art-249

1. Въведение


Проблемите, свързани с делбата са класически. Още от времето на класическото римско право и познатите от него actio familiae erciscunde и actio communi dividundo до наши дни, когато въпросите на делбата остават актуални. Доказателство за това са множеството произнасяния в практиката на ВКС, включително и тълкувателната такава. Струва ми се, че част от проблемите могат да бъдат решени, ако се прибягва не само до съдебната делба, а като се ползва доброволната делба – под формата на договор. По този начин страните биха могли да ликвидират съсобствеността помежду си, като обаче съобразят как това да стане по най-благоприятния за тях начин. Дори най-добрият съдия трудно би могъл да извърши така делбата, че всички да са удовлетворени[1]. Само по себе си обаче това не означава, че волята на страните е безгранична. Това е и една от причините, която поражда въпросите на доброволната делба. На част от тях е посветено следващото изложение.

2. Доброволна делба – общи въпроси

 Доброволната делба се извършва под формата на договор, който трябва да е в писмена форма и с нотариална заверка на подписите – арг. чл. 35, ал. 1 ЗС[2]. Тази форма е ad solemnitatem, т.е. за действителност[3], а не ad probationis causa. С договора за доброволна делба се цели прекратяване на съществуващата между страните съсобственост, като отделните идеални части, които притежават съсобствениците, се концентрират и се превръщат в право на собственост върху реално определени обекти[4].

По правната си същност доброволната делба е близка до извънсъдебната спогодба – вж. чл. 365 и сл. ЗЗД, тъй като съделителите правят помежду си взаимни отстъпки, за да получат своя дял в натура, като неравенството се уравнява в пари – арг. чл. 69, ал. 2 ЗН. Тази близост обаче не трябва да води до смесване на двата вида договори. Формален аргумент за това е, че законодателят ги е регламентирал поотделно, като е заложил и някои особености, които не са идентични и при двата договора[5] – напр. изискването съсобствеността при договора за доброволна делба да се ликвидира, но с общото съгласие на всичките съсобственици, като неучастие на някой от тях има за последица недействителността на договора – арг. чл. 75, ал. 2 ЗН[6]. Тук е уместно да се спомене, че няма пречка делбата да се извърши по силата на договор и в рамките на съдебното производство, като се направи съдебна спогодба, която по същността си е частноправен акт, но с публичноправни последици и е допустима и в двете фази на делбеното производство.

Няма пречка с договора за делба да бъде поделена част от съсобственото имущество, както и няма пречка един или няколко от наследниците да получат припадащия им се реален дял, а останалите съделители да останат съсобственици[7].

2.bis. Excursus – предмет на договора
Както вече се изясни, с договора за доброволна делба се цели извършването на делба на обща вещ или съвкупност от такива, при общото съгласие на всички съделители (съсобственици).

Договорът за доброволна делба има за предмет само вещно/и права.

Така определен, предметът на договора поставя въпроса дали може да се извърши делба на неподеляем недвижим имот?

