право. Въпреки това считам, че от гледна точка защитита на длъжника, определението на съда постановено в рамките на това производство, с което възражението не се приема има характера на определение, което прегражда по-нататъшното развитие на делото, по смисъла на чл. чл. 274, ал. 2 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК и като такова следва да подлежи на обжалване.

Заповедното производство е специално съдебно производство, чиято цел е да създаде съдебно изпълнително основание за вземане, което не се изпълнява, макар че не се оспорва и да избегне воденето на скъп, и дълъг исков процес. Независимо от това, то е функционално свързано с исковия процес. Ако вземането, за което е издадена заповед за изпълнение бъде оспорено от длъжника, кредиторът е принуден да предяви положителен установителен иск по чл. 415 от ГПК.

Подаването на възражение срещу заповедта за изпълнение е процесуално действие с голям интензитет на правна защита. То е единственото правно средство в рамките на заповедното производство, с което длъжникът разполага, за да оспори съществуването на претендираното от кредитора вземане. Ето защо се приема, че ако длъжникът не възрази в срок, заповедта за изпълнение се стабилизира и на практика се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, защото единствената възможност за оспорване на самото вземане е предявяването на иск с правно основание чл. 424 или чл. 439 от ГПК, но при предвидените ограничения относно новонастъпилите и новооткрити факти и доказателства. Извън тези хипотези, длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва самото вземане.⁹ С влизане в сила на заповедта за изпълнение, вземането е установено като безспорно, поради което предявяването на иск по общия ред, извън уредените в заповедното производство процесуални възможности е недопустимо.¹⁰ Изложеното е основание за извода, че в заповедното производство подаването на възражение срещу заповедта за изпълнение е процесуалното средство, което обуславя достъпа на длъжника до исковия процес и му дава възможност да осуети принудителното изпълнение на претендираното срещу него вземане, както и да установи недължимостта на същото.

Голямото значение, което има възражението срещу заповедта за изпълнение за защитата на длъжника, както и за последващото развитие на процеса, обосновава и съществуването на допълнителната възможност за защита по реда на чл. 423 от ГПК – чрез подаване на възражение пред въззивния съд, в предвидените от закона случаи, когато длъжникът не е могъл да възрази в срок пред първоинстанционния съд. Приемането на възражението по чл. 423 от ГПК води до възстановяване на положението, което би съществувало, ако длъжникът беше подал възражение по чл. 414 от ГПК в срок. Разглеждането на делото от първоинстанционният съд продължава с указания по чл. 415 от ГПК към заявителя за възможността да предяви установителен иск. Така, спрямо възражението по чл. 423 от ГПК също е в сила извода, че е функционално свързано, както със заповедното производство, така и с възможността за развитие на исков процес, в който да се установи със сила на пресъдено нещо съществува ли претендираното от длъжника вземане.

Предвид изложеното, относно характера на възражението срещу заповедта за изпълнение, като единствено средство за защита на длъжника, което обуславя, макар и непряко, достъпа до исков процес, считам, че определението по чл. 423 от ГПК, с което възражението не се приема, има характера на преграждащо определение по смисъла на чл. 274, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 1 от ГПК. Основните въпроси, които се разглеждат в производството по чл. 423 от ГПК биха могли да окажат съществен ефект върху материалноправното положение на длъжника.¹¹ След влизането в сила на заповедта за изпълнение той може да оспорва фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането само в специалните хипотези на чл. 424 и чл. 439 от ГПК (въз основа на новооткритите факти и доказателства, които не са му били известни до изтичане на срока за подаване на възражение или въз основа на факти, настъпили след изтичане на този срок). Ето защо, определението, с което възражението не се приема, прегражда правото на длъжника от заповедното производство да достигне до исков процес, в който да се установи със сила на пресъдено нещо дали съществува или не претендираното от него вземане, поради което подлежи на обжалване на основание чл. 274, ал. 2 във вр. с ал. 1 от ГПК.

