ПРЕАМБЮЛ:

  • След като с решение по т.д. 652/2010 год. на ІІ т.о, ВКС изпъди синдика от производствата по чл. 694 от ТЗ и трансформира фундамента на производството по несъстоятелност – масата на несъстоятелността в гарнитура, която се сервира от длъжника на анонимни кредитори чрез  симулативни процеси, в които дори бе отречено участието на кредиторите като подпомагащи страни;
  • След като тълкувателно дело №3/2013 год. на ОСГТК на ВКС, с непрецизна екстракция анулира чл. 137, ал.1 , т.7 от ТЗ и  предреши висящи производства, в угода на правната сигурност на отделни лица, придобили недвижими имоти от ООД, без задължителното по закон съгласие на съдружниците;
  • След като със същото решение по тълкувателно дело №3/2013 год., ОСГТК на ВКС даде сигнален изстрел за организираните групи, вършеещи из търговския регистър, крадящи корпоративна собственост и самоличност, и придобиващи дружество след дружество, чрез назначаване на управител с неистински документи, освен наличностите по сметки, да поглъщат като орда марокански скакалци и недвижимите имоти на дружествата –  нали вече си имат и тълкувателно решение за това;

→ С Решение № 165 от 19.05.2016 г. по т. д. № 883/2014 г., т. к., ІІ Т. О.на  ВКС касира още един институт на действащото право –  изпълнение върху дялове в ООД.

Факти: След  наложен запор на дружествен дял и прекратяване на участието му в“ Х“ ООД, длъжникът по изпълнението Y, заедно с другия съдружник в „Х“ ООД приемат решение,  единственият  имот на дружеството да се продаде, като продажбата е осъществена за 100 000,00 лева. Действителната стойност на този единствен имот е над 600 000,00 лева. Взискателят-кредитор предявява два иска:  по чл. 135 от ЗЗД против дружеството продавач „Х“ ООД и купувача, за отмяна на разпореждането с недвижимия имот; и иск по чл. 26, вр. 134 от ЗЗД от името на съдружника – длъжник, че продажбата е нищожна, тъй като липсва решение на ОС за това. Към момента приемането на решението за продажба, длъжникът Y не е вече съдружник, а дружественият договор изисква гласуване с повече от 50% от дружествения капитал за извършване на продажбата. Предмет на анализ е само първият иск по чл. 135 от ЗЗД. СГС уважава иска  по чл.135 от ЗЗД, а САС обезсилва решението на СГС, тъй като искът по чл. 135 от ЗЗД е предявен от ненадлежна страна – взискателя, който не бил кредитор на третото задължено лице – „Х“ ООД.

С определение № 214 от 24.04.2015 г. на ВКС, решението на САС е допуснато до касационното обжалване по въпроса, дали с връчването по реда на чл. 517, ал. 3 ГПК на изявлението на взискателя за прекратяване участието на длъжника в дружеството, взискателят придобива качеството на кредитор на дружеството за имуществено право на вземане, в размер на припадащата се на съдружника – длъжник част от имуществото, определена съгласно чл. 125, ал. 3 ТЗ, и съответно легитимиран ли е да предявява иск по чл. 135 ЗЗД срещу дружеството.

С Решение № 165 от 19.05.2016 г. по т. д. № 883/2014 г., т. к., ІІ Т. О.на  ВКС е дал отрицателен отговор на този въпрос, и на практика е приел, че взискателят няма право да иска отмяна на увреждащите го действия, с които се намалява стойността на ликвидационния дял на длъжника. Решението е принципно в привидна хармония със закона, посредством използвания тълкувателен и логически инструментариум, но е в пълно несъгласие с целите на закона и предназначението на института изпълнение върху вземания на длъжника, и в частност изпълнение върху дял в ООД.

1. Обект на изпълнението.