Отговорът на така поставения въпрос има по-широк обхват, защото изводът няма пречка да се приложи и досежно спогодбата в рамките на делбеното производство. Като вземем предвид това и с оглед на обстоятелството, че съсобствениците обособяват реални дялове и ги разпределят помежду си, то ще трябва да кажем, че се касае за един договор, респ. спогодба с конститутивен ефект, който настъпва с постигане на съгласието между страните, обективирано в полагане на подпис в договора при изпълнение на формата за действителност, респ. под спогодителния протокол и постановеното одобрение от съда. Няма пречка с договора да се постави в дял на един от съсобствениците недвижим имот срещу задължение за изплащане на уравнение на дела на другия съсобственик – арг. чл. 9 ЗЗД. С договора, респ. постигането на спогодбата, делът от съсобствения имот на съделителя се трансформира в предмет на отделно право на собственост. Срещу това съсобственикът, който получава имуществото, ще трябва да е поел задължение да заплати неговата парична равностойност. Ако това договорно задължение не бъде изпълнено, съделителят, който се явява кредитор по вземането за уравнение, има право да иска разваляне на договора за делба или на съдебната спогодба до размера на неговия дял. Редът за това е иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД. В случая са налице възмездни двустранни облигационни отношения с предмет недвижим имот. Делбата е способ за прекратяване на съсобствеността, а договорът за делба като един от начините за постигане на делбата е многостранен и това произтича от едновременното съществуване на множество взаимно свързани права на собственост върху една вещ. Въпреки това, когато договорът противоречи на закона или го заобикаля, или изобщо са налице условията на чл. 26 ЗЗД, той е нищожен; може да бъде унищожен по съдебен ред в случаите, предвидени в чл. 27 ЗЗД, или да бъде развален по реда на чл. 87, ал. 3 ЗЗД поради неизпълнение на поетите с него задължения[8].
3. Проблеми, свързани с доброволната делба
В тази част от изложението ще бъдат разгледани някои проблеми, свързани с доброволната делба. Казуистичният подход е предпоставен както от наличната съдебна практика, така и от обстоятелството, че отделните въпроси не биха могли да бъдат систематизирани и обособени в един по-общ план.

3.1. Особености на съглашението, което се характеризира като договор за доброволна делба
Понякога са налице хипотези, в които е необходимо сключеният договор да бъде тълкуван, съобразно правилото на чл. 20 ЗЗД, за да направим извод дали изобщо се касае за договор за доброволна делба. Налице са обаче ориентири, които биха улеснили изводите в една или друга посока:

  • При сключването на договора за доброволна делба е необходимо да участват всички съсобственици, за да бъде ликвидирана съсобствеността между тях. В противен случай на основание чл. 75, ал. 2 ЗН делбата ще бъде нищожна[9]. Релевантният момент за преценка на това обстоятелство е извършването на делбата, тоест моментът на сключването на договора за доброволна делба и спазването на предвидената в чл. 35 ЗС форма за действителност. С други думи, с договора за делба, който е сключен писмено с нотариална заверка на подписите или чрез одобрена от съда спогодба, вещнопрехвърлителният ефект настъпва по силата на обективираните в изискуемата от закона форма волеизявления на страните[10]. Вписването на договора има оповестително действие, доколкото законът не му придава конститутивно действие[11] – per argumentum a contrario от глава ХI от Закона за собствеността, където е регламентирано, че вписването на определена категория актове по принцип има оповестително действие, освен ако самият закон не му придава и защитно или конститутивно действие. Без правно значение би било вписването на акт, за който законът не предвижда изискване на вписване.
  • При доброволната делба правилото на чл. 39, ал. 2 ЗС не се прилага. Няма пречка съсобствениците да уговорят, че разделянето на общата сграда ще стане с извършването на значителни преустройства и/или неудобства по-големи от обикновените[12].
  • Възможно е, включително с оглед на предходната особеност, с договора за доброволна делба да се уговори, че единият от съделителите ще получи правото на ползване на определен имот.
  • В договора за доброволна делба е необходимо да има разпоредителни клаузи относно конкретни вещи[13].

3.2. Въпросът за уравнението на дяловете
Само по себе си уговарянето на уравнение на дяловете е допълнителен ориентир, когато правим преценка дали се касае за договор за доброволна делба. Въпреки това, поради важността на този проблем той е обособен в отделна точка от изложението.

За да се направи извод, че е сключен договор за доброволна делба, е необходимо при сключването му да е постигнато съгласие между съделителите за начина, по който ще се уравнят дяловете. Това уравнение може да бъде извършено в пари или имот[14] – арг. чл. 69, ал. 2 ЗН, като не е нужно да са посочени точно сумите, които съсобствениците заплащат за постигане на уравнението. Обстоятелството, че е налице клауза за уравнение на дяловете между съделителите, е достатъчно, за да се приеме, че е налице действителен договор за делба, дори размерът на уравнението да не е посочен точно. Изявлението на страните, че отношенията им по повод поделянето на имота са уредени, което може да е станало и на един по-ранен етап – преди сключването на договора, е достатъчно.