• 4.1.2. Аргументи в полза на обжалваемостта на определението, с което възражението не се приема, могат да бъдат изведени и от правното действие на възражението по чл. 423 от ГПК. Приемането на възраженето от въззивния съд е приравнено на подаването на възражение по чл. 414 от ГПК в срок. Ето защо, в практиката си ВКС приема, че производството по възстановяване на срок по чл. 64 от ГПК не е приложимо спрямо срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, по следните съображения: „Основанието по чл. 64, ал. 2 от ГПК за възстановяване на пропуснатия от страната законов срок е доказване, че пропускането му се дължи на особени, непредвидени обстоятелства, които тя не е могла да преодолее. В специалната норма на чл. 423, ал. 1, т. 4 от ГПК законодателят е предвидил възможността за страната, която поради същите обстоятелства не е могла да оспори вземането, да подаде възражението пред въззивния съд. След като визираните в хипотезата на специалната права норма на чл. 423, ал. 1, т. 4 от ГПК предпоставки за подаване на възражението пред въззивния съд, са същите и за възстановяване на срока по чл. 64, ал. 2 от ГПК, специалната норма изключва приложението на общата.“¹² Въз основа на този извод се приема, че молбата за възстановяване на срока за подаване на възражение по чл. 414, ал. 2 от ГПК във всеки случай следва да бъде квалифицирана като възражение, подадено по реда на чл. 423 от ГПК.

В чл. 66, ал. 2 от ГПК е предвидена изрична обжалваемост на определението, с което се отказва възстановяване на срока. След като общото производството по възстановяване на срок (чл. 64 и сл. от ГПК) в заповедното производство е заместено от възможността за подаване на възражение пред въззивня съд, то няма основание на длъжника да се отказва правото на жалба срещу определението по чл. 423 от ГПК, с което възражението му не е прието и ефектът на възстановяване на срока не е постигнат.

• 4.1.3. Безспорен е, с оглед интересите на кредитора, преграждащият характер на определението по чл. 423 от ГПК в хипотезата, при която възржението е прието от въззивния съд, защото не са били налице предпоставките за издаване на заповед за изпълнение по чл. 411, ал. 2, т. 3 и 4 от ГПК. Съгласно чл. 423, ал. 3, изр. трето от ГПК в този случай съдът служебно обезсилва заповедта за изпълнение и издадения въз основа на нея изпълнителен лист.

Определенията, които постановяват обезсилване на издадената заповед за изпълнение и изпълнителен лист имат преграждащ характер, тъй като с това процесуално действие се слага край на заповедното производство. В разглежданата хипотеза не е приложима разпоредбата на чл. 423, ал. 4 от ГПК, която предвижда, че след като възражението по чл. 423 от ГПК бъде прието разглеждането на делото от първоинстанционния съд продължава, като съдът следва да даде указанията по чл. 415, ал. 1 от ГПК. Предмет на установителния иск по чл. 422 във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК е съществуването на оспореното с възражение вземане, за което е издадена заповед за изпълнение. Правният интерес от установяване вземането на кредитора срещу длъжника по издадена заповед за изпълнение е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на иска по чл. 422, ал. 1 от ГПК.¹³ След като в хипотезата на чл. 423, ал. 3, изр. трето от ГПК заповедта за изпълнение е обезсилена, за кредиторът не е налице правен интерес от водене на установителен иск за вземането. Така определението на въззивния съд слага край на заповедното производство и препятства по-нататъшното му развитие, което обосновава извод за преграждащия му характер.

Определението по чл. 423, ал. 3, изр. трето от ГПК е аналогично на определението по чл. 415, ал. 2 от ГПК, с което е постановено обезсилване на издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист, когато кредиторът не е представил пред заповедния съд доказателства, че е предявил в срок установителен иск за вземането по заповедта. В закона не е изрично предвидена възможност за обжалване на това определение по чл. 415, ал. 2 от ГПК. Въпреки това в съдебната практика единодушно се приема, че то подлежи на контрол пред по-горестоящ съд.¹⁴ По своите правни последици определението по чл. 423, ал. 3, изр. трето от ГПК е аналогично и на определението по чл. 413, ал. 2 от ГПК, за което е предвидена изрична обжалваемост само в случаите, в които е отхвърлено искането на заявителя за издаване на заповед за изпълнение.