Предмет на изпълнението по реда на чл. 517 и сл. от ГПК  е едно парично вземане, притежание  на длъжника към трето лице – дружество с ограничена отговорност, в което длъжникът е участвал преди прекратяване на членството му. Чл. 517 от ГПК се намира в глава четиридесет и пета – „Изпълнение върху вземания на длъжника“. Смисълът на този изпълнителен способ се изразява в това, че взискателят може да иска да му се предадат дължимите на длъжника от третото задължено лице пари или вещи – „Българско гражданско – процесуално право“, стр.820,  2006 година, проф. Живко Сталев. При реализацията на този способ,  вещите ще бъдат осребрени,  а паричните средства ще  удовлетворят директно взискателя. Следователно, насочването на принудителното изпълнение върху вземане, дължимо от трето лице, по необходимост води до промяна в типичната материална  и процесуална легитимация – взискателят изисква,  а третото лице – ООД трябва и е длъжно да престира не на оригиналния си кредитор, а на новия такъв, взискателя по изпълнителното дело. В рамките на изпълнителното производство основанието за съществуване на първоначалното отношение между третото лице и неговия съдружник  в качеството му на длъжник по делото, е  да се оправдае бъдещото плащане към взискателя, нищо повече.

2. Ред за реализация на вземането и цел.

Възможни са два начина за получаване на дължимото от трето лице – ООД. Доброволно изплащане на стойността на ликвидационния дял на длъжника от дружеството след съобщението по  чл. 517, ал.3 от ГПК, или в  ликвидационна процедура на основание чл. 271 от ТЗ, след прекратяване на дружеството по реда на чл.517,ал.3, изр. второ, на основание съдебно решение, постановено по иск от взискателя. Изплащането на дела от имуществото на длъжника винаги се предхожда от изявление за прекратяване на участието му. Прекратяването на членството в ООД е упражняване на потестативно право, което променя правното положение на длъжника,  последният вече не е съдружник, а само кредитор на дружеството, за сумата, възлизаща на дела му в имуществото,  съответен на дела му в капитала – чл. 127 , ал.2 от ТЗ . Потестативно е и правото на иск за прекратяване на дружеството, ако последното не е изплатило стойността на ликвидационния дял на  взискателя в тримесечен срок от съобщението.  Но, както знаем, упражняването на потестативни права не може  да реализира притезания, още по–малко да осребри нечие имущество, поради което тези действия не могат да бъда определени като принудителни.

3. Съотношение между способите за изпълнение върху вземане (общата хипотеза) и изпълнение върху дял.

Насочването на изпълнението върху вземане на трето лице и запорът върху него не могат  да  доставят сурогата на дължимото, ако третото лице не изпълни доброволно.  За  да получи необходимата правно-техническа легитимация и да събере вземането от третото лице, съдия изпълнителят трябва да възложи на взискателя вземането за събиране или да му го даде вместо плащане (принудителна цесия) – чл. 510 от ГПК. Последицата в първия случай е, че взискателят като процесуален субституент може да действа от името на длъжника при събиране на вземането му, а във втория директно замества длъжника в правата му срещу третото лице. И в двата случая взискателят разполага с пълния обем от процесуални възможности, които длъжникът има, включително да упражни правата му по чл. 135 от ЗЗД и да иска отмяна на всички действия на третото лице, които увреждат правното положение на неговия длъжник като кредитор (или бивш такъв). По същия начин се процедира и с изпълнението върху безналичните и налични ценни книжа.  Последицата от възлагането или даването вместо плащане е тази, че взискателят се легитимира като кредитор на третото лице и като такъв получава плащане.

При изпълнение върху дружествени дялове в ООД законодателят не е предвидил тези способи (възлагане, даване вместо изпълнение), но това не означава, че е изключил възможността взискателят легитимно да участва в директни отношения (вкл. процесуални)  с трето лице, подобно на фигурата на процесуалния субституент предвидена в чл. 510 от ГПК, хипотеза първа. Както посочих, потестативното право за  прекратяване на членство на длъжника в дружеството е необходимо условие, подготвящо удовлетворението, а последното се извършва с плащане от третото лице – ООД на взискателя, последният получава плащане като кредитор на третото лице – ООД, т.е  налице е своеобразна суброгация, заместване в правата на съдружника, без това да е опосредено от акт на съдия – изпълнителя по чл. 510 от ГПК. Това, че законодателят  изрично не е  предвидил механизмите по чл. 510 от ГПК, с които  съдия  изпълнителят  легитимира взискателя като кредитор на трето лице – ООД,  е поради последицата от  връчването на изявлението  за прекратяване на членството, а тя е, че по силата на закона  имущественото право на съдружника по смисъла на чл. 127 ТЗ преминава в патримониума на кредитора до размера, изчислен по реда на чл. 125, ал.3 от ТЗ.