Възможно е начинът на уравнение на дяловете е изрично уговорен в договора, като е посочено, че уравнението ще се извърши в пари, то няма да е налице безвъзмездност на разпореждането. Този факт не се променя, дори когато не е посочена конкретна сума, която следва да бъде заплатена за уравнение на дяловете. Тоест уговорката за уравнение на дяловете може да е определяема, а не определена, с оглед изразената при сключването на договора воля. В този случай договорът за доброволна делба също е действителен, стига да е спазена формата регламентирана в  чл. 35, ал. 1 ЗС[15].

Обратно, недействителен ще е договорът за доброволна делба, с който един или повече съделители получават в дял имуществото, предмет на делбата, а друг/и съделители не получават никакво насрещно уравнение на дела – нито в пари, нито в имот[16]. Тук обаче е възможно да имаме някои детайли, които са важни и биха могли да доведат и до противен извод. Такъв е случаят, когато в договора за делба наред с уговорката, че отношенията между съсобствениците са уредени и че при спазване на правилото за имотно уравнение някой от съсобствениците е заявил, че вече е имотно удовлетворен за дела си в наследственото имущество чрез дарение извършено приживе например от общия наследодател. Поради това този договор е породил целеното от страните правно действие. Няма забрана за извършване на разпореждане с дял от съсобствен имот, ако другият дял от имота вече е бил предоставен на някой от съделителите по дарение. Подобен договор за делба е действителен и осъществява вещно-траластивното си действие в патримониума на съделителя, който до този момент не е получил дял от наследственото имущество. Това е така поради обстоятелството, че по силата на договора за доброволна делба всеки от съделителите получава имотно уравнение – арг. чл. 69 ЗН. Следователно не се касае за уравнение на дела в пари, поради което, не може да се направи и извод, че се прехвърля собственост в противоречие с нормата на чл. 18 от ЗЗД[17].

3.3. Участие на несобственик в делбата
Възможно е при сключването на договора за доброволна делба да участва лице, което не е съсобственик. Причините за това могат да са множество, включително с оглед основанията за възникване на съсобствеността – недостойнство за наследяване, нищожност на придобивно основание, предварително отчуждаване на съответните идеални части (независимо от ретрактното право). При това положение, когато несобственик е взел участие в договора за делба, за разлика от неучастието на съсобственик, няма да се стигне нейната нищожност на основание чл. 75, ал. 2 ЗН. Тук обаче ще е необходимо да кажем, че за валидност на сключения договор за доброволна делба с участие на лице, което към момента на сключването на договора не е съсобственик, ще следва да се направи с оглед формата за действителност, която е ad solemnitatem, но е по-лека от тази, регламентирана в разпоредбата на чл. 18 ЗЗД. Тази облекчена форма за осъществяването на транслативни сукцесии с вещни права върху недвижим имот, която е предвидена в правилото на  чл. 35, ал. 1 ЗС, се отнася само за съсобственици. Тоест, за съделителите, които имат вещни права в делбената маса. Следователно, ще е налице неспазване на предписаната от закона форма за действителност на сделката, което ще доведе до нищожност – чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД. Това се обуславя и от факта, че такова лице не може да придобие права върху недвижим имот, който по силата на договор за доброволна делба му е поставен в дял, поради неспазване на изискуемата се от закона форма за действителност на договора, поради което договорът е нищожен – арг. чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД, във вр. чл. 18 ЗЗД[18].