Последиците на посочените три групи определения са едни и същи – прекратяване на заповедното производство, което винаги е препятствщо развитието му процесуално действие. Преграждащият характер на определенията по чл. 415, ал. 2 и чл. 413, ал. 2 от ГПК е безспорен, ето защо лишено от правна логика е да се приеме, че определнието по чл. 423, ал. 3, изр. трето от ГПК няма такъв и не подлежи на обжалване. Напротив. Изложеното е основание за извода, че след като с определението по чл. 423 от ГПК се обезсилват издадената заповед за изпълнение и изпълнителен лист, и се слага край на заповедното производство, то има преграждащ характер и следва да подлежи на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 1 от ГПК.

В Определение № 595 от 17.07.2014 г. по ч. т. д. № 4284/2013 г., Т. К., I Т. О., ВКС обосновава аналогията между определението на въззивния съд и определението по чл. 415, ал. 2 от ГПК. В резултат на това приема, че обезсилването на заповедта за изпълнение, съответно на изпълнителния лист, по реда на чл. 423, ал. 3, изр. трето от ГПК подлежи, на обжалване пред ВКС на основание чл.274, ал. 2, изр. първо от ГПК. Според ВКС обаче, при това обжалване „се извършва единствено преценка дали основанието за приемане на възражението е липса на предпоставките по чл. 411, ал. 2, т. 3 и т. 4 от ГПК за издаване на заповедта за изпълнение, без да се извършва контрол дали тези предпоставки действително са се осъществили.“

• 4.2 Обжалване на основание чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК

Съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК, когато са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 от ГПК на обжалване с частна жалба пред ВКС подлежат определения, с които се дава разрешение по същество на други производства или се прегражда тяхното развитие.

В мотивите към Тълкувателно решение № 1 от 21.07.2010 г., постановено по тълк. д. № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, се посочва, че определения, с които се дава разрешение по същество на други производства по смисъла на чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК и които на това основание подлежат на обжалване с частна жалба пред ВКС при наличие на основанията по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са „някои разпореждания и определения, постановени в заповедното производство”, без изрично да е изброено кои от тях и без да са изведени признаците за определянето им.

Тези признаци са очертани в т. 8 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г., постановено по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според върховният съд, „по смисъла на чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК подлежат на касационно обжалване въззивните определения, даващи разрешение по същество на други производства, свързани със съответното основно производство и обусловени от него.” Така ВКС приема, че „заповедното производство е самостоятелно и специално производство пред съд, насочено да създаде съдебно изпълнително основание за принудително събиране на безспорни вземания”, като прави извод, че „заповедното производство не е „друго производство”, свързано с исковия процес, тъй като законът го е уредил като самостоятелно, факултативно и предшестващо исковото производство, като правният интерес от последното произтича от оспорване с възражение на вземането, за което вече е издадена заповед за изпълнение в заповедното производство.”

От анализа на посочените по-горе характеристики, които според ВКС следва да притежават актовете подлежащи на обжалване на основание чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК, може да се направи извод, че определението по чл. 423 от ГПК попада именно в приложното поле на цитираната разпоредба.

На първо място, с определението на въззивния съд по чл. 423 от ГПК завършва едно самостоятелно производство. По своя характер това производство е функционално свързано и обусловено от заповедното. Предпоставка за депозирането на възражение пред въззивния съд по реда на чл. 423 от ГПК е наличието на приключило заповедно производство и издадена заповед за изпълнение, срещу която длъжникът не е могъл да се защити чрез подаване на възражение пред първоинстанционния съд. Така заповедното производство може да не е „друго производство” по смисъла на чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК, но безспорно е съответното основно производство, обуславящо това „друго производство”, каквото е производството по чл. 423 от ГПК.

В същото време по същността си производството по чл. 423 от ГПК е и функционално свързано с възможността за развитие на исков процес, тъй като както посочва ВКС в т. 8 на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК, правният интерес от исковото производство „произтича от оспорване с възражение на вземането, за което вече е издадена заповед за изпълнение в заповедното производство.”