По принцип вземането не е факт от физическата действителност, и за съществуването  му се изхожда от твърдението на взискателя (стр. 820, проф. Живко Сталев, цит. съч). Съдия изпълнителят не може да знае, дали вземането съществува, за това е  необходимо да се създаде легитимация на взискателя,  да установи по съдебен ред правото на длъжника си и да го реализира по–късно.  Не е така при изпълнението  върху дружествен дял в ООД.  От вписването в ТР на данните по  чл.115 , т.3 от ТЗ,  се установява обстоятелството, че длъжникът е съдружник, т.е. наличието на вземане – ликвидационен дял (условно и бъдещо), е известно и неоспоримо- чл.10 и чл.7 от ЗТР. Взискателят в този случай не се нуждае от  акт на съдия  изпълнителя, по силата на който да се установява вземането му по съдебен ред, то съществува, като единственото спорно нещо е размерът му. По тази причина отношенията между дружеството и кредитора вече не следва  да са опосредени от фигурата на съдебния изпълнител или от негови актове. Предаването на вземането вместо плащане по реда на чл. 510 ГПК влече след себе си бъдещо завеждане на осъдителен иск от страна на кредитора спрямо третото задължено лице, а получаването от кредитора на ликвидационен дял е последният етап на пълно или частично удовлетворяване, което не изисква и не налага последващи процесуални действия, с които взискателят да се легитимира като пряк  кредитор на третото лице.

Това, че  по силата на закона  имущественото право на съдружника по смисъла на чл. 127 ТЗ преминава в патримониума на кредитора, без акт на съдия изпълнителя, може да се илюстрира с два прости примера.

Ако  след прекратяване на ООД,  ликвидаторът не заплати оставащия ликвидационен дял на взискателя (по каквато и да е причина), то безспорно последният би имал право на осъдителен иск против ООД в ликвидация,  без да е необходимо вземането на длъжника,  бивш съдружник,  да му  се възложи вместо изпълнение или за събиране. Ясно е, че легитимацията на взискателя произтича от закона, тъй като  правото на ликвидационен дял е преминало в патиромниума на взискателя до размера на вземането му към длъжника, съдружник в третото задължено лице – ООД. Идентична е ситуация, в която трето лице -ООД е платило не на визскателя, а на длъжника –  съдружник. Освен че такова плащане не може да му се противопостави, безспорно взискателят има право на иск против ООД в ликвидация, без това право да му се предоставя по реда на чл. 510 от ГПК или 134 от ЗЗД. Всъщност, правно технически двата института – този на сурогационния иск по чл. 134 от ЗЗД и по чл. 510 от ГПК са едни същи, като за този по чл. 134 от ЗЗД няма място при висящ изпълнителен процес. Налагането на обезпечителния запор легитимира взискателя като кредитор на  третото задължено лице (в този смисъл акад. Кожухаров, „Облигационно право, Общо учение за облигационното отношение“, книга втора, изд.1992, стр.120). За този общ, основен принцип, чл. 517 от ГПК, не въвежда изключение, нито изрично, нито мълчаливо, поради което взискателят има правата на кредитор към третото задължено лице – ООД (разбира се,  до размера определен в чл. 125,ал.3 от ТЗ) , без изричен акт от страна на съдия изпълнителя.

4. Запорът и неговото значение; положение на ООД след налагане на запора.