Тук е уместно да се спомене, че може да се разсъждава и в друга посока, а именно – запазването на договора за доброволна делба, което да се аргументира, съобразно чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Аргументите в тази насока са следните[19]:

  • Напълно възможно е след сключването на договора за доброволна делба, страните по него да са се разпоредили в полза на трети лица (както и често се случва). От тази гледна точка, да се обяви за нищожен целият договор с нищо не спомага за сигурността на гражданския оборот. Напротив, пълната нищожност на договора по-скоро би довела не само до правна несигурност, но и до нови правни спорове – във връзка с евикции, подобрения, придобивна давност и т.н.
  • Като се вземе предвид, че предмет на делбата може да са само част от имотите, то житейски и правно нелогично е подобен договор да бъде прогласен за нищожен, доколкото е възможно да се зачете ефектът на доброволната делба спрямо съсобствениците, за които е спазена формата, която е предвидена в чл. 35, ал. 1 ЗС. Това, че делбата е нищожна за конкретен имот и за конкретно лице – в случая такова, което няма качеството съсобственик, поради неспазване на формата, не води до пречка реалните съсобственици да поделят имота си, съобразно квотите си, включително тези по първоначалната делба[20].
  • Това, че поради определена причина формата на сделката не е спазена за определено лице, не би трябвало да води до най-тежката гражданскоправна последица. Така би се изключило изцяло основното правило за тълкуване на договорите – in favorem validitatis.
  • В случая трябва да се изясни и едно принципно положение. Действително, въпросът за действителността на сделката с оглед на спазване на предвидената в закона форма е такъв от обективен характер – от гледна точка на закона. От гледна точка на формалната логика, строгостта на закона във връзка със спазването на формата ad solemnitatem, на принципно ниво би се изразила най-добре със закона за изключеното трето – или е спазена формата, или не е, от който извод и при субсумиране фактите под хипотезата на правната норма ще се направи заключението дали трябва да се приложи нейната диспозициия – в случая тази по чл. 26, ал. 2 ЗЗД. В случая обаче не може да не се отчете, че соленелната форма, която законодателят е предвидил в разпоредбата на чл. 35, ал. 1 ЗС, има и личен елемент, който е свързан с определено качество. Когато това качество не е налице за определено лице, то не може да се каже, че когато то е налице за другите лица, които имат качеството на съделители и са уговорили съответно поделяне на имуществото договорът като ценност не трябва да бъде запазен. Тук може да се вметне и един философско-телеологичен аргумент – да се реши противното не би подтикнало страните да решават доброволно и по общо съгласие споровете си, а да настояват делбата да бъде проведена чрез относително дълъг и сложен процес.
    • С оглед на горното може да се застъпи и тезата, че правото на делба не зависи от качеството на лицата, които са участници в имуществената общност, защото в обективното право липсват ограничения, основани на този признак, като изключение се търпи в случая, при който в доброволна делба участват недееспособни или отсъстващи, когато е необходимо предварително разрешение на районния съд – арг. чл. 35, ал. 2 ЗС . Този формален аргумент е в подкрепа на обстоятелството, че в случая за съделителите нищо не се променя, тъй като за мнимия съсобственик не е налице вещният ефект от договора. Това не е пречка при наличието на предпоставките по чл. 26, ал. 4 ЗЗД да се съобрази неговата частична нищожност.

    3.4. Симулативна доброволна делба
    Въпросът за симулативността на договора за доброволна делба не е изключен нито с оглед особеността на самия договор, нито с оглед правната регламентация. Сам по себе си този договор може да е симулативен. Въпросът защо съделителите биха сключили такъв договор може да варира сам по себе си – от желанието да се укрият определени правни последици от трети лица, дори по най-житейски и разбираеми причини (от житейска гледна точка) до чисто лукративни цели.

    С оглед на горното в практиката се наблюдават различни становища. Според едното становище договорът за доброволна делба не може да бъде обявен за нищожен, ако не е установено дали се касае за абсолютна или относителна симулация, защото когато става въпрос за относителна симулация и това бъде констатирано, съдът е длъжен да приложи последиците на дисимулативната сделка, ако са налице условията за това, тоест ако същата е валидна. Основният аргумент в този смисъл е чл. 17 ЗЗД[22].