Вярно е, че в ГПК не е изрично предвидено, че постановеният от въззивният съд акт в производството по чл. 423 от ГПК подлежи на обжалване. Това, обаче не е и необходимо, поради редакцията на чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК. В чл. 274 от ГПК са изброени определенияте, които подлежат на касационен контрол. Това изброяване, обаче не е чрез изрично препращане към конкретни текстове от ГПК, а чрез очертаване на общите характеристики на актовете на въззивните съдилища, подлежащи на обжалване пред ВКС. Ако целта на законодателя е била винаги да регламентира с изрична норма обжалваемостта на съответния съдебен акт, то тогава би било лишено от смисъл да съществува общата разпоредба на чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК, регламентираща обжалваемост на определенията, с които се дава разрешение по същество на други производства или се прегражда тяхното развитие. Както беше посочено, спрямо определението по чл. 415, ал. 2 от ГПК също не е изрично предвидена възможност за обжалване, но в практиката безспорно се приема, че то подлежи на контрол от по-горестоящ съд. В хипотезата на чл. 423 от ГПК законодателят е избрал компетентността на въззивния съд, с оглед териториалната близост до районния съд, пред който се е развило производството по издаване на заповедта за изпълнение, като чрез чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК е допуснал обжалването на постановеният в това производство акт пред ВКС.¹⁵

С оглед изложеното, считам, че постановеното от въззивния съд определение по чл. 423 от ГПК, отговаря на признаците, изведени в практиката на ВКС, които следва да притежават актовете попадащи в приложното поле на чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК и поради това подлежи на обжалване пред ВКС.

5. ПОДЛЕЖИ ЛИ НА ОБЖАЛВАНЕ ОПРЕДЕЛЕНИЕТО ПО ЧЛ. 423 ОТ ГПК?

Въпреки че в т. 8 от мотивите на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС беше възприета тезата за двуинстанционния (к. м.) характер на заповедното производство, в диспозитива беше записано, че „Въззивните (к. м.) определения, постановени в заповедното производство, не подлежат на касационно обжалване.“ Маркираната разлика между двуинстанционно призводство и въззивно определение е очевидна, както очевидна е разликата между въззивно определение и определение постановено от въззивен съд, с оглед правилата на функционалната подсъдност, каквото е определението по чл. 423 от ГПК.

След постановяване на посоченото тълкувателно решение, съставите на ВКС, които категорично отричаха въззивния характер на дейността на съда в прозводството по чл. 423 от ГПК и на постановения от него акт, вече приемат, че определението по чл. 423 от ГПК попада в хипотезата на т. 8 от диспозитива и като въззивно не подлежи на обжалване.¹⁶ Аргументи, от които да бъде направен извод за въззивния характер на определението по чл. 423 от ГПК, обаче в актовете на ВКС липсват.

Ако изведеният в мотивите на тълкувателното решение двуинстанционен характер на заповедното производство беше потвърден и в неговия диспозитив, трудно би могла да се отрече обжалваемостта на определението по чл. 423 от ГПК, което няма въззивен характер и с което сезираният съд, макар и въззивен спрямо районният съд издал заповедта за изпълнение, се произнася за първи път по въпроса, предмет на производството. Вместо това, с цитираното тълкувателно решение е постигнато единствено привидно уеднаквяване на практиката по въпроса за обжалваемостта на определението по чл. 423 от ГПК.

Необходимостта от разграничение между въззивно определение и определение на въззивен съд е отчетена в най-новата практика на върховния съд. В мотивите към Определение № 223 от 30.03.2015 г. по ч. гр. д. № 1565/2015 г., Г. К., ІV Г. О., ВКС посочва, че тълкуването дадено в т. 8 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК, „касае хипотеза на постановено от въззивен съд определение в заповедното производство по частна жалба срещу акт на първоинстанционен съд. Възражението по чл. 423, ал. 1 от ГПК, макар да се предявява пред въззивния съд по силата на закона, по естеството си не съставлява обжалване на акт на първоинстанционен съд, поради което произнасянето по него не е обхванато по разрешението по т. 8 на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 4/2013 г.“

Застъпеното становище заслужава адмирации и пълна покрепа, защото прави категоричният извод, който останалите състави на ВКС в стремежа си към „безпротиворечива“ практика не искат да направят, а заместват „точното прилагане на закона“ с точното цитиране на диспозитива на тълкувателното решение.

Така изглежда, че все пак въпросът дали определението по чл. 423 от ГПК подлежи на обжалване, още не е получил своят категоричен отговор. Само времето ще покаже дали изложените по-горе съображения, обосноваващи обжалваемостта му ще бъдат споделени от съдебната практика.

Автор: Борислава Първанова,

адвокат от Софийска адвокатска колегия

---

---

---