Правилно ВКС в коментираното решение посочва, че  основание за възникване на вземането за ликвидационен дял е прекратяването на участието на длъжника като съдружник, което настъпва като последица от връчване на изявлението на взискателя по чл. 517, ал. 3, изр.1 ГПК. Неправилно не е  акцентирано допълнително върху последиците от запора на дружествен дял, а те са, освен че длъжникът  не може да се разпорежда със вземането си за ликвидационен дял, същото е и положението на третото задължено лице,  то  е своего рода „пазач  на вземането“, и не може да извършва действия, с които се намалява стойността му. По принцип, ако запорираното вземане  е обезпечено със залог и ипотека върху вещи, третото задължено лице отговаря пред взискателя за повредите върху тях, причинени от грубата му небрежност. Така и третото задължено лице би следвало да се въздържа от всякакви действия, които биха намалили стойността на ликвидационния дял, а те са безкрайни – счетоводни преоценки, обременяване или разпореждане с имущество, извършване на други действия извън обичайните. Това поведение  третото лице дължи на взискателя, а не на съдружника си. С прекратяване на участието на длъжника, неговият ликвидационен  дял се „предназначава за принудително удовлетворение на взискателя“. Това процесуално положение наподобява фигурата на взискателя на тази заложния кредитор, по см на чл. 473 от ТЗ или чл. 164, ал.1 от ЗЗД. На последния законът е предоставил правото да извършва всички действия, които са необходими за запазване на заложеното вземане. Следователно, да се твърди, че взискателят няма права  и правни възможности по отношение на обекта, предназначен да го удовлетвори, е дълбоко погрешно. Напълно неправилно е да се отричат правомощията на взискателя, които имат за цел да охранят обекта, предназначен да го удовлетвори – ликвидационния дял. В литературата, макар и да се поддържа, че взискателят не е кредитор на дружеството – трето лице („Българско гражданско – процесуално право“, стр. 1104 , 2012  година, проф. Живко Сталев) се приема безспорно, че по аналогия на чл. 135 от ЗЗД, на взискателя следва да бъде признато правото да иска да бъдат обявени за относително недействителни действия, които намаляват стойността на ликвидационния дял; приема се, че взискателят е легитимиран да предявява и иск по чл.17 от ЗЗД против третото лице – ООД и другата страна по симулативната сделка („Българско гражданско – процесуално право“, стр. 1104, 2012  година, проф. Живко Сталев). Очевидно отговорът  на въпроса дали  взискателят може да иска отмяна на действия на третото задължено лице – ООД – е положителен. В случая това му право произтича от висящността на изпълнителния процес, която,  както посочих по-горе в т. 3, прави безпредметно упражняване на косвения иск чл. 134 от ЗЗД  като условие за предявяване на иск от името на длъжника (такъв по чл.135 от ЗЗД). Това е следвало да бъде и въпросът, върху който да се фокусират магистратите и предмет на тълкувателните им усилия: дали за предявяване на иск по чл. 135 от ЗЗД взискателят е следвало да бъде овластен по реда на чл. 134, ал.3 от ЗЗД, или самата му легитимация като кредитор в изпълнителен процес е достатъчна да обоснове допустимостта на иска против третото задължено лице – ООД и лицето, с което е договаряно (съвсем друг е въпросът дали длъжникът може да иска по реда на чл.135 от ЗЗД отмяна на действия на ООД, в които е участвал, например, ако е управител, сключил увреждащата сделка). Водещо  при разрешаването на подобен конфликт между взискател и трето задължено лице ООД, при определяне и изплащане на обекта на изпълнение – ликвидационен дял, следва да е не съотношението между надлежна и ненадлежна страна, а между добросъвестност и злоумишленост. Пред подобни въпроси, правната техника е несръчна и неумела, и понякога противна на смисъла и целта на закона, който трябва да осигури правата на кредиторите чрез разум, предвидимост  и справедливост. Отсъствието на последните три начала в коментираното решение превръща текста на чл. 517 ал. 3 ГПК в „мъртвородена” законодателна възможност за удовлетворение на кредитора чрез ликвидация на дружеството.
Пълен текст на Съдебното решение
 

Автор: Веселин Георгиев

 


star