    Според другото становище това, че сделката е оформена по различен начин, който я прави симулативна, само по себе си води до нищожността на последната, като за последиците на евентуалната прикрита сделка трябва да бъдат доказани от страната, която ги твърди[23]. Тоест, ищецът или ответникът в зависимост от твърденията трябва да докаже пълно и главно наличието на конкретна относителна симулация, както и прикрита сделка с определено съдържание.

    Правилно е първото становище, тъй като по същността си договорът се определя от естеството на насрещните права и задължения. Целта на договорът за доброволна делба е прекратяване на съсобственост, поради което и законодателят е предвидил, че последната трябва да бъде в определена форма – писмена с нотариална заверка на подписите на съделителите – арг. чл. 35, ал. 1 ЗС. При съпоставка с другите разпоредителни сделки, свързани с наследството, се установява, че по отношение на тях законодателят е въвел различен режим – формата на договор за продажба на наследство е писмена с нотариална заверка на подписите на договарящите, съобразно разпоредбата на чл. 212, ал. 2 ЗЗД, и нотариален акт при дарение на наследство чл. 77, ал. 2 ЗН[24], облекчената форма, създадена от законодателя в нормата на  чл. 35, ал. 1 ЗС, се прилага по отношение на всеки договор за делба, независимо от това какво е намерението на съделителите – за получаване на реален дял или на парично уравнение, или за получаване на друго уравнение. В този смисъл е и намерението за дарение или намерение за избягване на бъдещ правен спор, когато в резултат на разпоредителната сделка се намалява броят на съсобствениците[25]. При уреждане на  отношенията между съделителите с договора, обстоятелството, че не всеки от тях получава реален дял или броят на съсобствениците се намалява, не води автоматично до извод за това, че сделката не е симулативна дори и да не включва уговорки за плащане на суми за уравнение на дяловете, тъй като изявлението на съделителите, че всички отношения са уредени във връзка с наследството, отговаря на действителната воля на страните – прекратяване на съсобствеността[26].

    3.5. Допустим ли е предаварителен договор за доброволна делба?
    Формално няма законова забрана за сключване на предварителен договор за делба. Подобна пречка не е налице и съобразно материалния и процесуалния закон – по арг. от чл. 19 ЗЗД и чл.362 – 364 ГПК. Няма пречка и такъв договор да бъде обявен за окончателен, но за разлика от съдебната делба няма нужда от спазване на всички фази на делбения процес, съобразно правилото на чл. 341 и сл. ГПК. Съдебното решение за заместване на окончателния делбен договор и определя, в съгласие с предварителния делбен договор, кои и какви реални части или отделни имоти от имуществената общност в дял на кой от съсобствениците се отреждат.

    Правилата и редът на производството по съдебна делба не се прилагат за обявяването на окончателен на подобен предварителен договор, а разликите са следните:

    • Разпоредбата на чл. 345 ГПК се прилага само при съдебна делба.
    • Правото на изкупуване на неподеляем имот, съобразно чл. 349 ГПК (при съответните предпоставки), може да се упражни само при съдебна делба.
    • В производството по обявяване на предварителния договор за окончателен не се разглеждат спорове по чл. 343 ГПК – в частност тези за произход. Те могат да бъдат разгледани от окръжния съд при надлежното му сезиране – арг. чл. 104, т. 1 ГПК .

    4. Заключение
    Дори казуистичният подход към проблемите на доброволната делба е достатъчен, за да покаже, че особеностите на договора и свързаното с него ликвидиране на съсобствеността повдигат достатъчно въпроси. Разглеждането им е важно от гледна точка на практическите последици, до които се достига при изводи в определена насока, които включително могат да засегнат правата на трети лица. Уместно е да се спомене, че правната доктрина тук е длъжник на съдебната практика, защото дори бързият преглед на основните курсове, монографии и коментари, които засягат делбата, разглеждат обстойно само съдебната такава, като въпросите на доброволната делба сякаш се подминават.

    Автор: Васил Александров

    [1] Не напразно в по-старата литература доброволната делба се именува като такава inter amico – така Тончев, Д. Коментар върху закона за наследството. Том четвърти. Второ издание., С.: 1926, П-ца „Т. Т. Драгиев & С-ие“, с. 349 .

    [2] Тасев, Хр. Българско наследствено право. Девето преработено издание. Нова редакция Г. Петканов и С. Тасев, С.: 2009, Сиела, с. 154; Тасев, С. Делба на наследство. Второ преработено и допълнено издание, С.: 2009, Сиела, с. 20; Цанкова, Ц., Ек., Матеева, М., Марков, В., Петров, Д., Танев, И., Георгиев, Закон за наследството. Научнопроложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика. Нормативен текст, С.: 2016, ИК „Труд и право“, с. 685 (по-долу цитирано като Колектив….); Розанис, С. Наследяване, завещание, делба. Бележки върху съдебната практика по закона за наследството. С., 1992, с. 11; Венедиков, П., Система на българското наследствено право, С.: 1945, Печ. „Книпеграф“, 286-287.

    [3] Така Решение № 725 от 30.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 823/2009 г., IV г. о., ГК. Аналогичен е бил режимът по отменения закон, като прагът от 50,00 лева, е бил 10000,00 лева (към онзи момент), освен ако в делбата се е включвал недвижим имот, когато съобразно чл. 974 ЗГС се е изисквало подписите на съделителите да бъдат нотариално заверени – вж. и Тончев, Д. цит. съч, с. 295.

    [4] Решение № 267 от 28.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 225/2011 г., II г. о., ГК.

    [5] В този смисъл, че договорът за делба е самостоятелен вид договор – Колектив, цит. съч., с. 685. Вж. и Решение № 272 от 29.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1037/2013 г., І г. о., ГК.

    [6] Тасев, С., цит. съч., с. 21; Тасев, Хр., цит. съч., с. 154; Венедиков, П., цит. съч., с. 286.

    [7] Тасев, С., пак там; Венедиков, П., пак там и с. 288.

    [8] Това се отнася в пълна мяра и за спогодбата. В този смисъл вж. Решение № 447/02.12.2011 г., постановено по реда на чл. 290 по гр. д. № 1182/2010 г. на ВКС, I г. о.

    [9] Така Решение № 38 от 16.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6585/2014 г., II г. о., ГК; Решение № 115 от 7.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2203/2014 г., II г. о., ГК; Решение № 91 от 17.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 651/2012 г., I г. о., ГК; Решение № 267 от 28.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 225/2011 г., II г. о., ГК.; т. 7 от ППВС № 7/1973 г.

    [10] Тасев, Хр. цит. съч., с. 154; Така Тълкувателно решение № 3/19.12.2013 г. по т. д. № 3/2013 г., ОСГК на ВКС.

    [11] Така Решение № 275 от 30.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 444/2012 г., II г. о., ГК; Решение № 631 от 23.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 247/2009 г., II г. о., ГК; Решение № 1404 от 9.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6037/2007 г., II г. о., ГК.

    [12] При преценката на това обстоятелство следва да се вземе предвид, че в трайната практика на ВКС са формирани критерии за преценка, макар че изрично е отбелязано, че преценката трябва да се прави ad hoc – напр. Решение № 187 от 10.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1300/2014 г., I г. о., ГК : „Двата критерия – „значителност на преустройствата“ и „неудобства, по-големи от обикновените“, следва да се преценяват съвместно. Значителни са преустройствата, които надхвърлят 10 – 15 % от стойността на преустройвания обект. Цифрата на посочените проценти не е абсолютна, а само ориентировъчна, като във всеки конкретен случай тя следва да се съпостави и с други обстоятелствата – напр. дали не се предвижда сериозна промяна в първоначалния архитектурен проект на сградата, като например промяна в предназначението, премахване на стени, прокарване на отоплителна и водопроводна инсталация, предполагащи значителни технически трудности, специални материали и механизация, специални умения, които ги правят трудни за изпълнение. Когато се извършва преценка дали преустройствата са значителни в определени случаи може тяхната стойност да се съпостави с делбения имот в неговата цялост – сграда и дворно място, стига мястото да не е значително по-скъпо от самата сграда. Този подход е оправдан предвид обстоятелството, че при делбата мястото ще получи статут на обща част и съответните идеални части от него ще бъдат придадени към отделните обекти от сградата, които ще се обособят при делбата.“.

    [13] Решение № 89 от 27.08.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4290/2014 г., II г. о., ГК.

    [14] Решение № 267 от 28.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 225/2011 г., II г. о., ГК.

    [15] Решение № 40 от 4.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5600/2013 г., I г. о., ГК.

    [16] Решение № 272 от 29.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1037/2013 г., І г. о., ГК.

    [17] Решение № 272 от 29.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1037/2013 г., І г. о., ГК.

    [18] Решение № 279 от 2.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 369/2011 г., II г. о., ГК.

    [19] Далечна аналогия би могла да се прави и с Решение № 263 от 13.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 362/2009 г., IV г. о., ГК.

    [20] Тук е уместно да се спомене, че най-често квотите в първоначалната доброволна делба биха се запазили. Но това не означава, че не е възможна ситуация, в която правата на собственост на съсобствениците спрямо различните имущества в делбената маса са различни, което би се отразило и в техните квоти (по една или друга причина).

    [21] Решение № 154 от 18.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 880/2012 г., I г. о., ГК.

    [22] Решение № 183 от 7.II.1961 г. по гр. д. № 8802/60 г., IV г. о.

    [23] Решение № 271 от 7.II.1977 г. по гр. д. № 2652/76 г., I г. о.

    [24] Освен ако не се касае за движими имущества, когато актът за дарение (тоест договорът) може да е писмен с нотариална заверка на подписите. Но когато наследствената маса включва и недвижими имоти, правилото на чл. 77 ЗН не изключва предвидената форма – нотариален акт.

    [25] Вж. Решение № 725 от 30.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 823/2009 г., IV г. о., ГК.

    [26] Решение № 172 от 2.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 62/2009 г., IV г. о., ГК.

    [27] Споровете относно произхода, валидността на осиновяването или акта на припознаването – предявяват се само с възражение в рамките на съдебната делба. Касае се за спорове за гражданско състояние, които съгласно чл. 104, т. 1 ГПК са родово подсъдни на окръжния съд като първа инстанция. Правилото на чл. 343 ГПК не създава нова компетентност или подсъдност на тези спорове на районния съд, поради той не може да разгледа и разреши подобен спор, тъй като не са му родово подсъдни, а родовата подсъдност е абсолютна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск в процесуален смисъл. Разпоредбата на чл. 343 ГПК дава възможност на съделителите да направят посочените оспорвания, но в този случай районният съд е длъжен да вземе отношение по направеното възражение само в мотивите с оглед нуждите на делбеното производство. Ако е предявен отделен процес, делбеното дело се спира на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК. В този смисъл – Решение № 675/22.12.2009 г. по гр.д. № 359/2009 г., ВКС, ІІ г.о., Решение № 594/10 от 28.06.2010 г. по гр.д. № 1289/2009 г., ВКС, І г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК. Така и в Решение № 240/28.10.2014 г. по гр.д. № 2926/2014 г., І г.о., където е прието следното Допустимо ли е в делбеното производство съдът да не разгледа възражение за оспорване на произход?… В делбеното производство съдът е длъжен да разгледа възражението за оспорване на произход (чл. 343 ГПК). Съдът е освободен от това задължение по преюдициалния за делбата въпрос, ако възражението е направено след изтичане на срока за отговор на исковата молба и пропускът не се дължи на особени непредвидени обстоятелства (чл. 133, вр. чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК).“.